Bookshop Wallpaper
Western

Максимум Венгеров

За Венгеров не може да се пише без емоция, а изкуството му не може да се квалифицира с обичайните норми. Просто защото той е необичаен, нестандартен. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

E-mail

Редки са моментите, когато един Глас може да те понесе на крилете си нагоре, към забравени и непознати висини, да обедини духовно една разнородна общност, да я хипнотизира и настрои на своята емоционална вълна. Стори го Максим Венгеров с неговата близо 400-годишна италианка – Страдивариус от 1727 година, наречена Екс-Кройцер (някога притежание на великия френски цигулар Рудолф Кройцер), на 30 март в зала 1 на НДК. Незабравимо, макар и кратко откъсване от обсебващата реалност, в която потъваме ежедневно и дори често се губим…

Макар и само за час, Венгеров пробуди онова генетично заложено у човека преклонение пред красотата, която сетивата ни жадно погълнаха. Защото той притежава божествената дарба да общува невербално с големи общности, да разкрива пространства, в които царуват съзерцанието, любовта, извечната Сила (откъдето се зарежда с тази огромна енергия.) Затова Концертът на Йоханес Брамс, толкова известен, толкова слушан, сега се преобрази в избликнал дълбоко от сърцето на големия цигулар повик към хуманност и любов, същностни за цивилизацията. Не случайно Венгеров е посланик на добра воля на УНИЦЕФ; пътувал е из най-диви краища на планетата, за да посява – в чистите детски души, обич към красотата. Това може да стори само също толкова чиста душа.

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

За Венгеров не може да се пише без емоция, а изкуството му не може да се квалифицира с обичайните норми. Просто защото той е необичаен, нестандартен. И осъзнаваш това още от първия пасаж, с който цигулката влиза в Брамсовата забележителна творба – по същество мащабна симфония за цигулка и оркестър. Смаян, покорно, но и с неотразимо удоволствие следваш музиката, родена от страхотните пръсти и лъка на Венгеров – музика, която не асоциираш с познати образи, защото тя е огромна, всеобхващаща и многолика емоция: страст, екстаз, полет, смирение, катарзис и накрая опиянение от ритъма на танца.

Всичките умения, техники, опитности, натрупани и дарени му свише, са „езикът“, на който този забележителен музикант общува със социума. Сам споделя, че „музиката е живот“. Да, но живот, който той създава, защото е предопределен за това – харизматична личност, която излъчва жизненост и светлина. Със сигурност фактът, че от години вече не само свири, но и дирижира (не от суета, защото е подготвен много професионално – неотдавна се е дипломирал в Института „Иполитов-Иванов“ като студент на големият руски диригент Юри Симонов; дирижирал е големи оркестри – симфонии на Бетовен, Брамс, Брукнер и др.), допринася за това силно изразено сливане с оркестъра. Което е много специфично с деликатното, но веднага открояващо се преминаване от tutti към соло и обратно. Бих направила сравнение с хамелеона – Венгеров приема багрите на оркестъра, но в своите моменти добива интензивно сияние и се извисява с цялото си великолепие – във фразировка, динамики и щрихи. Каденцата, естествено, се превърна в субективно музикално пространство, в което майсторът преобразува виртуозността в сантимент и въодушевление.

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Натежала от емоции, с много нюанси и вътрешни движения прозвуча втората част на концерта, в която красотата на хармониите и трептенията на гениалната мелодия на Брамс, преминаваща от обоя в цигулката, се разви в едно носталгично-меланхолично Адажио, интерпретирано с елегантност, звуков разкош и всепроникваща тъга. И контраст – третата част, в която темпераментният изпълнител, кипящ от жизнена енергия, ни завъртя във вихъра на един „апотеоз на танца“ (Вагнер).

А за да допълни щастието ни от това, макар мимолетно единение с истинското изкуство, ни подари от сърце два биса: Бах – „Сарабанда“ и Брамс – „Унгарски танц“.

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Софийската филхармония и Найден Тодоров на пулта бяха достойни партньори. Максим Венгеров така ги обсеби и поведе, че се реализира една много компактна единомислена интерпретация. Филхармониците изсвириха Първа симфония на Брамс (концертът бе от цикъла „Обичате ли Брамс“) с респект и отношение към партитурата. Заслуги за което има Найден Тодоров, проникнал в по-дълбоките пластове на симфонизма на Брамс, амбициран и открит в стремежа си да обедини оркестъра и да го води според своята концепция за автора.

Диригентът Найден Тодоров и цигуларят Максим Венгеров. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Блестящо откриване на поредния Европейски музикален фестивал, който винаги ни е давал възможност да се срещнем с най-елитни световни музиканти. Сега, с Максим Венгеров, гражданин на света, диригент, педагог и забележителен продължител на големите традиции на руската цигулкова школа, на руското музикално-изпълнителско изкуство, в което е посветен от личности като Захар Брон и Мстислав Ростропович – когото цигуларят често нарича свой музикален учител и вдъхновител. Със сигурност би било вълнуващо да чуем изпълненията му на Шостакович, Прокофиев или на някои от написаните за него концерти – на Шчедрин или Юсупов.

И една постлюдия.

Не мога да подмина проблема с озвучаването на зала 1 на НДК, в която отдавна е известно, че между реалния и „чуваемия“ звук, звука на тонрежисьора, има често големи разминавания. Изключенията са като че ли само в случаите, когато изпълнители идват със собствен екип. Или когато тонрежисьорите, ангажирани в концерта, са направили пълноценни репетиции – за съжаление струва ми се това не се беше случило. Инак как може да се обяснят толкова елементарните планове – на оркестър, на солист и т.н., които ни се показваха толкова бедни и несъобразени с партитурата. То е ясно – не е имало разкадроване, направено професионално, музикантски.

За съжаление, нямахме шанса да чуем цигулар като Венгеров в истинска акустична зала. С тъга си мисля: какво построиха на Филхармонията в Хамбург, какви зали има в Китай… А тук все треперим някой да посегне на зала „България“, строена във време, когато музикалното ни развитие е било във възход, но все още твърде далеч от европейските нива. А днес, когато толкова наши музиканти – над сто са само концертмайсторите в най-прочутите оркестри на планетата, когато певци като Борис Христов, Гяуров, Гена Димитрова, Анна Томова и т.н. отдавна са вписани в световната музикална летопис, когато у нас гастролират музиканти от ранга на изключителния Венгеров, нямаме дори прилична зала, в която да го посрещнем. Да, София чака от десетилетия да бъде построена концертна, а не конгресна или спортна зала. Но очевидно Музиката – о, тази прекрасна Муза – у нас е просто една Козета, на която е отредено място под стълбата на кръчмата на Тенардие… И това не е от финансова бедност, това е от духовна бедност. Това е проблем за тези, които трябва да се грижат са София, за културата на страната ни. И се изкушавам да припомня – за кой ли път – че именно музикантите, чието изкуство е интернационално и разбираемо за всички, са участвали най-активно в създаване образа на България пред света.


ДС