Морфов и пеперудената тайфа

Или ламтежът да следваш вкуса и мириса на Народния театър

„Не е ли странно, не е ли чудно, че група актьори, които бяха обучени за куклен театър, можаха да превърнат енергията, която даваха на дървените марионетки, в мощ за сценична изява на подобна голяма театрална сцена?!“, казва Руси Чанев. Снимка: Емил Георгиев - Морфов и пеперудената тайфа

„Не е ли странно, не е ли чудно, че група актьори, които бяха обучени за куклен театър, можаха да превърнат енергията, която даваха на дървените марионетки, в мощ за сценична изява на подобна голяма театрална сцена?!“, казва Руси Чанев. Снимка: Емил Георгиев

Приятел е човек, който добре те познава, но въпреки това те харесва.
Шотландски хумор

Неотдавна един театрален критик, селекционер на голям фестивал, колебливо се изказа така: „В нашия театър, въпреки тежките финансови условия, в които е поставен, има някакво оживление напоследък. Днешният български театър е нещо като хищника в джунглата, който, както сме виждали по документалните филми, се е спотаил в храсталака и – а да скочи, а да не скочи… не знаеш кога ще скочи… –  такава ситуация…”.

Че нещо се движи из храсталака, това е със сигурност, но според мен то е, защото нещо плъпна и се раздвижи по голямата гола поляна пред него, тъй че и цялата джунгла някак потрепери. И това се вижда.

Във всеки случай – може би поради възрастови модулации и склонност да се гледа назад – аз се изпълвам с оптимизъм, защото смятам, че вече можем да говорим за една нова България съвсем спокойно. Можем да говорим за една съвсем друга страна, да се отърсим непревзето от песимистичните настроения, които са ни обхванали от липсата на това или на повечето от онова, от непрекъснатото повтаряне, че от 1990 година до днес, отразено още от „Българският модел“ в „Зад канала“, та до „На ръба“ в Народния, всички напущат тази държава и прочие. А не е ли вярно, бе сънародници, че ако бяха отворени границите, още през 1960-а по-първите българи щяха да са в Западна Германия и Франция, следващите – в Югославия, а последните – из Гърция и по Турция, и тук щяха да останат само руските паметници, заобиколени от мигрирали селяни през размразявания и перестройки…? Затова е по-добре, казвам, тези песимистични баналности да ги оставим настрана вече – сега е друго. Който иска да си ходи, да си иде. Оставаме и тук. Па да видим – за това говорим – какво ние, живеещите тук, започваме и какво свършваме с ръцете си, какво е станало и какво става пред очите ни.

ARA MALIKIAN

По времето на социализма, да си призная, рядко се чувствах привлечен да гледам нещо в Народния театър, камо ли да искам да играя с трупата му. Харесваха ми по други софийски театрални места – там, където – в синхрон с младежката ми душа – ставаха по-нестандартни неща, дърпащи дявола за опашката. Но минаха години, дойде демокрацията и на сцената на Народния театър се качи един режисьор заедно с тумба артисти, чиято поява вероятно други могат по-добре от мен да осмислят. Не е ли странно, не е ли чудно, че група актьори, които бяха обучени за куклен театър, можаха да превърнат енергията, която даваха на дървените марионетки, в мощ за сценична изява на подобна голяма театрална сцена?!

Защото – от строго професионална актьорска гледна точка – се появиха изпълнители, чието образование бе за друг вид театър. Мъчно е изиграването, създаването чрез парче дърво на пластична фигура – за целта с все сили при скромни средства трябва да се моделира образ, раздавайки не слово, а интонации и акробатически пози, при които говорещата глава трябва да отстъпи място на движещите се други части от тялото, а малкото пространство над паравана да представи цял метафоричен свят. Изглежда, че „представляването“ представлява по-широко нещо от това, което съм си представял…**

Та въпросната компания, захвърлила марионетките или скрила ги под езика си като жълтици, подобно променения в края на приказката Пинокио, на живо скочи върху Голямата сцена на Народния театър и според мен разтърси целия й пейзаж, който бе съществувал дотогава и който представляваше нещо като тежка дъбова гарнитура от талашит. Тази картина се разпука от огнения танц на фантазията, политна във въздуха в искри и се понесе на сетивно-ангажиращо и идейно-неагажиращо ниво над жълтите павета. Тези разпалени хора – говоря за Лафазанов, за Сашо, Тео, Пламен Пеев, Теди, Мая, заразен и Мариус от тях, въвлекли и други щури никета, чочовци и рачковци – промениха абсолютно облика на Народния театър.*** Като при това получиха бурен отклик, отзив от зрителите. Ако те не бяха получили този отзвук от публиката веднага и именно на това място, сега щяха да си упражняват професията зад разните провинциални паравани или може би – никъде.

Получи свежарски отговор и въпросът, който открай време вълнува някои у нас: какво представлява публиката за театралния процес, играе ли тя водеща роля, или участва само с реакциите си към сцената? Отговорът е: тя просто благославя в определен момент някакво движение, което става с театъра, започва да харесва определени неща и всъщност се заиграва с предложението, което получава от сцената – аплодира го и иска да се „тиражира“, – като дете, което налага да му се разказва пак и пак познатата приказка във всичките й варианти, за да усеща отново любимите неща. Докато в края на краищата така сме го накарали да се укроти. Защото е измамно усещането, че публиката диктува нещата. Точно обратното, тя винаги е водена за носа от театъра, ако той е с половин обиколка по-напред и е създал у нея ламтеж да следва вкуса и мириса му. В този смисъл българската сцена получи хубав живец – та чак хищникът се поразмърда в храстите, – живец за живот.

Best of Swing

Този живот кипи вече над двайсет години в Народния театър, като главен „виновник“ за това явление е Александър Морфов. И ако погледнем откъм по-закритата страна на нещата – как прави спектаклите с компанията си, – се вижда истинският автор. Той взема съществуващия обект, какъвто е една пиеса, и разширява територията на внушението. Отваря или прибавя още значения към това, което има като дадено.

„У мен паралелите се разширяват, у мен меридианите се удължават…”, пее Уолт Уитман. ****

Този подход – не просто изпълнителско-интерпретаторски – е всъщност авторски принос. И Морфов показа в импресионистичния си патос, че може да прави това отчетливо ясно и заразително.

Някъде бях прочел*****, че думата „автор”, произхожда от латинската auctor, означаваща „разширяващ, увеличаващ“, така римляните били наричали пълководeца, завоювал за родината нови земи. Именно заради това, както се изразява един телевизионен шоумен, за мен е чест и удоволствие да бъда член на – да я наречем така – поетичната кавалкада на Морфов, с която той увеличи емоционалната територия на българския театър.

От собствен опит знам какво става с хищника в джунглата: предизвикан вече да скочи, но обхванат от тромаво размишление, той се двоуми в храсталака дали да скочи, за да разгони тази пеперудена несмислена тайфа, която не знае граници ни на поляна, ни на гъсталаци, или да скочи, за да заиграе заедно с нея и покаже и той свой пунт и пластика. His Rhodus, hoc salta.******


Бел. ред. – Текстът на Руси Чанев е от Брой 2 на списанието на Народния театър „НТ“. Заглавието и подзаглавието са на „Площад Славейков“. Оригиналното е „Защо съм в този театър“. 

Наскоро беше отбелязан 70-ият рожден ден на Руси Чанев. Обикновено мълчалив вън от сцената, актьорът, трогнат от мащаба на събитията в Народния театър и по Българската национална телевизия, с които бе почетен, проговори няколко пъти. Този му текст е един вид благодарствено слово, а снимката към него е от почерпката, дадена от Александър Морфов и колегите му.

Spisanie-a

** Но по този въпрос с часове и до пълно прегракване може да говори родилката на този отбор от играчи Юлия Огнянова.

*** Тук един ден историците под линия ще дешифрират и разясняват кого точно е имал предвид нашият автор.

**** Из „Тревни листа”, в превод на Владимир Свинтила. В оригинала: Within me latitude widens, longitude lengthens.

***** В есето на Хосе Ортега-и-Гасет „Дехуманизация на изкуството”, 1925 г.

****** Тук е Родос, скачай (лат.), смисълът е: сега покажи на какво си способен.

Bookshop 728×90