Bookshop March 2017 2

Музика – пожар, стих – пожарникар

Българската попмузика в отсъствието на поезия

Възторжени последователи на „пожарникаря“ в българския рап Криско. Снимка: Емил Георгиев

Четено: 2983 пъти E-mail

Подозирам, че човечеството е проговорило, пеейки. Музиката е била първа, но думите са се вписали в нея естествено още от зората на времената. Днес у нас обаче думите и музиката са в битка, на която всички ние сме свидетели. И в тази битка победители няма да има.

Качеството на текстовете на българските песни стана актуално в последно време по няколко повода – някои от тях събудиха апетита на социалните мрежи за сензации, други минаха малко по-тихо и незабележимо.
Наградата на БГ радио за текста на песента на Михаела Маринова „Не ти ли стига“ преля в общо възмущение от текстовете на модерните български поп и рап парчета. Всички обсъдиха и повечето осъдиха парчето на Pavel & Venci Venc’ за тризонета, което стана нещо като знаме на съвременната песенна поезия (междувременно двамата създадоха и текста към първата песен във „Вирджиния рекърдс“ на Кристияна Лоизу, победителка в „X фактор“).

Докато този остроумен спор заливаше Фейсбук, в Троян беше връчена Славейковата награда за поезия. Втората награда в този авторитетен поетичен конкурс беше дадена на… текстописци. За текст на несъществуваща (все още) песен. Александър Петров и Иван Тенев са автори, писали за динозаврите на българските рок и естрада, създали едни от най-известните песни отпреди 20-30 години („Богатство“ и „Нашият град“ на Тангра, „Безсъници“ на Чочо Владовски). Тогава, само преди едно поколение, те не се смятаха за поети в истинския смисъл на думата, но бяха изключително талантливи майстори на словесния и музикален синхрон.

Днес критериите явно са други. Модерните текстове за песни отново не са поезия, но пък за майстори на поетичното слово минават текстописците от миналото. Не бих си позволила да генерализирам и да твърдя, че това е очевиден срив, регистриран в рамките на половин живот. Едва ли е чак толкова крайно. Но пък е напълно възможно.

Горе-долу по същото време тихо протече за втори път интересен конкурс, организиран със съдействието на Софийския университет – за текстове на песни. Ентусиазирано „общество на текстописци“, водено от млад човек – Атанас Нейчев, създава нова тенденция. Може би дори маркира нови правила. Резултатът засега е една готова песен: „Искам“ на Теди Русева, по текст на миналогодишната победителка в конкурса на СУ Цветелина Стоилова. Песента е съвсем пресничка, още е трудно да се открие в интернет. Но текстът й е напълно предвидим и не крие изненади, когато го чуеш:

„Искам погледът ти да сияе,
сякаш чудото стои пред мен,
сладък шепот да ехти,
любовта нежно да шепти“.

Е, Славейковата награда все пак отиде при това (открийте разликите):

„Ще затворя очи в тишината
и във дългия миг самота
ще прошепна твоето име…
Ще ти кажа…
Ела…“

Популярната музика на последните няколко поколения е разграничена в ясни пластове, трудно е да се обърка човек. Прабабите на поколението, което създава музика днес, са се прехласвали по стари градски песни, пиперливи и сантиментални, чиито текстове често са били всъщност творби на истински големи поети, залети с мелодична музика. Примерно „Горчиво кафе“ на Смирненски, изпято от Аспарух Лешников.

Следващото поколение е захранено и изживява живота си с естрадата – златното време за текстописците-поети. Силно подкрепяна от социалистическата власт, естрадата разцъфтява върху таланта на истински класически поетични имена като Дамян Дамянов, Борис Христов, Миряна Башева и още десетки. Евтим Евтимов, поетът-сърцеразбивач, става известен поради текстовете си за песни, писани почти до последния му дъх. Само преди година в друга класация на БГ радио – за най-великите текстове за песни на всички времена – „Високо“ на ФСБ по текст на Евтим Евтимов заема първото място.

Сами можете да проверите колко от най-красивите текстове, цитирани днес, са дело на най-любимите български поети. Това е поезия, облечена в музика, независимо дали е създадена преди или след композицията. Единството на слово и мелодия е толкова пълно, че е трудно да се отделят. Прочитането на текста в стихосбирка събужда автоматично спомена за песента.

Не е лесно да се напише текст по мелодия. Изисква се специален усет за ритмика, познания за стихотворните стъпки и римите. Нещо, което модерната поезия днес високомерно пренебрегва. Писането на ритмична поезия е демоде. Това неизбежно се отразява и на текстовете за песни, оставени в ръцете на ентусиазирани аматьори.

И ако през 90-те все още имаше поети като Димитър Воев и Ина Григорова, които събираха музиката и словото в неповторимо единение, днес всеки намек за ритъм е презрително отхвърлян. Какво се случва в момента, всъщност? Текстописци станаха музикантите, защото нямат особен избор. Те познават ритъма, знаят, че не могат да бъдат изпети нито потоците на мисълта на постмодерните поети, нито кратките хрумки на Фейсбук-писачите. Налага се да се спасяват сами и да не се тревожат от баналността на рими като „зов-любов“, „каса-маса“, стига хармонията и мелодиката да бъдат постигнати.

На рими разчитат и рапърите. Бийтът на рап музиката е невъзможен без ритмиката на словото. И липсата на добри текстописци прави възможни редове като този:

„Не си мисли, че като си пожар и палиш всеки бар, ще бъда твой пожарникар!“
Криско, „Добър или лош“

Съществуват сайтове и форуми, в които аматьори-текстовици продават набързо написани текстове за дребни стотинки. Качеството им е на нивото на цената.

Липсата на поетична практика да се пише качествено в ритъм и рима днес води до проблем в писането на текстове. Поетите от старото поколение вече са твърде стари за новата музика, не я усещат, не им е в кръвта. Създателите – продуценти и композитори – на модерна поп и рап музика нямат подръка автори на текстове, които да задоволят нуждите на песента. Разминаването между текстописци и композитори е все по-задълбочаващ се проблем.

Да се поръча текст е сложна задача – поетите, които боравят с метафоричен език, са загърбили ритъма. Не познават правилата на мелодиката, прозодиите, мъжките и женските рими. Онези, които все още пишат в мерена реч, са неизвестни или слаби поети, чието мислене не е в синхрон с музикалната практика на днешния ден.

Някога популярните песни се пееха като шлагери – на купони, на семейната маса. Не толкова заради музиката, колкото заради текстовете – те се помнят и днес. Сега е трудно да се разкрещиш в щастливо безгрижие с думи като тези:

„Не ти ли стига, не ти ли стига това
Не ти ли стига, не ти ли стига война,
Не ти ли стига, стигнах чак до това
Да моля стига, да моля стига война“
Михаела Маринова, „Не ти ли стига“, музика и текст Павел Николов

Разривът между поезия и музика у нас се задълбочава непрекъснато. Дори бърз поглед над практиката в последните години показва, че текстовете на английски в най-добрия случай са колкото текстовете на български с тенденция да ги надминат. Да, расте поколение, което говори чуждия език свободно. Но това го лишава от национална песенна традиция утре.

Детските песнички изчезват със същата скорост. Създадените от предишни поколения композитори и текстописци песни за деца са единствените, които могат да бъдат чути днес, при това само при специално търсене. Не вървят нито по телевизиите, нито по радиата. Не са пазарно интересни вероятно. А и няма кой да ги напише, нито кой да ги композира. Днешните деца си тананикат мелодии от анимационни филми, в които няма нито една българска думичка. Ритмиката на родната реч е почти недостъпна за тях, защото не е превърната в песен.

Съзнавам, че позицията ми е до голяма степен плод на свръхинтерпретация на фактите. Но тенденцията, дори да не е така тежка, е видима. Промяната на поетичните критерии и на музикалната мода разделя словото от музиката поне днес. А те са били едно цяло от началото на времената.

ДС