Bookshop Wallpaper

На Комитата хвърчилото

Дебютната стихосбирка на Константин Петров доказва, че иронията не е умора, а проява на сила

Стихосбирката е подписана от Константин Петров, а не Павлов, казва самият той - защото поет на име Константин Павлов вече има. Снимка: Личен архив

Четено: 1401 пъти E-mail

Не мога да седна и да пиша с тежка литературна сериозност за „Хвърчило на надеждата”. Разбира се, заглавието ми харесва и – също се разбира – обикновено изпитвам силни подозрения към нови автори на стихове. По тези две причини би трябвало строго да коментирам текстовете в книгата. Но всъщност познавам автора отпреди да разбера, че пише – и в случая ми е някак неловко да подхождам с подобаващата тежест на оценител, арбитър на елегантните нрави.

Представете си един хобит. Сега си го представете седнал в „Читалище.то” зад „Булбанк“, заслушан внимателно в стиховете на други автори и купуващ си едновременно книги и бира. Представете си го още веднъж, седнал на маса заедно с вечния редактор и откривател на нови хора Роберт Леви (този легендарен софийски персонаж) и коментиращ каквито и да е новини с обезоръжаваща комбинация от здрав разум, хумор и учтивост. Ето ви го Комитата. Ето ви го и Константин Петров (а не Павлов, казва самият той, защото поет на име Константин Павлов вече има). Нямаше и да предположа, че този човек не само чете, бунтува се и пише стихотворения. Естествено, това само доказва, че преценката ми за хората е лоша.

Преди известно време Роберт ми каза, че Константин пише стихове – и то добри. Пуснах си го край ушите. После се оказа, че не е трябвало. Книгата „Хвърчило на надеждата” е пред мен и виждам в нея горчивата, мъдра и естествена ирония на човек, който много е видял и приел всичко сериозно – всичко, освен може би себе си. О, не казвам, че Константин не е ерудиран – всички, с които обичам да общувам, са безжалостни книгояди и той не е изключение, но в писането си показва непознато лице: иронията. Иронията е онзи ключ, с който той може да отвори сърцата на читателите.

„Хвърчило на надеждата” започва с няколко текста, които не всеки би посмял да напише – или поне не всеки би посмял да публикува, защото поетите обикновено много щадят публичната представа за себе си – и дори когато искат да минат за лоши момчета, грижливо отгледаната им лошавина е захаросана. Случаят с Константин изобщо не е такъв. Неговите откриващи стихове го показват като обикновен мъж, който се самонаблюдава и невинаги е очарован от това, което вижда в огледалото. Особено препоръчвам късия текст „Женомразец”, предназначен за всички нас, мъжете, които напоследък трябва все повече да внимаваме не само за поведението, а и за мислите си.

Много от стихотворенията в „Хвърчило на надеждата” са писани за тук и сега – за нашия град, за нашия свят, за нашите дни и нощи. „Гробница” е добър пример за това какво мислим всички, когато видим нов нелеп строеж в София. Но тук няма нищо евтино. Кой е казал, че трябва непременно да се витае в облаците? Пък и как изобщо да витаем, когато новите стъклени чудовища ни закриват облаците?

Мога да си представя как Константин седи на същата тази маса с Роберт и говори – просто произнася стихотворенията си, сякаш те изобщо не са мерена реч, а част от нормалния диалог с приятел. Това е и най-хубавият начин за консумация на тези текстове, които заблуждават с привидната си лековатост. Не са лековати. Емоциите и мислите в тях са съвсем истински, нали всички имаме своите съмнения, недоволства и въпроси без отговор.

За щастие, „Хвърчило на надеждата” не е само безкраен поток от автоирония. В стихосбирката са разпръснати и много текстове, които бих нарекъл истинска поезия, кристална поезия, както би се изразил някой немски възпитаник. Мечтателска поезия, ако така ще ме разберете по-добре. Точно тези стихове са ми най-близки и може би са подходящи направо за отделна книга. Дори е жалко, че Константин не е написал повече от тях, защото частната митология, фантазията остават най-дълго и винаги се четат с най-голямо удоволствие. Потърсете си „Змията” и „Краят на войната” в книгата, за да видите какво имам предвид.

Не всичко в книгата е на еднакво високо ниво. Във всяка стихосбирка, състояща се от над обичайните (и мързеливи) двайсет странички, го има рискът от повторение на идеи. Но това пък свидетелства, че авторът мисли над една тема, над един образ повече от веднъж.

Оформлението на Петр Шпонка завършва изисканото впечатление от 80-те страници среща с ума на Константин Петров.

Премиерата на „Хвърчило на надеждата” е на 24 ноември, петък, от седем вечерта в „Читалище.то”, София. Надявам се, че редакторът няма да говори повече от автора, защото подозирам, че Комитата ще се опита (почти) да не вземе участие в представянето на собствената си книга.

А тази книга си струва да се притежава и от време на време да се отваря разсеяно за бързо препрочитане на някое любимо стихотворение. Последното. Мисля, че ще препрочитам последното, в него има истинска надежда. Не, няма да го цитирам тук, за да проявите любопитство и да си потърсите томчето на Константин. Предлагам друго:

Вечер, в очакване на истинската зима

Мъглата романтично скицира
пространство за вдъхновение,
най-често в бяло и жълто.
На булеварда шуми червено-бяла река,
надалече се вижда и малко зелено.

Има си предимства, обаче
снегът е за предпочитане.

„Хвърчило на надеждата” от Константин Петров е издание на Black Flamingo.


Формата на водата