Михаил Йосифов: Живея нормално, защото не разчитам на държавата

Няма тишина в главата ми, твърди тромпетистът

„Не знам кой е министър на културата, не съм се интересувал. Гледам да си свърша моята работа и това ми запълва ежедневието“, казва музикантът Михаил Йосифов. Снимка: Емил Л. Георгиев - Михаил Йосифов: Живея нормално, защото не разчитам на държавата

„Не знам кой е министър на културата, не съм се интересувал. Гледам да си свърша моята работа и това ми запълва ежедневието“, казва музикантът Михаил Йосифов. Снимка: Емил Л. Георгиев

Ако сте ценители на джаза, със сигурност знаете кой е Михаил Йосифов. Присъствали сте поне на един концерт на някоя от неговите безчет формации – стига заглавието да съдържа джаз, брас, суинг… тромпетът му е някъде там. Негов ще бъде и един от гласовете в концерта Symphony Jazz, проект на композитора и пианист Ангел Заберски.

На 24 април в зала 1 на НДК публиката ще чуе симфоничен джаз с елементи на популярна и забавна музика, изпълняван от едни от най-добрите български музиканти. Програмата включва американски джаз стандарти, аранжирани за оркестър и джаз музиканти, авторска музика за брас и оркестър, както и български фолклорни пиеси, изпълнени от Ангел Заберски (пиано), Михаил Йосифов (тромпет), Борис Таслев (бас), Стоян Янкулов-Стунджи (ударни). Заедно с тях на сцената ще бъде 38-членен щрайх оркестър с диригент Григор Паликаров.

Разговаряме с Михаил Йосифов за джаза и защо културата е последна грижа за държавата.

– Твърдите, че джазът е покана за разговор – какъв ще бъде разговорът на концерта Symphony Jazz в НДК?

Америка за България

– Разговор за любов. Това е програма с авторска музика на Ангел Заберски и негови аранжименти на джаз стандарти, които са класиката в любовната лирика на джаза.

– А стандартите в джаза, знаем, са основно монолози…

– Да, повечето са монолози, солови песни. Част от тази програма беше направена за певец, който да изпълни соловите партии – но Ангел реши, че аз ще бъда този глас. Ще се придържаме към класическата форма на джаз стандартите, към онова, което се е случило през 30-те, 40-те и 50-те години, с мелодии, развити в съвременен прочит.

– Обичате импровизациите. До каква степен ги репетирате предварително и доколко  е свободата, която си оставяте за сцената?

Bookshop 300×250 3

– В концерт, в който толкова много хора свирим заедно, имаме доста уговорки и написан материал. Ангел Заберски свърши перфектна работа в това отношение, но тъкмо от импровизацията в джаза идва разговорът, защото ние си имаме части, които премерваме като времетраене, но какво се случва впоследствие на сцената – е въпрос на този разговор. Всеки концерт си има уникална мелодия и в зависимост от настроението на музикантите, в зависимост от това какво точно искат да предадат, музиката може да бъде доста различна. В самото време на свирене тече много интерактивен процес, ние реагираме един на друг и така се получава истинският разговор.

– Как успявате винаги да сте в подходящото настроение? С алкохол?

– Да, алкохолът понякога помага (смях). Лично аз гледам да съм във форма с инструмента си, с този малко проклет инструмент…

– Защо проклет?

– Защото е много е ревнив. Ако днес не му обърна внимание, утре той ще ми отмъсти на някое публично място. За човек, решил музиката да бъде негова професия, редовното свирене е нещо задължително. Като музикант мога да ви кажа, че музиката действително заема голяма част от ежедневието ми, от мисленето и въобще от живота ми.

– А аз като немузикант не мога да си представя как се мисли в ноти, в музика и в мелодии…

– Моята жена ми казва, че няма тишина в главата ми, постоянно си тананикам някакви мелодии. Но всеки човек има вкус за музика и ние като музиканти съответно анализираме кое ни харесва и се опитваме чрез този език, който сме видели и харесали, да предаваме емоции на слушателите.

– Казвате още, че джазът е висша форма на демокрация. Защо в реалността, в общественото устройство, тази демокрация не се получава?

– Според мен мнозина не умеят да изслушват околните и така се губи диалогът между тях. В практиката си на музикант съм научил, че за да заявиш своето мнение, трябва да уважиш мнението и на другите – и освен мнението им, да уважиш също и правото им на живот. Много хора не се замислят, че живеят в общество, в което всеки е достоен индивид, който търси начин да оцелее и да живее щастливо.

– Винаги ли следвате този принцип в един оркестър или, да речем, в един бенд?

– Да, старая се хората да са мотивирани за това, което правят, да се чувстват добре и щастливи. Това за мен е много важно, за да може процесът на работа да е лек и когато излизаме на сцена, да излъчваме позитивизъм като група или оркестър.

– Участвате в неизброими за мен формации, особено в джаза. Как стана така?

– Тромпетистите не сме кой знае колко много. А за формациите, в които участвам, може би е така, защото свиренето ми носи голямо удоволствие. По професия съм музикант – и като хоби също. Музикантите, с които работим, имат сходно усещане за нещата и просто си търсим поводи да се събираме заедно и да свирим. Тези поводи ги обличаме в проекти, защото пък това е атрактивно за хората – този проект е такъв, онзи – онакъв. Действително аз от малък съм искал да работя това нещо, това ме е забавлявало. Откакто се докоснах до музиката, това ми е носило голяма радост и винаги съм търсил поводи да съм в музикална среда.

– Какво отключи у Вас това привличане към музиката?

– Започнах в един духов оркестър към Община „Възраждане“ навремето. Бях на единадесет години, не много млад – някои музиканти започват на 6, на 5, в съвсем детски години. При мен стана по много смешен повод. Имаше един диригент тогава, който стана после отец, Александър Лашков. Той ръководеше този оркестър и беше тръгнал по кварталните училища да набира музиканти. Каза, че ни дават инструменти, ще имаме преподаватели, после репетираме и правим турнета в България и в чужбина. Ние живеехме тогава в един див социализъм, беше може би 1987-а, и като чух това за чужбина, три момчета веднага се записахме. Понеже дядо ми беше тромпетист в група за селска духова музика, аз нямах страх от тромпета и си казах: това го мога, това ще е. Но като започнах, ми хареса самото свирене.

– Защо, какво почувствахте?

– Усетих, че е моето нещо. А после много ми хареса средата в оркестъра, като групова терапия беше. Това са едни съмишленици, които ти помагат да се откъснеш от нормалното ежедневие – защото като ученик ти имаш да учиш, а в оркестъра изведнъж попадаш в общество, в което хората предимно се забавляват заедно. Не беше кой знае колко сериозно свирене, но усетих, че ми потръгва и две години по-късно реших да кандидатствам в Музикалното училище – и за мой късмет ме приеха. Така нещата си влязоха в коловоза.

А в Музикалното училище чух джаз за пръв път.

– Кое парче, спомняте ли си?

– Не мога да се сетя кое точно беше, но в класа имаше момчета от музикантски фамилии и бяха доста по-запознати с интересната музика. Спомням си, че едно от първите парчета, които се научихме да свирим, беше „Хамелеон“ на Хърби Хенкок. Имаше едно парче, което се казваше „The Preacher“ на Horace Silver, започнахме да го свирим на улицата… Точно тогава беше дошла демокрацията и джазът беше много модерен.

– Имаше малко, но много хубави джаз клубове в началото.

– Днес също има много хубави джаз клубове. В момента има около 40 места в София, в които се свири джаз.

– Вие сигурно свирите във всички?

– Не във всички, но има доста приятни местенца, такива, на които ми е много приятно да свиря, има и посетители, които също се забавляват.

– Доскоро бяхте в една формация – Sentimental Swingers. Как ще продължите след загубата на Андрония, как се преодолява такъв момент?

– Тежко е. Едва ли ще продължим с този проект, защото тя беше важна фигура във вокалните партии, а и беше някак инициаторът да създадем Sentimental Swingers. Рони беше основна част от сърцето на това нещо. Затова продължаваме напред по други начини.

– Свирите на големи сцени – като зала 1 на НДК, свирите и в малки клубове, случва се да свирите и по сватби. Нямате скрупули да се явявате пред всякаква публика. Кой е бил най-щастливият Ви момент като музикант?

– Много често съм се чувствал щастлив като музикант, дори тези дни – в последните десет от тях осем съм свирил, и е страшен късмет, защото всичките свирения станаха много добре. Това страшно зарежда и те прави много щастлив в професионално отношение.

– Как излизате от еуфория след концерт? На актьорите им трябва време да излязат от образ, при Вас как е?

– Пооставаме малко да си поговорим, да изпием една-две напитки, уталожват се нещата и си тръгваме.

– Като човек, който е част от една, да я наречем, по-извисена част от обществото, имате ли усещането за пропаст между две Българии: едната на либералите и другата на консерваторите, на хората на културата и на тези, които приемат културата за превземка, на прогресивните хора и носталгиците по социализма?

– Ще Ви призная, че в един момент се изгубих в днешната политика – невъзможно ми е да преценя кой какъв е и защо е такъв. Възприел съм я политиката като необходимо зло – всяко общество си има лидери и това е, щом си ги е избрало нашето общество. От друга страна, преди време много се палех за това, че държавата не обръща внимание на културата – затова в момента гледам минимално да опирам до държавата, що се касае за моята работа. В крайна сметка успявам по този начин, заедно с екипа ми да водим един сравнително нормален живот, в който не разчитаме на държавата.

– Работили сте на трудов договор в Биг бенда на Радиото – труден ли беше изборът да се откажете от държавната работа в оркестър, на твърда заплата?

– Докато бях в Биг бенда, по едно време другата работа стана толкова много, че нямах време да ходя в Радиото. Имаше един гласец в мен, който казваше: „Там са ти осигуровките, там ти е стабилното“, но си казах: „Кое ми е стабилното, като този оркестър на месец ми дава 1/15 от това, което ми трябва, за да преживея!“. Обидно малко пари се взимат по оркестрите, опитаха се в последните години малко да им актуализират заплатите, но един работодател, ако иска да привлече добри работници, трябва да им предложи начин да се подобри животът им от тази работа или пък да не са постоянно на работа. Всеки човек има някакви елементарни нужди – да живее някъде, да се храни някак, да отглежда деца – и за това трябват приходи, които държавните оркестри и заплати не покриват напълно. Затова се принуждаваме да правим и други неща.

– Това ли е причината днес най-елитните ни симфонични оркестри да не звучат на нивото на своята марка?

– В тях все още има доста добри музиканти, въпреки цялата ситуация. Ако кандидатствате за работа във Виенската филхармония, конкуренцията ще е жестока, много трудно ще се доберете дотам, но веднъж като ви допуснат, животът ви ще бъде уреден. Ако опитате в Софийска филхармония, може би ще е по-лесно да ви приемат, но и там в никакъв случай не е лесно. Това е професионален оркестър и за всеки музикант е предизвикателство да работи в него. Поради икономически причини днес повечето от добрите български музиканти са напуснали страната, за да си позволят по-добър живот. Но за съжаление и в Европа, и в Щатите, тази професия става все по-трудна и по-трудна.

– Мислили ли сте каква би била кариерата Ви, ако България не беше сменила режима през 1989 го.?

– Кой знае? Сигурно щяха да ме занимават с глупости – да не свирим това, да не свирим онова, пропаганди разни. Много музиканти от по-възрастното поколение казват, че не са доволни от онова време, натискали са ги да не свирят джаз. В едни години е било по-либерално, друг път са ги тормозили, но добрите музиканти са имали работа и по онова време. Животът тогава е бил такъв, че за пари въобще не са се замисляли, те въобще не са били фактор в живота им.

– Днес напуснал ли ни е действително социализмът?

– Социализмът още не е много излязъл от нас. В Библията пише, че Мойсей ще води евреите до момента, в който и последният, роден в робство, не умре и тогава ще им даде държава. Така, предполагам, ще бъде и със социализма. За мен това си е форма на робство, убеждаваха ни, че всички сме равни и няма никакво значение, ако си малко по-добър, ако пък нищо не правиш, пак няма никакво значение – общо взето всички я караме по течението и никой реално не вярва в това, че ако направи нещо, това ще промени живота му. За хората, които не бяха инициативни и не правеха нищо особено, това си беше рай.

– Гледате минимално да опирате до държавата, а какви са вашите политически убеждения? 

– Политически съм много объркан. Когато имахме двуполюсен модел, аз бях с десни убеждения, а в момента не мога да кажа кой от политиците защитава моите десни разбирания. Защото тези, които се представят за десни, са ми съмнително десни.

– А в културата кой защитава Вашите интереси?

– Не знам, както казах – не разчитам на държавата. Моите наблюдения са, че в последните години театрите са пълни, както и симфоничните концерти. Но нямам представа какво прави правителството. Дори в момента не знам кой ни е министър на културата, не съм се интересувал.

Аз съм аполитичен поради факта, че гледам да си свърша моята работа и това ми запълва ежедневието. За щастие, джазът е по-камерна музика и се оправяме сами, но в симфоничната музика няма такъв шанс – там организацията е много по-сложна и навсякъде по света държавата я субсидира. За мен една държава, която си загърбва културата, е късогледа, губи идентичност, душата си губи – а без душата накъде сме?

Вижте още: ПРОЛЕТНО ТАЙНСТВО В НДК С ДЖАЗ, СИМФОНИЧНА МУЗИКА И ФОЛКЛОР

Bookshop 728×90