Bookshop Wallpaper

Не е двойник на Васко Василев, но е (почти) като музикант във Филхармонията

Двама цигулари като в сюжет по Марк Твен

„Повтарям си, че ще спра да свиря [на улицата], когато хората спрат да ми пускат“, сподели Тодор, момчето с цигулката от подлеза на Ректората. Снимки: Емил Георгиев

Четено: 1101 пъти E-mail

Помните ли момчето с цигулка от подлеза на Ректората? Ще ви го припомним: една случайна снимка го направи известен във Фейсбук и след това стана новина във вечерните телевизионни емисии – редом с премиера Бойко Борисов и подписания същия ден договор за добросъседство с Македония. И всичко това заради приликата на младия мъж с цигулката Тодор Стоянов с виртуозния музикант Васко Василев.

„Никога не съм предизвиквал такъв медиен интерес по повод концерт или турне“, впечатли се Василев, който по същото време беше на турне някъде между Полша и Чехия.

Двамата бяха наречени двойници, но след срещата ни с Тодор установихме, че приликата им е бегла – и е най-вече във факта, че и си изкарват хляба с цигулка. Оттам нататък животът им е като в сюжет по Марк Твен (но всяка размяна на местата ще бъде открита много по-бързо от тази в „Принцът и просякът“).

Решихме да ви разкажем повече за Тодор, защото историята му е показателна за ситуацията на родната симфонична сцена и обяснява защо редиците на музикантите в класиката у нас все повече оредяват.

„Повтарям си, че ще спра да свиря [на улицата], когато хората спрат да ми пускат“, сподели Тодор и по Би Ти Ви, и пред „Площад Славейков“. 

Така е и в културата, субсидирана от държавата – когато държавата спре да й „пуска“ субсидии, оркестрите и оперите спират да свирят. Някои бяха закрити при реформата през 2010-а, други – преобразувани в по-малки формации… Много музиканти, на които държавата „пуска“ твърде малко, си заминават окончателно от България. Страната де факто ни произвежда музикални кадри за чужбина.

Такъв е и случаят с Васко Василев – изключително талантлив още от дете, държавата го изпраща да учи в СССР, след края на обучението си там той пристига в Лондон. И кандидатствайки за концерт-майстор в Кралската опера, печели конкурса и остава.

В българските оркестри също се влиза след конкурс, не става просто с назначение – кадрите се избират от художествена комисия. За разлика от „Ковънт Гардън“ обаче, тук е нужно и висше образование. Затова Тодор не би могъл да влезе в щата на някой от родните оркестри – обяснява, че не си е взел държавните изпити в Музикалната академия. Твърди, че не иска да ги вземе, защото „държавата не оценява изкуството“:

„За да изсвириш една мелодия чисто, ти отнема половин живот. Не че нямам желание да завърша, но това е труд, за който трябва да отделя доста време, а и другите хора няма как да го разберат. Аз свиря от 7-годишен… и вече 20 години“.

Тодор не свири повече от час-два дневно.

Неговата публика не се отказва от него – в разтворения калъф на цигулката му звънтят основно монети, а понякога и дребни банкноти. И като тегли чертата в края на деня, се събира една сума между 30, 40 и 60 лв. Свири около час-два дневно и месечно изкарва над 1000 лв. За какво му тогава да взима държавните изпити в Академията – заради етикета „висше образование“?! В момента той печели повече, отколкото музикант в един от най-престижните национални оркестри на България – Софийската филхармония – там средната месечна заплата е между 800 и 1000 лв.

По думите му, има и други негови колеги от Консерваторията, които свирят на улицата. Питаме го трудно ли е направил първата стъпка – и първоначално той не отговаря конкретно. Отбелязва: „Животът учи“но след това споделя, че е изпитвал неудобство и сценична треска, докато се „пречупи“.

„Отстрани работата изглежда сладка, лесна, но стресът вероятно е като при хирургическа операция“.

Твърди, че е свирил и на истинска сцена – в държавния театър във Велико Търново и в Националния музикален театър. За Тодор обаче светът е сцена… онзи свят само между границите на България, засега. Иска му се да пътува и да свири и в чужбина, но засега избира софийските подлези.

Твърди, че изпитвал „сценична треска“ преди да излезе да свири на улицата.

Роден е във Велико Търново. На 28 години е. Споделя, че е учил (може би за една година) в столичното Музикално училище, а след това в Академията. Не разказва охотно за родния си град и за родителите си. Казва, че не се е чувал с тях, след като влезе в новините. От думите му личи, че те като че ли не одобряват попрището, което си е избрал – така, както и стотици други родители на музиканти в класиката у нас са огорчени от недоимъка днес, към който някога са подтикнали своите деца, карайки ги да изучават така престижния преди 30-40 години музикален инструмент. Питаме го родителите му ли са го насочили към цигулката и усещаме обвинение в отговора му:

„Ако попиташ едно малко дете „искаш ли да правиш това“, то ще ти каже „да“. И като се завърти колелото – още малко, още малко – и се оказваш заразен…“.

Тодор чувства неодобрението им от това, с което се занимава – „защото мислят какво ще стане утре, после вдругиден…“.

„Установил съм, че сигурни неща на този свят няма. Но благодарение на цигулката все пак имам някаква свобода. Ако реша, всеки момент мога да си тръгна от това място“.

Родителите му не са му се обадили покрай новината, че е двойник на Васко Василев, но Тодор се е чул със сестра си. Когато й вдигнал телефона, чул:

„Ей, Васко…“.

Разказва го със смях, какъвто публиката често вижда и в очите на Васко Василев.

Светът е неговата сцена.

Почитателите на виртуоза имат любими пиеси в репертоара му. Една от тях чухме и в изпълнение на Тодор в подлеза на Ректората – „Либертанго“ от Астор Пиацола. Младият мъж споделя, че свири всичко – „и класика, и народно, и комерсиално – от всеки стил по малко, хем и да поддържам техника…“. На концерт на Васко Василев никога не е ходил, не го е слушал на живо. Казва, че е чувал негови изпълнения в YouTube. Чел е и книгата му, впечатлен е, смята, че някои неща са валидни и за него.

Не се сравнява с Васко Василев, казва, че всички изпълнители са различни. Като изпълнител го определя като „перфектен“, а стила му – „екстра“. Но не мечтае за неговия път като музикант:

„Правя това, което аз искам – и го получавам. Понякога не се нарежда всичко, както го мислиш – печелиш едно, а губиш друго…“.

Вече десета година Тодор се зарича кога ще спре да свири. И тъй като съдбата продължава да му „пуска“, сега той е решил да я предизвика, започвайки уроци по готварство. Парадоксалното е, че не приема кулинарията за творчество:

„Освен на интелектуален, човек е добре да се научи и на физически труд“.

От Васко Василев знаем, че и свиренето е тежък физически труд. Свири около 6 часа дневно, а когато има концерт – и много повече. И когато излезе на сцената, изпълнението му се лее с лекота като онази, за която говори и Тодор – сякаш свиренето на цигулка е най-безгрижното и приятно занимание на света. Като разходка в парка… която минава през подлеза на Ректората. Потъваш във въображението на Моцарт, Бах и Вивалди. Свят, в който музиката има въздействието на опиат.

Довиждане, отивам да меся мекици, ни приземява Тодор с усмивка преди да се разделим.

Публиката на Тодор не се отказва от него – и му показва това с монетите в калъфа на цигулката му.


ДС