Bookshop March 2017 2

Настървение без граници

На Божидар Димитров не му достига култура на поведение, за да нарича полуграмотни Ивайло Дичев и Манол Глишев

Божидар Димитров, директор на Националния исторически музей. Снимка: Емил Георгиев

Четено: 2534 пъти E-mail

Не зная, не смея да твърдя в какво проф. Божидар Димитров е по-добър – в историческата си наука или в наукообразните и обществени скандали, на които неведнъж сме ставали свидетели. Станахме и тези дни – чрез намерението му да премести параклиса „Св. Петър и Павел”, намиращ се близо до с. Беренде край Годеч, чак в Националния исторически музей, който ръководи.

За мен мотивите на директор Димитров не са безспорни – спорни са. Професорът отбелязва, че подобни практики има и в Египет, където са премествани цели храмове. Така е – не само в Египет. И Лувърът е евакуиран по време на нацистката окупация. (Е, не сградата – само експонатите му, но Лувърът е Лувър преди всичко с шедьоврите – не с постройката си, колкото и артистична да е тя.) Винаги когато са ставали подобни прехвърляния обаче – и в Египет, и в Гърция, и във Франция – целта е била една: да се опазят националните културно-историческите съкровища от нашественици и грабители, да се предотврати тяхното похищение, тяхното отвличане и изнасяне през девет земи в десетата, да се съхранят те в рамките на нацията. Мотивът на проф. Димитров е друг: параклисът в Беренде, който съдържа безценни стенописи от ХIII в., пустее, гине и вехне, а се намира на труднодостъпно за реставраторите място.

Сигурно е така – за всичко това професорът несъмнено знае повече от мен. Като по-малко знаещ аз обаче имам право на въпроси – не за да провокирам, а за да науча. Преместването на цял параклис на такова разстояние е технологически сложен процес, в който страната ни няма никакъв опит. След като теренът е труднодостъпен за реставраторите, не по-малко труднодостъпен ще се окаже той и за подобна операция. Не е ли в такъв случай по-практично и по-евтино, вместо да се мести в един столичен музей, да се реставрира, въпреки попътните трудности, параклисът на място? В полза на подобна реставрация има, струва ми се, и други, по-значими, духовни, културни, етнографски аргументи. За разлика от един музей, който е изкуствено създадено хранилище на исторически артефакти, православните църкви и параклиси са като камъка – те тежат на мястото си. Те са създадени от хората за хората, те и олицетворяват, и въплъщават тяхната персонална духовност и тяхното естествено място е сред хората, чиито деди са ги градили не само за себе си, а и за нас, потомците. Това сакрално завещание задължава морално и нас – само като изхождаме от него можем да съхраним историческата и духовна автентичност на една света обител, само така може тя да изпълнява религиозното си предназначение.

Дотук с параклиса и неговата оспорвана мобилност, а оттук нататък ще продължим с езика, с манталитета и с академичния морал (респективно: аморал) на директора на Националния исторически музей.

С очите си съм виждал и с ушите си съм чувал как проф. Димитров ругае собствените си зрители от малкия екран, как ги е наричал „задници”. Тези дни пък професорът окачестви Ивайло Дичев и Манол Глишев като „полуграмотни същества”. По мое виждане и двамата са несравнимо по-грамотни и, което е по-важно, по-културни от него. Казвам по-важно, защото по мое дълбоко вътрешно убеждение образованието култура не дава – светът е пренаселен от некултурни професори, от невъзпитани доктори на науките, от титуловани изследователи с уличен манталитет. Науката (и особено историческата наука) не е, не би трябвало да бъде единствено и само трупане на фактология – историята е, както установява още Херодот, преди всичко отношение към националното и световното културно наследство. А след като наследството е културно, културно би трябвало да бъде и отношението на интерпретиращия го историк. Ето значи какво не достига на нашия професор, каквото и изобилие от факти и данни да е съхранила старата му памет – не му достига култура на поведение, академизъм не му достига.

Колкото до Ивайло Дичев и Манол Глишев, тяхната е лесна, те са в по-изгодна позиция, в позицията на хора, понасящи, а не нанасящи обида. При това, обида незаслужена (а незаслужена ли е една обида, тя се превръща и в нереална), обида, която си спечелиха преди всичко с академизма в отношението си – академизъм, който е така дефицитен в манталитета на техния колкото грубоват, толкова и елементарен опонент.

Всъщност, позамисля ли се, професорът и опонент не е – по-скоро е хулител. Защото да окачествиш хора с ерудицията и културата на Ивайло Дичев и Манол Глишев като „полуграмотни същества”, значи да хулиш и клеветиш – ни повече, ни по-малко. Да ме прости професорът, но аз се почувствах и лично, много лично засегнат. Не само защото виждам в лицето на споменатите автори свои духовни родственици, а и защото тази родственост ми е безмерно скъпа – човекът, учи Гогол, е единственото създание под слънцето, което се сродява не по кръв, а по дух. В този смисъл роднини с професора ние никога няма да станем. Приемам всичко толкова лично и защото в „Стръкчета трева” Уитман пише: „Който унижава другите, унижава мен”. А когато унижението е адресирано до твой съмишленик и брат по перо, то нараства и се нагнетява неимоверно – в истински интелектуален погром се превръща.

Настървението на професора не знае граници – фокусирайки двамата си, казано с мой (не и с негов) език, опоненти, той отсича: „Тези хора си измислиха наука, за да станат професори. Да си спомняте да е имало наука културология?”. И още: „Всички марксисти и ленинисти от философския факултет, храненици на стария режим, станаха културолози, политолози, социолози”. Ама как – и политологията, и социологията ли не са науки?! Няма що: наукообразието на професора предифинира с лека ръка цялата научна система – елиминира цели академични дялове.

Има, има такива науки, професоре. След като има национална и световна култура, след като има изследвания и изследователи, които да я проучват, значи има и наука културология – и по света, и у нас. Ненаситната партийна идеология бе обсебила и всички хуманитарни, и много от частните науки дори – и тях ли ще отречете на същото основание?!

Що се отнася до хранениците на стария режим, срещу които професорът надига глас, искам да му припомня, че подобен храненик е преди всичко той самият – при това храненик не просто на комунистическата идеология, а и на нейната нечистоплътна практика, дългогодишен храненик на най-демоничната и репресивна институция на режима, на меча и щита на Партията-ръководителка.

Лично, много лично стана това четиво. И няма как да не стане, след като коскоджамити директор на такъв мастит институт кълне и проклина: „Вашта мама соросоидска!”. Тук вече ожесточението му нацели директно мен – не само защото издаването на един от ранните ми романи е спонсорирано от Сорос, а защото Сорос е щедър спонсор и на родната, и на цялата източноевропейска духовна сфера. Която му се отплаща подобаващо, по балкански му се отплаща: „Вашта мама соросоидска!”. Уверен съм обаче, че Сорос няма да възкликне в отговор: „Вашта мама божидардимитровска!”. А това е една много сериозна утеха. За което, без да го познавам, аз съм му благодарен, а професорът навярно му е гневен – гневът е негов елемент. Всеки има право на гняв – никой няма право да ругае публично на такъв уличен, на такъв гаменски език. Езикът е стилът, а стилът е човекът. А когато човекът не достига в една личност, страда човечеството. Защото човек и човечество са реципрочни величини – те по необходимост, по силата на своята онтологичност се съдържат взаимно. Все едно дали аз го искам, съдържаме се взаимно и с проф. Божидар Димитров – поне дотолкова, доколкото той е ругаещият, а аз – обруганият.

Но и това стига – от повече взаимосъдържане потребност аз не изпитвам.


ДС