Bookshop March 2017 2

Мъченици на омразата

Отправянето на закани срещу свещеници и учители стана ежедневие. А търпимостта към подобно поведение може да доведе до безнаказано насилие срещу най-гласовитите поддръжници на личната свобода и човеколюбието

Отец Паоло Кортези е енорийски свещеник на католическата общност в село Белене. Той е автор на няколко инициативи за историческа памет, свързани с близките наказателни лагери на дунавските острови Персин и Щурчето.

Четено: 9266 пъти E-mail

Отец Паоло Кортези от Белене, който пожела да приеме семейство бежанци, беше подложен на заплахи. Не е ясно доколко сериозни са заканите, но значи ли това, че трябва да се примирим с тях?

Отецът е енорийски свещеник на католическата общност в село Белене и стопанисва светилището в памет на беатифицирания епископ Евгений Босилков. Той е автор на няколко инициативи за историческа памет, свързани с близките наказателни лагери на дунавските острови Персин и Щурчето. Комунистическите власти поддържат лагерите в периодите 1949-53 г., 1956-59 г., 1960-1961 г., в 1972-а и 1984-а. Кортези е и носител на почетен знак на Президента на Републиката заради усилията си в осветляването на историческата роля на диктатурата у нас.

Католическата Църква по цял свят проповядва гостоприемство и загриженост за жертвите на войни и преселения, включително и в настоящата хуманитарна криза в Близкия Изток. Паоло Кортези предлага дома си на семейство бежанци – и жестът се вписва в ролята му на християнски свещеник, но предизвиква не само обичайната буря от „патриотични” ругатни в интернет, но и заплахи. Почти веднага след това семейството, на което проповедникът се е опитал да помогне, напуска Белене. Нека си припомним, че тези събития се случват веднага след прогонването на подобно семейство от град Елин Пелин и на двама непълнолетни афганистанци от село Широка лъка. Няма нужда да се връщаме чак до епизода в село Розово, за да опишем вече ясно очертаната картина на битовата ксенофобия в България.

Тук темата са заплахите за самия отец Кортези. Анонимните лица, изразили спонтанното (или осребреното) желание да „накажат” човека, проявил гостоприемство, явно не виждат нищо ненормално в поведението си. Това не е учудващо: покрай развитието на безнаказаната престъпност, битовото насилие, ксенофобията и ултранационализма местата на приемливото и неприемливото поведение в България се разменят. Днес саморазправата е по-скоро норма, а добронамереността – изключение.

Паоло Кортези не е първият, срещу когото са отправяни подобни закани. Преподавателят по история Емил Джасим, православният игумен на Кладнишкия манастир архимандрит Рафаил Стефанов, журналисти и други публични лица периодично биват подлагани на целенасочени кампании от обиди, серии клеветнически публикации в пропагандни издания и заплахи от анонимни профили в социалните мрежи. Мога да потвърдя това и от личен опит. Вълната от оскърбления, хули и агресивни послания вече може да се приеме за целенасочено насаждане на страх и опит за сплашване на личности с точно определени възгледи у нас. Това са възгледи, които най-общо могат да се определят като демократични или хуманни и биват атакувани от позициите на страх, гняв и омраза. На практика става дума за част от хибридната или по-точно дезинформационната война, засягаща не само нашата страна, но и цяла Европа.

Количеството и еднообразието на клевети и заплахи е станало така разпространено, че вече почти не прави впечатление. Стигнало се е до хипернормализация и банализиране на това явление. Казано по-просто, публиката свива рамене и си казва: „Е, какво толкова?”. В това има огромен риск за свободата.

Стилът на медийните публикации и съгласуваните с тях заплашителни съобщения и коментари в интернет е като правило вулгарен и неграмотен, а авторите най-често се крият зад псевдоними и фалшиви профилни снимки. Самата концентрация и словесният шаблон издават целенасочеността на действията. Целите са няколко: първата е съответният човек да се уплаши и да млъкне по обществени теми. Втората е да бъде дискредитиран пред по-широка и наивна аудитория като „небългарин” и „предател”. Възможни са вариации на теми „соросоид”, „демократура”, „еврогей” и „либераст”, но и – парадоксално: „фашист”. Всички тези теми се обединяват от цялостно отхвърляне на демократични, хуманни и прозападни убеждения за сметка на затворен ултраконсерватизъм, недоверие и капсулиране в „народностното”, „нашето”, „българското”, а понякога – на „славянското” и „православното”. Разбира се, съществува и ясно изразената омраза към етническите малцинства и към вероизповедания, различни от източноправославното християнство. Езикът винаги е брутален и би могъл да събуди интереса на специалист като проф. Николай Михайлов.

За чест на досега сплашваните и дискредитирани така личности, те обикновено не се впечатляват и продължават дейността си. Опитът сочи, че най-добрата реакция при такива заплахи не е нито паниката, нито игнорирането, а публичното оповестяване и иронизиране на случващото се. Сигнали до администраторите на социалните мрежи и до полицията също са полезни. Трябва да се има предвид, че поддържането на публична активност в условията на такива обиди, клевети и заплахи е далеч по-трудно извън София, защото в провинцията уязвимостта от криминални интереси е много по-голяма.

Опитът да се аргументира някакво „право” на анонимни лица и на недобросъвестни „журналисти” да сплашват и да клеветят под маската на свобода на словото може веднага да бъде отхвърлен. Има достатъчна разлика между изразяването на позиция и кампанията по очерняне и подлагане на закани. В много случаи заплахите и обидите са от такъв характер, че човек може направо да търси интересите си в съда. Въпрос единствено на желание.

Най-големият проблем в тази нездрава атмосфера е именно баналността, постепенното възприемане на това явление за нормално. Обществото ни сякаш свикна с това хора да бъдат заплашвани и обиждани заради възгледи – при това не заради човеконенавистни и поставени извън закона екстремни възгледи като например нацизъм, а за най-обикновен хуманизъм. Оказва се, че човек може да бъде подложен на тормоз за мислене, което формално дори е част от рамката на идеите, около които се гради както Европейският съюз, така и българската конституционна практика.

Отделен въпрос е, че ултранационалистите обикновено се нахвърлят на лица, виждани като заплаха именно заради публичната си тежест и функции – тъкмо свещеници, преподаватели, журналисти и граждански активисти. На фона на пропукването на поведенческия мейнстрийм и на демократичните задръжки в целия свят това не е безопасно. Още по-рисковано е то в България, където демокрацията не е пуснала здрави корени и културните рефлекси на населението са объркани. Рискът е търпимостта към подобно поведение да доведе до безнаказано насилие срещу най-гласовитите поддръжници на личната свобода и човеколюбието. Това би означавало връщане към мракобесието на сталинизма от втората половина на 40-те и 50-те години на ХХ в. Това е мрачен период от българската история, когато систематично е изкоренявана граждански активната ни интелигенция. Част от реторическите похвати на онази епоха се прилагат и днес, вече с помощта на съвременна комуникационна технология. Да се надяваме, че ще ни отмине горчивата чаша на практическото им прилагане. Но за това се иска последователност и смелост като тази на отец Кортези.


Всичко от Манол Глишев в „Площад Славейков“


Ако нямах лоши сънища | Премиера