Найден Тодоров: Класическата музика в България умира

Властта държи културата на хляб и вода, само защото е срамно пред обществото да се закрият някакви там безполезни институти - заявява диригентът пред „Въпросите на Площада“

„Днешният интелектуалец е зает с това да оцелее, да преживее деня, да си плати кредита и сметките за ток и парно. Не може да искаме от хора, които са поставени на ръба на оцеляването, да бъдат будители“, казва Найден Тодоров. Снимка: Виктор Викторов - Найден Тодоров: Класическата музика в България умира

„Днешният интелектуалец е зает с това да оцелее, да преживее деня, да си плати кредита и сметките за ток и парно. Не може да искаме от хора, които са поставени на ръба на оцеляването, да бъдат будители“, казва Найден Тодоров. Снимка: Виктор Викторов

„Травмиран ли е българският творец? О, да! И още как!“, твърди диригентът Найден Тодоров, директор на Русенската опера, пред „Въпросите на Площада“. Принципът на това интервю е кратък въпрос – кратък отговор. Вместо това Найден Тодоров е излял огромната болка на съвременните ни творци от унизителните условията, в които работят и съществуват. 

„Загубва се смисълът на нашето съществуване, защото вместо да изпълняваме основната си мисия – да формираме вкуса на обществото и да го водим към неговото израстване, ние тръгваме по обратната спирала – водим се по вкуса на масите, за да са доволни, да не мислят, да намерят те своето удоволствие, а ние – нашата заплата“, казва Тодоров.

– В крак ли е с времето българското изкуство?

– Ще говоря за музикалните среди, понеже при тях съм запознат с „кухнята“ най-добре. Музикалното изкуство в България няма как да е в крак с времето. Българските музиканти са се доказали и продължават до днес да се доказват навсякъде по света – в повечето големи оркестри има български музиканти, често те са на водещи места. Дори концертмайстор на най-добрия за мен оркестър в света – Виенска филхармония – е българка, Албена Данаилова. Имаме фантастични инструменталисти по света – Светлин Русев, Людмил Ангелов, Веско Ешкенази… – много са, не е възможно да бъдат изброени. Има и български диригенти със сериозна кариера като Росен Миланов, Павел Балев, Иво Венков, Росен Гергов… За певците да не говорим – по света думата „българин“ е синоним на „изключителен певец“. И не става дума само за имена от днешната сцена като Соня Йончева, Красимира Стоянова или Веселина Кацарова… или за живи легенди като Райна Кабаиванска. Много са и са обичани от публиката по света!

Америка за България

При наличието на такива дадености, човек би си помислил, че оперното и симфоничното изкуство в България процъфтява. Това, разбира се, е много далече от истината – класическата музика в България умира, оставена е на самотек от няколко десетилетия, провеждат се през няколко години реформи, които я обезкървяват, оптиват се да я направят „съвременна“, да бъде бизнес, индустрия. Ами тя нали затова е „класическа“, изкуството не може да бъде индустрия, освен една по-особена, комерсиална част от него, но пък за нея мнозина се чудят дали е изкуство… И понеже се опитваме да бъдем това, което не сме, не успяваме да се справим.

Разбира се, има изключения – „Пръстенът на Нибелунгите“ в Националната опера за мен е в много отношения едно изключително постижение за български оперен театър. Или поставянето на оперите на Шостакович в Русенска опера – последната премиера на „Катерина Измайлова“ беше оценена най-високо от международните критици, включително във филма, излъчен от австрийската телевизия, където бяха сравнявани в продължение на 20 минути постановките на Русенска опера и Виенската опера, нашият български театър по нищо не отстъпваше на един от най-големите оперни театри в света! Но това са изключения и въобще, нека бъдем честни – ние се радваме, че сме успели да поставим за първи път в България опери от Вагнер, писани преди 140-150 години. Или друг един абсурд – на 22 октомври ще прозвучи в НДК за първи път в историята на град София опера от Шостакович в изпълнение на български оперен театър. Това е нелепо.

Така че – не, не сме в крак с времето! Българските музиканти – да, но музикалното изкуство у нас – не!

– Има ли родни произведения, които поставяте на световно ниво?

Bookshop 300×250 3

– Всъщност има много български музикални произведения, които са на „световно“ ниво! Слагам кавичките, защото не съм много сигурен какво означава „световно“ – дали е ниво, или известност. Защото, ако говорим за световно ниво в смисъл на известни по света, такива произведения няма! Не защото не са много добри, а защото няма национална политика за тяхното пропагандиране. Всяка държава се старае да популяризира своето национално изкуство – автори, произведения, изпълнители. У нас нещата са различни, държавата дори понякога се явява в ролята на мащехата от „Пепеляшка“. Има една фондация тук – „Америка за България“ – покрай техни проекти успях да чуя някои доста интересни произведения от американски автори. Австрийското посолство организира всяка година (!) фестивал на австрийската музика във всички по-големи български градове. И музиката не е от Моцарт или Шуберт, а интересни модерни автори и изпълнители, за повечето от които нямаше и да знаем, ако не бяха тези концерти. Немците си имат „Гьоте институт“, ние си имаме криза.

Спомням си, преди години свирих на концерт в Австрия вариациите „Дилмано, Дилберо“ от Александър Владигеров. Седмица по-късно вече бях загубил числото на пианистите – основно австрийци, които настояваха да им копирам нотите. След време някои от тях ме каниха на техни концерти, на които изпълняваха това уникално произведение. Когато гостувам в различни оркестри в чужбина, при възможност винаги се старая да добавя в програмата някое българско произведение. И музикантите, и публиката се влюбват в „Рапсодия Вардар“ на Панчо Владигеров, „Бай Ганю“ и „Празнична увертюра“ на Веселин Стоянов или „Ръченица“ на Петко Стайнов. След като преодолеят шока от неравноделните размери… Но всеки път, без изключение, идват при мен и питат – тази музика е страхотна, защо не я познаваме?

Чел съм за начина, по който Норвегия е пропагандирала агресивно творчеството на Григ, днес това не е нужно, всеки знае кой е той и го изпълнява с удоволствие, но в началото не е било така. Какво правим ние за популяризирането на нашето творчество в чужбина? Ще Ви оставя сами да се досетите.

– Кои според Вас са тримата най-влиятелни български творци?

– Ужасен въпрос! Едни са влиятелни политически, други оказват влияние на поколенията след тях. Аз винаги съм твърдял, че предимството на изкуството пред математиката е, че в изкуството всичко е субективно! За мен някой творец може да бъде гениален, но за друг – абсолютно неприет. Когато човек има любими актьори, музиканти, автори – това е субективно, свързано е с момента от живота, когато си се сблъскал с този автор, в какво състояние си бил, как ти е повлиял… Пробвайте да почетете Толстой на едно осемгодишно дете… Затова ще говоря за себе си, за творците, които са оказали влияние върху мен и са ме впечатлили в един или друг момент от живота ми. Ще се опитам да се огранича в бройката до трима, но по принцип е невъзможно, много повече от трима са творците от различните жанрове, които са ми оказали влияние в живота ми.

От писателите, без съмнение това са Фани Попова-Мутафова, Димитър Талев и Богомил Райнов – всеки по свой си начин и по различни причини. Мисля, че няма българин, който да не е чел техните книги и да не се е вълнувал като мен, не се е гордял, срамувал, плакал или тъгувал за съдбата на техните герои. Има и една друга тройка, която няма да коментирам, защото е безусловна – Ботев, Вазов, Славейков.

Трима русенски художници ме впечатлиха много – Виолета Радкова, Володя Кенарев, Иван Иванов – тримата са крайно различни в творчеството си, в погледа си към света, но всеки един от тях е за мен феноменален по свой си начин и картините им определено ми влияят, дори съм ги сънувал!

Актьорите – естествено, Стефан Данаилов, за мен той си остава Борис I, княз на българите. А колко пъти съм се смял с историите на Тодор Колев, а после, когато съм гледал повторно филмите му, съм се чудел на какво съм се смял – зад всичко смешно стои една тъга, която подтиква към размисъл… За мен той е българският Чаплин. А като дете най обичах Георги Парцалев, не знам защо, впечатляваше ме, харесвах го, чаках да го видя на екрана. Плаках, когато разбрах за смъртта му…

Композиторите за мен са ясни – основната тройка, оказала влияние върху мен, е Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Веселин Стоянов. Разбира се, съвсем не са само те, друга интересна тройка е Петко Стайнов, Марин Големинов, Парашкев Хаджиев. Много от децата би следвало да знаят тези трима, писали прекрасни детски мюзикъли – Александър Владигеров, Георги Костов, Александър Йосифов. Или от „младите“ – Георги Арнаудов, Ценко Минкин, Стефан Драгостинов. У нас е имало и има интересни композитори, за съжаление силно свитият пазар (как само мразя тази дума) на класическата музика не е предпоставка хората да се запознаят и да обикнат тяхното творчество. Тук помага и родният нихилизъм, както и една национална черта, изразена много добре със за мен циничната поговорка „Никой не е пророк в собствената си страна“.

Оперните режисьори… За да се огранича до трима – в момента по един доста забавен начин има трима оперни режисьори, които са влиятелни и като творци, и административно-политически, по един или друг начин. Няма да говоря за Вера Немирова, защото тя за мен не е български режисьор – не се е изградила като такъв у нас (а може и затова да е толкова добра), мисленето й не е българско и не е обвързана с български оперен театър. За съжаление… Затова ще си избера други трима – Пламен Карталов, Нина Найденова, Огнян Драганов. Безсмислено е да коментирам административно-политическия аспект, това е временно явление и е възможно след няколко години нещата да стоят по друг начин. Но мога спокойно да говоря в смисъла на изкуството, което правят – не зная как винаги се случва, но когато се старая да избирам трима творци от една област, те често се оказват крайно различни. Така е и с тези трима. Пламен Карталов е монументалист – когато гледам негова постановка, имам чувството, че гледам филм. Жалко, че често не ми допада изграждането на музикалната среда, в която той избира да създава постановките си. Огнян Драганов успява винаги да ме изненада с нещо ново – някоя хрумка, взета от контекста на произведението и изкарана на преден план… Впечатлява ме също работата му в детайла, което винаги ме е учудвало, защото когато го гледам как работи, изглежда сякаш прави всичко ей така, за да се забавлява… Нина Найденова е за мен пример за това, как трябва да работи един успешен режисьор – тя има идеите, но има и екипа, с който да ги осъществи. Спомням си много добре, как преди време се тормозех, че не можахме да намерим общ език, за да бъда част от този екип. Защото това, което е най-важно за успеха и което най-много ни липсва на нас, българите, е работата в екип. Тя е съумяла да направи точно това – да събере малък кръг съмишленици, с които да осъществяват своите идеи.

Като човек, занимаващ се с опера, си имам и любими сценографи, които правят „картинката“ такава, каквато аз си я представям. Те са повече от трима, но понеже трябва да се огранича до това число – Иван Токаджиев, Борис Стойнов, Никола Тороманов. Отново – различни, влияещи с изкуството си по различен начин и със сигурност такива, които оставят следа в българската история на изкуството.

Хореографите, които според мен са оставили сериозна следа у нас, мога да ги разделя на две тройки – в миналото това са били Маргарита Арнаудова, Асен Гаврилов и Асен Манолов, а през последните 20 години – Петър Луканов, Хикмет Мехмедов и Боряна Сечанова. През последните сезони обаче, започнаха да се появяват нови и изключително интересни имена и очаквам с нетърпение да видя какво ще се случи с тях във времето…

Диригентите. Не знам как мога да избера трима… Още повече, че за някои от тях само съм чувал. Понеже сам съм диригент, бих искал да подходя по-различно към тази особена част от хората на изкуството. Има един-единствен, за когото можем да говорим, че е бил със световна кариера – Емил Чакъров. Може би друг такъв щеше да бъде Месру Мехмедов, ако не е била трагичната самолетна катастрофа. От по-старото поколение диригенти у нас, голямата тройка вероятно би била Добрин Петков, Константин Илиев, Руслан Райчев. Трима крайно различни, всеки със своите сериозни достойнства. Едно е сигурно – всеки един от тях е оставил трайна следа в българската музика. От днес действащите диригенти Георги Димитров, Емил Табаков, Иван Кожухаров са със сигурност запазили вече своето място в музикалната история на България. Още една тройка от по-старата генерация – Веселин Байчев, Йордан Дафов, Алипи Найденов – Байчев е дал началото на кариерите на много от днешните български музиканти (включително моята), той винаги е бил един вид търсач на млади таланти, Дафов беше свързан десетилетия със Софийска филхармония, а сега с Бургас, Найденов е причината Русенска филхармония да стане това, което е и до днес. Естествено, много имена изпускам, но не искам да се получава енциклопедия за диригенти. И въпреки това ще завърша с още три имена, които, убеден съм в това, ще оказват тепърва влияние в българската и световна музикална сцена – Росен Миланов, Павел Балев, Иво Венков.

Цигуларите. България явно има добра цигулкова школа, защото са много. Но ще се опитам някак да се огранича. От старото поколение – Емил Камиларов, Недялка Симеонова, Дина Шнайдерман. От следващите – Георги Бадев, Минчо Минчев, Стойка Миланова. От младите – Светлин Русев, Мила Георгиева, Веско Ешкенази. И още толкова много други прекрасни наши цигулари, много от тях разпръснати по света, постепенно забравящи дали са, или не са българи…

Пианистите – ако си избера две тройки на поколенията, вероятно това ще са Милена Моллова, Антон Диков и Боян Воденичаров в първата тройка. И от по-младите – Людмил Ангелов, Йовчо Крушев и Георги Черкин – работил съм с тях, работя с тях, надявам се винаги да работя с тях – интересни са, истински музиканти, творци, оставящи следа след себе си.

Певците… Ех, певците. Невъзможно е, толкова са много. Големите сопрани – Райна Кабаиванска, Анна Томова-Синтова, Гена Димитрова. Крайно различни и невероятни. Следващата тройка световни български сопрани – Дарина Такова, Красимира Стоянова, Соня Йончева. Коя друга нация може да се похвали не с една, а с две големи тройки сопрани през поколенията? Басите – Борис Христов, Николай Гяуров, Никола Гюзелев – титани на световното оперно изкуство. Тенорите – Калуди Калудов, Бойко Цветанов, Румен Дойков – който не ги е слушал, само той няма да разбере какво имам предвид. Мецо-сопраните – Александрина Милчева, Христина Ангелакова, Марияна Пенчева – единственото общо между тях е типът глас, всяка една е уникална сама по себе си. Наистина, мога да ги изброявам с дни – певците, които ме карат да съм горд, че съм българин. Затова, по-добре да спра дотук и нека просто знаем, че и ние сме дали нещо на света… и продължаваме да даваме.

– А кои са недооценените?

– На недооценените това им е проблемът, че са неоценени – за някои от тях може би ще се говори някога в бъдещето, други ще потънат в забравата, а заедно с тях и творчеството им. Ето, днес мнозина не познават Васко Абаджиев! Не е честно. Но такъв е животът – често несправедлив, понякога ироничен. За тях, неоценените, остава надеждата някога да бъдат разбрани – все пак, преди 200 години всички са знаели кой е Салиери, но малцина са познавали Моцарт. Днес дори непонасящите класическа музика са чували произведения на Амадеус, било то и само като мелодии на мобилни телефони, а за Салиери повечето хора знаят само, че е отровил Гения. И дори това е невярно.

Както казах, изкуството е субективно. Това, което се харесва днес, може да бъде забравено от следващото поколение, което да преоткрие автори или изпълнители, които ние днес дори не забелязваме. Но нима това не е прекрасно – дори да не ни оценяват днес, историята ни учи, че в изкуството е абсолютно възможно да бъдем забелязани тогава, когато най-малко го очакваме. Или понякога, когато вече не ни интересува, защото има два метра пръст върху нас…

– Необходимо ли е да сте част от нечие лоби, за да имате успех?

– Да. Не е задължително да бъде „лоби“ в приетия днес у нас смисъл на „мафия“. Човек може и сам да си създаде лобито. Знам го, свидетел съм как се е случвало. Понякога хората с влияние се впечатляват от таланта и решават да му помогнат. Понякога хората/компаниите подкрепят каузи и ако се окаже, че имаш същите идеи и подкрепяш същата кауза, изневиделица се оказваш с лоби, за което не си подозирал. Друг път просто се събират хора със сродни идеи и израстват заедно – не само в изкуството, но и в обществото.

Много често съм слушал да се говори за „еврейско лоби“. Няма такова. Истината е много по-болезнена, а по-точно – евреите и българите са двете страни на една и съща монета. Когато един българин види друг българин да успява, той постъпва… ами като българин – дразни се. Завижда, пречи, радва се при неуспехите на посмелия да се развива. Разбира се, че има изключения и обикновено точно те успяват. Но принципът си важи, виждал съм го в действие не веднъж – и отстрани, и като потърпевш. За разлика от нас, когато някъде по света група евреи видят сънародник с талант, те го подкрепят, без значение, че до този момент не са знаели кой е и откъде е. Национална черта. Също като при нас.

Едно нещо трябва да научим и да си го окачим по стените в къщите и на работното място – Законът на Кубрат е задължителен за всеки, който има смелостта да иска да се развива! Или ще успяваме заедно, или ще се проваляме поединично! И аз лично съм твърдо убеден, че основните проблеми на България въобще, а не само в областта на културата, идват от неспазването на този закон. Чувал съм безумни обяснения, че това било някакъв жалък остатък от социализма – да се работи и мисли в колектив. Ами то тогава целият Запад е някакъв див социализъм, защото едно от основните неща, на които се държи в западните компании е тъй наречения team spirit. Те работят за това да изграждат екипния дух, да мислят един за друг да помагат на колегата, за да върви работата. А в Азия тази идея си е цяла философия, начин на живот. И знаете ли, това също е вид „лоби“ – лоби на професионалистите, които държат на себеподобните.

1 2 3Следваща страница

Bookshop 728×90