Много по-рано трябваше да реагираме

София днес е като остаряла знатна дама, която простовати партизани превръщат в карикатура

И със, и без „строителен надзор“, плочките пред „Св. Седмочисленици“ не стават. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Много по-рано трябваше да реагираме

И със, и без „строителен надзор“, плочките пред „Св. Седмочисленици“ не стават. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Някога, извън кралските постройки, Париж бил почти безпланово построен град с малки улички, тесни пространства между къщите и тъмни градски бездни, ръсещи смрад и болести. През XIX век обаче с него се захваща един доста самонадеян администратор без опит в строенето на градове и архитектурата и за двайсет години го преобръща из основи. Жорж-Южен Осман, толерираният от Наполеон III префект на Сена, прави най-мащабното мирно изкормване на град в историята, като разрушава десетки хиляди стари сгради и градски елементи, за да въздигне двойно повече нови. Проектира нови и широки булеварди, газопроводна система за осветление на улиците, канализация, големи гари, театри, пазари и впечатляващи обществени пространства, неокласически домове и щедри на декоративни елементи фонтани. Прави промените си с дързостта на закрилян от властта богочовек – буквално разрязва сгради наполовина, за да отвори място за кръгови кръстовища, посича дори родната си къща в името на бъдещия мегаполис. Разбира се, че е мразен от огромна част от тогавашните интелектуалци. И разбира се, че са имали право да го съдят за често парвенюшкото посичане на историята на града и нехайното отношения към съществуващия дотогава е него дух…

Тук правя наложителна пауза, за да не се объркат виновниците за поредния недодялан ремонт на София, че привеждам историята на Париж и Жорж-Южен Осман като пример в тяхна защита. Между него и тези наши администратори има една много основна и особено важна разлика! И тя е, че на Осман наистина му е било важно да сътвори град, който да впечатлява векове наред. Мислел е за него така, както се мисли за изкуството и културата по принцип – като най-мощен и въздействащ начин за водене на политика. Представял си го е като място, което да те срива с красотата, мащабите и мощта си точно така, както следва да го прави императорът и неговата държава. Затова и всичко, което е излязло изпод този негов мегаломански по замисъл и осъществяване проект за промяна на града, е правено без никакви компромиси в качеството. Независимо, че световната архитектурна мисъл ще оцени голяма част от построените по негово време нови сгради и пространства като прекалено натруфени и претенциозни, те маркират един исторически момент от развитието на Франция и най-важното – достолепно и царствено внушават на гражданите и посетителите на града нейната безспорна и непоклатима величественост. А една величественост няма как да се представя с лошо изпълнение дори до най-малкия детайл. Резултатът от тази прецизност е налице и днес – в Париж няма как до усетиш тази родна бутафорност, плъзнала из столичния център през последните няколко години на „реновация“ на града ни и превръщането му в… „модерен европейски град“.

Доста се развикахме около грозното ремонтиране на градинката на църквата „Свети Седмочисленици“ и паветата на „Графа“. И с право, макар и малко късно. Защото много по-рано трябваше да реагираме. Още тогава, когато безсмислено паднаха първите стари, достолепни софийски къщи, на чието място изникнаха лошо направени бетоново-стъклени архитектурни изроди. Трябваше да реагираме шумно, защото столицата ни няма кой знае какви архитектурни пластове, които да изскачат един след друг и да дават смисъл на облика ѝ – разчитаме на разкопките от антично време и на следосвобожденския виенски дух в новите къщи и административните сгради, построени тогава. Наред с опустошаването на духа на града чрез масово помитане на стари сгради, дойде и нуждата основните централни градски пространства да се преустроят и модернизират. Далеч съм от мисълта това да става по методите на Осман. Но много ми се иска да се прави със същото внимание за качеството и мисъл за бъдещето на града като символ, като лого на държавата, като емблема на едно време, една култура и един интелектуален елит.

Когато в социалните мрежи избухна скандалът около грозната настилка пред храма „Св. Седмочисленици“, впечатление ми направи как избра да се защити човекът, който пряко отговаря за този ремонт – арх. Иво Пантелеев. Той ни обясни, че по същия начин изглежда и някаква централна част в Мюнхен и че на него така си му харесва. Значи доводите в защита на този избор се оказаха два: първо, на едно друго, важно и признато за красиво място правят така, и второ, според личния вкус на архитект Пантелеев тези плочки са си супер. Само че нито София е Мюнхен или България – Германия, нито говорим за плочките в домашната баня на господин архитекта. И някак най-важно, струва ми се, трябва да е каква да е настилката около една софийска църква с впечатляваща история, която е построена като джамия през XVI век върху останките от древен храм, а след това през вековете е била дори военен склад и затвор, за да се превърне в православен храм и да функционира като такъв вече 115 години. И как тази ландшафтна среда може да кореспондира с миналото, като е удобна и за настоящето – например да става за каране на колелета и ролери, за игра на деца, за бавни разходки и почивка в прилежащата градинка. Струва ми се, че съобразяването трябва да е в тази посока, защото само така може да се изпълни основната задача на един градоустройствен план – да дава лице на града, който да говори на жителите и посетителите си чрез своите сгради и обществени пространства и да ги кара да се чувстват добре.

ARA MALIKIAN

Като споменах за качеството по-горе, нека се върна малко на ремонта около трамвайните линии на улица „Граф Игнатиев“. Паветата за там са чудесни. Кореспондират с града ни, където основните булеварди, стари улици и кръгови кръстовища са покрити с павета от десетилетия. Паветата по принцип са предпочитана настилка в много градове по света. Въпросът е обаче, че там не ги посипват ей така, колкото да има нещо, ами чрез тях се създават ненатрапчиви и в същото време впечатляващи с красотата си градски настилки. Достатъчно е само да спомена Рим, Сиена, Виена, Париж, Бордо, Берлин, Мадрид… и който се сетите град с вкус и история. Малките каменни кубчета, мраморите или бетонните плочи не присъстват като заместители на някогашната кал, а са инструмент, чрез който градът и хората, които го обгрижват и обитават, разказват истории. В този смисъл нашите намятани насам-натам павета всъщност са точна метафора на това, което се случва от години с града ни. Доказват разрухата и невежеството, свидетелстват за липсата на грижа и всеобщото замазване, разкриват обичайния български принцип от новото време „кво ти пука“. Стоят там с грозните си фуги, в които вече са се приютили фасовете на онези, които ги поставят, и търпеливо чакат първия сняг и първото замръзване, за да се разхлопат като дъските в главата на някой умопомрачен.

Защото умопомрачен е градът ни. Отнехме му всяка способност за логично мислене, кастрирахме го откъм минало, лоботомирахме го. Сега му редим паважите набързо, без никаква идея за историчност и човечност, без визия за бъдещето. Не си го представяме след 50, след 100 или 200 години. Нямаме фантазия за такива далечни перспективи – запълваме дупки, заливаме празнини с бетон и недодялани ремонти и замитаме нехайството си. Погледнете метрото ни – станциите ни са чистички и безвкусни като фоайета на обществени болници – нямат никакъв архитектурен почерк или авторски стил, стерилни са. Погледнете модерните ни сгради – те до една приличат на средностатистически бизнес блок в покрайнините на някой американски градец без грам история и минало. Вижте градските ни площади и пешеходни зони – те са ремонтирани по стария армейски принцип, че всичко мокро е чисто, а всичко прясно боядисано е ново. Затова и основната ни пешеходна улица бул. „Витоша“ прилича на крайбрежната на Китен, а просташките ѝ плочки започнаха да шляпат месец след поставянето им. Мърлящината, превърната в основен принцип на работа у нас, води след себе си не само краткотрайни резултати, но и обикновена пошлост, която може единствено да отблъсква.

Нека се опитаме за малко да се поставим на мястото на онези хора, които за първи път идват в нашия град. И нека видим каква е историята, която София им разказва. Ще ви кажа аз какво разчитам, пък вие се опитайте да си сглобите своята приказка според личните си усещания.

Та на мен София свенливо ми се извинява. За това, че съм я хванала със стари ръждясали ролки и окъсан басмен пеньоар, докато като всяка държаща на себе си дама се е опитвала да бъде красива. София тихо ми се оплаква от олющените си фасади и надрасканите си стени. Срамува се от пошлия си цветен грим и бляскавите евтини гердани от стъкла и огледала. Неудобно ѝ е заради привидната нагизденост, с която сме я принудили да се представя. Тихо крие старите си централни улички и живописни квартални площадчета и се моли да не ги преоткрием и ремонтираме. Едва прикрива щърбавата си усмивка, от която изтръгнахме най-красивите ѝ къщи като развалени зъби. Стои стресната и уморена от раздиращите я урбанистични процудери и стиснала устни търпи да ѝ се подиграваме с безвкусица, която развяваме като модерност. София е като остаряла знатна дама, която простовати партизани превръщат в карикатура. И там, където не могат да заличат изискания ѝ стил, просто го заменят с кич. Правят го с претенцията, че връщат града към живот, докато постепенно и сигурно го обричат на провинциализъм.

Ангел Заберски представя Symphony – JAZZ

През 1944 година Хитлер заповядва Париж да бъде сринат със земята. Отговорен за изпълнение на заповедта е генерал-майор Дитрих фон Холтиц. Той обаче отказва да го направи – Париж е толкова красив, че сърцето му и естетическото му чувство на европеец не му позволяват да го унищожи. За ето такава градска среда става дума – дето сама може да се защити от варварство, просто защото е божествено красива и достолепна. И защото духът ѝ е по-силен от този на разрушението.

Питам се дали ще доживеем някой от управниците на София да достигне в мисленето си за нашия град до ето такава духовна дълбочина…

Bookshop 728×90