Bookshop Wallpaper

Магическата формула, която даде Сила на „Междузвездни войни“

Джоузеф Кембъл вярваше, че една проста, архетипна история лежи в сърцевината на всички сюжети. Джордж Лукас го слушаше внимателно

Люк Скайуокър на родната си планета Татуин, в началото на своето пътешествие между звездите.

Четено: 1701 пъти E-mail

Началото на филмовата адаптация на „Дюн“ по романа на Франк Хърбърт от 1965-а, предложено от чилийския режисьор Алехандро Ходоровски, е трябвало да бъде най-амбициозният непрекъснат кадър в киното…

john higs

Трябвало е да започне като външен поглед към спирална галактика и сетне да навлезе в нея, в ослепителната светлина на милиарди звезди, между отделни планети и катастрофирали космически кораби. Музиката е щяла да бъде написана и изпълнена от „Пинк флойд“. Декорът е трябвало да представлява конвои от комбайнери и орнитоптери, проектирани от гигантите на европейската научна фантастика и изобразително изкуство като Фос, Мьобиус и Гигер. Щяхме да видим екипажи космически пирати, нападащи машините и сражаващи се до смърт за товара им, даряващата живот дрога, наречена Подправката. Сетне камерата е трябвало да продължи напред, през пояс обитаеми астероиди и космически индустриални комплекси, рафиниращи Подправката, докато погледът ни стигне до кораб, отнасящ крайния резултат на галактическата икономика: мъртвите тела на тези, които търгуват с безценната субстанция.

Кадърът е трябвало да бъде няколкоминутен и да демонстрира цяла филмова Вселена. Идеята е била безумно амбициозна, особено в епохата преди компютърната графика да превземе киното. Но това изобщо не е притеснявало Ходоровски.

Мащабът на визията му отразява неговата философия за киното:

„Каква е целта на живота? Да си създадеш душа. За мен филмите са повече от индустрия. Търсенето на човешката душа, както в рисуването, както в литературата, както в поезията: това са филмите според мен“, казва той. От тази перспектива няма смисъл човек да се задоволява с малкото. „Амбицията ми за Дюн беше да направя пррочески филм, да променя младите умове по света. За мен Дюн щеше да бъде идването на Бога, на художествения и филмов Бог.

Целта ми бе да създам не просто зрелище, а нещо по-дълбоко. Исках да създам нещо свещено.

Независимият английски театрален режисьор Кен Кембъл, създал Научнофантастичната театрална трупа в Ливърпул през 1976-а, също признава, че толкова високи амбиции могат да произлязат от научната фантастика, макар че все пак гледа на този въпрос по по-земен начин:

„Когато помислиш за това, цялата история на литературата не е нищо друго освен влизане и излизане през врати. Научната фантастика е нещо друго.“

Ходоровски апочва да събира екип, способен да осъществи мечтата му. Избира си сътрудници, за които вярва, че са „духовни воини“. Целият проект изглежда белязан с добър късмет и синхрон. Когато решава, че му трябват суперзвезди като Орсън Уелс, Салвадор Дали и Мик Джагър за някои роли, той някак успява да се срещне с тях и дори да ги убеди да се съгласят. Но когато предпродукцията е завършена, Ходоровски решава да опита с холивудските студиа.

Опитът му да предложи „Дюн“ е от годините преди успеха на „Междузвездни войни“, когато научната фантастика все още изглежда странна и объркваща. Колкото и впечатляващ и нетрадиционен да е проектът му, той все пак е научна фантастика. И всички му отвръщат с „Не“.

Още в момента, в който жанрът получава името си (през 20-те), той моментално е маргинализиран. Да, чудесен е за деца, разбира се, но критиците гледат на него снизходително. В много отношения това е благословия. Далеч от острото око на блюстителите на високата култура, научната фантастика е свободна да се развива и да експериментира с формите си. В тази лишена от натиск среда жанрът, по мнението на английския романист Дж. Балърд, остава последната възможност за адекватно представяне на съвременната реалност. Научната фантастика е способна да влезе под кожата на своето време по начин, по-различен от този на по-уважаваната литература. Векът на несигурност, на относителни перспективи и на безкрайни технологични революции може и лесно да бъде пропуснат от мейнстрийм-културата, но пулсът му е уловен от научната фантастика.

* * *

Сценарият за Лукасовия филм „Междузвездни войни“ (Епизод ІV: „Нова надежда“, 1977) е повлиян от „Героят с хиляда лица“, книга от 1949-а на американския културолог Джоузеф Кембъл. Кембъл вярва, че в сърцевината на всички неуловими и разнообразни митове и истории, чрез които човечеството мечтае, се крие една-единствена архетипна история с дълбоко психологическо значение. Той я нарича „мономит“. Според Кембъл митовете и легендите по света са несъвършени вариации на единствения сюжет, на чистата наративна структура. Той обобщава идеята си така:

„Героят излиза от всекидневния свят в област на свръхестествено чудо. Приказни сили се изправят пред него и той извоюва решителна победа. Героят се завръща от тайнственото си приключение, спечелил дарбата да даде блага на своите събратя.“

Кембъл открива остатъци от този пра-разказ във всеки сюжет, който привлече вниманието му, тоест в разнообразни истории като тези за Одисей, Озирис или Прометей; в живота на религиозни водачи като Моисей, Христос и Буда; а в театъра и в романите – всичко от древна Гърция до Шекспир и Дикенс. Този пра-разказ става известен като „Пътешествието на героя“. Той започва с обикновен човек (почти винаги мъж) в познат свят. Човекът обикновено е призован да тръгне на път, среща възрастен ментор, преминава през много перипетии, за да се сблъска с голямо зло, което унищожава и се връща към предишния си живот с голяма награда, но и много променен.

Джордж Лукас винаги е признавал открито, че съзнателно е оформил оригиналния филм като съвременен израз на Кембъловия мономит – и е направил много за популяризирането на концепцията и трудовете на Кумбъл.

„Междузвездни войни“ има такъв огромен успех, че американската филмова индустрия така и не се съвзема от него. Заедно с филмите на Лукасовия приятел Стивън Спилбърг филмът променя Холивуд в индустрия на блокбъстъри, изненадващи проекти и смели концепции. Американският филм винаги е бил демократичен в смисъл, че дава на публиката това, което тя иска, а тя го демонстрира, купувайки билети. Шокът, с който Холивуд реагира на „Междузвездни войни“, е и признание, че никой не е очаквал колко пари има в идеята. Ако повече хора си бяха давали сметка за това няколко години по-рано, те може би са щели да застанат зад „Дюн“ на Ходоровски.

Фактът, че Лукас използва мономита на Кембъл като свой инструмент за бутилиране на магия, не остава незабелязан. Доколкото това засяга Холивуд, „Пътешествието на героя“ се оказва кокошка, снасяща златни яйца. Студийните рецензенти започват да анализират получените сценарии и да определят дали са годни за финансиране, или трябва да бъдат отхвърлени според това дали съответстват на идеите на Кембъл. Теоретици и професионални сценаристи интернализират концепцията до такава степен, че стават неспособни да създадат история, убягваща на тази основна структура. Читателите и авторите знаят точно в кой момент от разказа героят трябва да бъде въвлечен в инцидент, да стигне до поврат в най-трагичния момент и до решение на конфликта в трето действие. В индустрията, доминирана от малко на брой основни точки и от огромна несигурност за следващия ангажимент, мономитът на Кембъл се превръща в крайъгълен камък на киноструктурата.

Мономитът на Кембъл е критикуван, защото е европоцентричен и патриархален. Но има и по-важен проблем: а именно, че Кембъл е сгрешил. Не съществува единна, чиста, архетипна история в сърцевината на изкуството да се разказват истории. Мономитът не е съкровище, което Кембъл е открил в дъното на митологиите, а негово собствено изобретение, което той е проектирал върху наративи от много епохи. Без съмнение идеята на Кембъл е добра, но определено не е единствената, с която разполагаме. Американският медиен критик Филип Сендифър отбелязва:

„Кембъл е идентифицирал историята за смърт и възкресение. Харесал я е и се е заел да търси следи от нея във всички световни митове. Открил е много пирони за новооткрития си чук и го е обявил за фундаментален аспект на човешкото битие, пренебрегвайки факта, че съществуват хиляди други архетипни мотиви, които също могат да се открият в легендите“.

Наративът на Кембъл се върти около един-единствен герой, човек от обикновен произход, с когото публиката се самоидентифицира. Този герой е единствената истински важна личност в света на историята – и с това са наясно както самият той, така и всеки друг в разказа. Триумфът е истински, само ако причината за него е самият герой и трагедията е разтърсваща, само ако го засяга лично. Второстепенните персонажи се радват или страдат заради него така, както не биха го правили за другиго. Смъртта на някого, когото героят не е познавал, бива представена по далеч по-малко емоционален начин в сравнение с гибелта на някого, когото героят е обичал. Със сигурност тази наративна структура идеално съответства на доминиращата култура. От всички потенциално възможни архетипи или мономитове Кембъл, американец от ХХ в., си избира вероятно най-индивидуалистичния.

Успехът на този мономит във втората половина на ХХ в. сочи колко здраво вкоренен е индивидуализмът в културата ни. Но в началото на ХХІ столетие вече има знаци, че тази магическа формула може и да се е поизхабила. Истински пленителните и успешни наративи на нашето време достигат отвъд ограничената, индивидуалистична перспектива на Пътешествието на героя. Топло приети от критиката поредици и мейнстрийм комерсиални хитове като „Игра на тронове“ се радват на успех заради сложния свят на своята политика и групови взаимовръзки. Такива истории са разказани не от гледната точка на един основен персонаж, а от множество преплетени перспективи, а връзките между сложна мрежа от различни герои може да ни привлече повече от историята на самотния храбрец.

В ХХІ в. публиката е привлечена към сложни, дълги срещи с любимите си герои. От собствения траен аватар в „World of Warcraft” и други онлайн игрови светове до персонажи като д-р Ху с над петдесетгодишна история. Филмите за супергерои в киновселената на „Марвел“ са взаимосвързани, защото в „Марвел“ разбират, че цялото е по-голямо от сбора на частите си. Проста история за „Пътешествието на героя“ като „Властелинът на пръстените“ или „Хобит“ на Толкин по необходимост се превръщат в комплицирани филмови трилогии, далеч по-сложни от оригиналните книги. Изглежда, че днес търсим сюжети с по-голяма степен на сложност от тази, която може да ни предложи единствената гледна точка на главния герой.

Ако научната фантастика е нашата система за бързо реагиране, то нейното отместване от индивидуализма ни казва нещо за посоката, в която сме тръгнали. Това би трябвало да привлече вниманието ни, особено след годините на Втората световна война, които ни показаха колко мрачен може да бъде култът към личността.


Откъс от „По-странно, отколкото можем да предположим: как да се ориентираме в ХХ в.“ на Джон Хигс. Книгата не е излизала на български език. Превод на откъса – Манол Глишев.


ДС