Малко от музикантите в България са щастливи

Лора Чекоратова, организатор на фестивала за камерна музика в Ковачевица, за неотъпканите пътеки на българската музикална сцена

Лора Чекоратова на масата в кръчмата в центъра на Ковачевица, където приживе обичал да сяда писателят Георги Данаилов. Снимка: Личен архив - Малко от музикантите в България са щастливи

Лора Чекоратова на масата в кръчмата в центъра на Ковачевица, където приживе обичал да сяда писателят Георги Данаилов. Снимка: Личен архив

Класическа музика звуча това лято на място, вероятно девствено за това изкуство – Ковачевица. Селцето е високо в планината, но там бе откаран роял и три дни в началото на август сцената на местното читалище „Светлина“ преживя лукс, на какъвто се радват някои от най-престижните концертни зали по света: рядко изпълнявани произведения от изключителни музиканти.

За да научим как се прави фестивал на толкова отдалечено място, където постоянните жители са около 30, как се събира толкова публика в читалище, в което отдавна не е имало каквото и да е събитие – не само културно, но дори сватба – поканихме организаторката: пианистката Лора Чекоратова.

Заедно със съпруга си, цигуларя Георги Вълчев, Лора Чекоратова живее и работи в Ню Йорк. Възпитаничка е на Средното музикално училище „Любомир Пипков“ в София. Продължава образованието си в „Джулиард скул“ в Ню Йорк, получава бакалавърска, магистърска и докторска степен като студентка на Сиймор Липкин и става първата българка с докторат от „Джулиард скул“. Соловият ѝ дебют в Кенеди център, Вашингтон, е последван от рецитали, камерни концерти и участия на международни фестивали на най-престижните сцени в САЩ. Преподава в Manners Prep School of Music, The New School в Ню Йорк.

– Доволни ли сте от това, което се случи в Ковачевица, г-жо Чекоратова?

Палячи

– Доволна съм, много съм доволна – защото надрасна представите ми. Интересът беше много по-голям, отколкото очаквах като за първо издание. Читалището беше препълнено. Бяхме подготвени за по 100-120 човека на концерт, а в петък и събота имаше над 200. Накрая свършиха отпечатаните билети, но хората продължаваха да идват. Бяхме приготвили по 200 на вечер, за всеки случай – и се наложи някои зрители да влизат с касови бележки. Хубавото е, че се намери място за всички, събраха се.

– Освен специално пристигналите за фестивала, дойдоха ли и местни хора, от Ковачевица?

– Имаше и хора от селото – тях специално поканихме на концерта в неделя, когато имахме по-малко резервации, а искахме и на тях да посвирим, за да им благодарим – защото те направиха много. Не, че там няма туризъм и без нас – но не идват наведнъж толкова много хора, и те се подготвиха.

– За три дни публиката ви надхвърли общо 600 души – голям успех за фестивал за камерна музика! И то в толкова малко читалище. Знаете ли откога не е имало в него културно събитие?

Kinomania

– Не е имало събитие от 50-те години някъде. И не мисля, че е било културно.

– Животът в това селце като че ли е спрял, а и се намира толкова далече… защо избрахте точно Ковачевица?

– Избрах го, защото се влюбих в този регион на България. Преди две години търсех място, където да направя фестивал и приятели ни посъветваха да отидем там. Исках да е извън комерсиалния туризъм – да бъде място, където хората ще отидат хем заради музиката, хем да се разходят из природата. Предполагах, че ще трябва да се направи на открито, да се строят шатри – но като открихме това читалище, установихме, че залата е реновирана. Отвън не изглежда много впечатляващо, но вътре акустиката беше добра. Трябваше да се направят малко промени, но беше добра точно за камерна музика. Когато видях читалището, си представих в общи линии точно това, което се случи.

Вижте още: НЕОТЪПКАНА ПЪТЕКА ДО РЪБА НА СВЕТА

– Мястото ли даде заглавието на фестивала, или предварително бяхте решили да бъде „Неотъпкана пътека“?

– Предварително го бях измислила – мястото трябваше да бъде неотъпкана пътека към класическата музика. Част от програмите, които представяме, също са неотъпкани – произведения, които не са от популярния класически репертоар. Заедно с Моцарт, Дворжак, Брамс искаме да показваме и нова музика, която или е неизвестна тук, или рядко изпълнявана.

– Възможно ли е в Ковачевица никога да не е изпълнявана класическа музика?

– Доколкото ми е известно, в Ковачевица не е изпълнявана класическа музика, но в Лещен са правени класически концерти на открито, в по-домашна атмосфера. Фестивал не мисля, че е имало. Но културата в Ковачевица има история, не сме ние първите, които го откриваме – селото е открито в първите години на промените и заселено от интелектуалци. Писателят Георги Данаилов го е посетил, купил си е къща и е поканил много свои приятели от София, които имат голям принос селото да не се престроява, да си остане паметник. Селото има уникална архитектура, заобиколено е с природа, с невероятни гледки и не на последно място: храната е чиста, приготвена на място. Каквото са набрали хората от градините си, това сервират на масата.

– Гледките спират дъха, а между нас и тях често има страховити пропасти – не знаеш след една педя какво следва. Какви бяха приключенията ви покрай фестивала?

– Логистиката беше голямо приключение за нас – транспортирахме два рояла от Виена: един в Гоце Делчев и втори в Ковачевица.

– Вероятно е било зрелище като за филм?

– Не е така, както може би си го представяте – като се разглоби, роялът лесно може да се пренесе. Краката и педалите се махат, тялото влиза в кутия – и всичко това може да се събере в малко бусче. Има начин да се закара роял и на най-недостъпното място. Въпросът беше само колко са високи вратите на читалището в Ковачевица – това беше също едно от „неотъпканите“ неща на този фестивал: да разберем дали въобще ще можем да го вкараме в салона. Е, успяхме.

– Как ви хрумна да направите фестивал на толкова отдалечено място високо в планината?

– Навсякъде има подобни фестивали. Едни приятели, които живеят в Белгия, правят подобен фестивал в Арбанаси.

– До Арбанаси достъпът е лесен и удобен. А до Ковачевица пътят е дълъг, с много завои и покрай урви.

– Честно казано, точно по такъв път не съм пътувала до фестивал, но съм била примерно в Северна Лапландия в Швеция, което е страшно далече, по време на белите нощи през лятото – там го правят пак в едно такова културно центърче. Не е толкова красиво като тук, но има девствена красота и хората идват от Стокхолм, пътуват със самолет до Северна Швеция и си прекарват цяла седмица там. Фестивалът трае от седмица до десет дни. Така че, когато е на отдалечено място, то се превръща в атракция, защото хората искат да се отделят и от туристическите тълпи. На някои от по-популярните фестивали си непрекъснато в стрес, защото се заобиколен от страшно много хора.

– Казвате, че догодина продължавате – но след успеха тази година как ще се справите, ако напливът се увеличи – салонът на читалището няма да може да поеме повече хора?

– Решила съм да го правя три години. Към първата интересът беше логичен. Ако публиката се запази и втората, и третата година – тогава просто ще го удължим за седмица. Просто трябва да измислим достатъчно атрактивни програми – и вече започнахме да обсъждаме кого да поканим за догодина, как ще го представим, защото в основата си фестивалът трябва да е подобен, но да има и нов елемент. Ще търсим нещо „неотъпкано“ в музикалната програма, което да заинтригува публиката. И се надяваме част от хората, които дойдоха тази година, да се върнат догодина.

– Участниците как преживяха това събитие? Това бяха все хора, които свирят на едни от най-прочутите сцени по света – как успяхте да ги мотивирате да дойдат?

– Когато го поканих, кларинетистът Вангел [Тангъров] ме попита: „А ще може ли осветлението да е еди-как-си?“ и му отвърнах: „Нали знаеш, че отиваме в едно село, не сме в Карнеги хол“ – но когато всички те дойдоха на място и видяха тази красота, страшно се вдъхновиха.

Поканих точно тях, защото са ми близки приятели.

– И все пак в Ковачевица те надали са били платени като на други събития.

– Не, но ни подкрепиха достатъчно спонсори, за да може да си ги позволим. Започнах обаче с приятели,  които знам, че ще го направят независимо от заплащането. Когато ни подкрепи първият спонсор, можехме вече да си позволим да закараме роял и да започнем с организацията. Тогава нещата започнаха да вървят по-лесно. След това Министерството на културата пое част от пътните и дневни разходи. Дори мисля, че в сравнение с други фестивали успяхме да заплатим на музикантите малко по-добре, отколкото на други места.

– Писателят Георги Господинов беше сред публиката на концертите – оказа се, че той е в борда на фестивала заедно с други личности от културата, които не работят на музикалната сцена. Това явно е нова практика в България… 

– Това всъщност е американска традиция – просто поканихме личности, които са големи имена в българската култура. Като започвахме, им разказахме идеята и така получихме подкрепата на Георги Господинов и Хубен Черкелов, които впоследствие ни помогнаха по един или друг начин. Аз не живея в България от много време и имах нужда не само от логистична помощ, не само за писане на проекти, но дори за програмите ни трябваше помощ да бъдат написани добре и на хубав български език, за което ни помогна съпругата на Георги Господинов, Биляна.

– Действително концертите бяха добре подкрепени с интересни и полезни четива в програмите. А това често липсва в програмите за много от концертите на столичната сцена – освен заглавието и автора на творбата, имената на изпълнителите, е добре публиката да узнае и историята на произведението.

– За всяко едно произведение публиката е хубаво да бъде информирана за обстоятелствата, при които е създадена творбата – особено от съвременната музика. Когато имаш този бекграунд, получаваш насока как да слушаш. Всички творби са силни сами по себе си, но допълнителната информация обогатява културата.

1 2Следваща страница

ДС