Bookshop March 2017 2

Не искам такава родина за децата си

Заради държавната политика ще има все повече патриоти извън България и все по-малко граждани в нея

Българските семейства рядко се решават на повече от едно дете. Снимка: Емил Георгиев

Четено: 30046 пъти E-mail

Прабаба ми имала четиринадесет деца. Четиринадесет! От тях в ранна възраст умрели няколко. Баба ми твърдеше, че почти няма детски спомен с майка си, в който тя да не е бременна, родилка или кърмеща. Семейството не било богато – прадядо ми бил бакалин и общо взето изхранвал челядта с продажбата на стоката в оскъдния градски магазин. Прабаба Теотица, строго религиозна гъркиня, не работела и денонощно се грижела за никнещите едно след друго хлапета. Когато някое умирало, приплаквала седмица-месец, пък скоро раждала друго. Нямало много време за тъга – семейството трябвало да създава попълнения.

Въпреки родилния маратон на прабабата до по-късна възраст оцелели едва четири деца. Баба ми Мария, сестра й Милка и братята Борис и Пенчо. Борис починал първи в своите петдесет години. Години след това го последваха баба Милка и вуйчо Пенчо. Накрая остана баба. Малко преди да почине, извади изпод пружината на продъненото си легло един стар албум, разгърна го и мълчаливо се спря на една пожълтяла снимка. Посочи я с кривия си показалец и каза:

„Това е майка ми, прабаба ти Теотица“.

От снимката ме гледаше налудничава жена на около шестдесет (като всъщност тогава може да е била и на тридесет, кой знае), с изцъклен поглед, нацупена уста като процеп и разрошена пършива коса.

„Еми така е – казах си на ум, – след тия четиринадесет деца…“

Нататък семейната история с раждаемостта продължава така: баба ми Мария отгледала четири деца, нищо, че било война. Две свои и две доведени от втория й съпруг, вдовец като нея. Забременяла един път и от него, но дружно решили да се лишат от това бъдещо дете, за да няма „твоето и моето бият нашето“. При аборта пък се оказало, че бебетата са две, та баба ми до смъртта си не можеше да си прости за взетото решение. Баща ми и брат му, двамата родни синове на баба ми, имали всеки по едно дете. Доведеният им брат осиновил детето на младата си разведена преди това съпруга и скоро си имали и свое. Доведената сестра на свой ред отгледала двама сина.

От страна на майка ми нещата са още по-оскъдни – средно по дете и половина в семейство. Причината за сватбата на майка ми и баща ми съм аз. Нищо, че и двамата се броели за стар ерген и стара мома (в края на 60-те години това означава жена на 30 и мъж на 35 години), трябвало да се появя ненадейно, за да ги събера в брачен съюз. В онези години било на мода да имаш едно дете – приемало се като отличителна черта на интелектуалците. На майка ми и аз съм й била малко в повече като ангажимент, та идеята за второ дете, която така естествено напирала у баща ми, определено не й се усладила. В резултат на това родителите ми на два пъти са ме лишавали от възможността да имам брат или сестра – майка ми просто съвсем съзнателно и напълно отговорно е абортирала. Нищо, че материално сме могли да се справим чудесно – просто не й се занимавало.

Моето лично решение да имам повече от едно дете е следствие от детската самота, в която ежедневно растях. Децата около мен имаха по-големи братя и сестри, които ги взимаха от училище и ги наглеждаха, или по-малки, за които те се грижеха, а аз прекарвах вечерите си сред приятелите на родителите ми, в компанията на бабата, която наемаха да ме гледа, когато са на работа, и в седмична ясла и целодневна детска градина.

Мама казваше, че в първите седем години съм отгледана от държавата. Смееше се, ама то така си беше.
Както и да погледнем тази типична семейна история, ясно е, че раждаемостта само в рамките на три-четири поколения е спаднала драстично. И не, причината не е във финансовите възможности да се отгледа дете. Тъкмо напротив – всяко едно следващо поколение е живеело по-добре финансово от предишното, но въпреки това не е създавало деца.

Аз родих първото си дете двадесет дни преди дипломирането си. Отидох на защита на дипломната си работа, а по обед мъжът ми (между другото той също е едно дете в семейството си) ми донесе бебето, за да мога да го накърмя в коридорите на Алма Матер, докато ми дойде редът да се явя пред комисията. И не бях единствена – половината ми колеги учеха за изпити в миниатюрни стаи в Студентски град, където покрай главите им се сушаха бебешки ританки, а ритъмът им се определяше от пълненето на биберони и приливите на стомашни колики. Не ни беше лесно, но дори и не се замисляхме какво ни е. Просто така правеха всички – женеха се и после раждаха. Пък как се оправяха… всеки си знаеше.

Докато отглеждах първото си дете, имахме режим на тока и водата. Времето с купоните точно беше минало, та поне храна, памперси и лекарства имахме. Но вода нямаше с дни. Бях се изпедепсала да мия нааканото дупе на бебето, като държах пластмасовата бутилка с вода под мишница и я натисках с постоянно нарастваща сила все едно е гайда, за да получа равномерна струя. Пералнята ни работеше нон стоп в дните, когато имаше вода, а всеки от нас можеше да „вземе душ“ с бутилка и половина вода. В студените часове, когато нямаше ток, се завивахме с няколко одеала и гушкахме детето между телата си. Не, не беше романтично – гадно си беше, ама нямахме избор. Дори не сме се замисляли за такъв – нито един от нас, родителите на вече двадесет и няколко годишните днес деца на първите „демократични“ години, не съжалява за онова трудно родителство. Защото тогава, между студа и безводието, в ученето за сесия и приспиването на новородено, покрай оскъдицата и отговорната ни младост, ние имахме надежда! Вярвахме, че доброто предстои и всичко, през което минаваме като родители, е просто временно. Нещо като изпитанията, които задължително предшестват доброто и свободно бъдеще, в което нашите деца ще се развиват според качествата и амбициите си. Вярвахме, че това време е наше и ние го променяме всеки ден. Ние, децата на прехода, които отглеждаха децата на бъдещето, бяхме убедени, че те ще живеят в България, която ще им е истински дом.

Някъде четох, че съвременните млади хора ги мързяло да имат деца, защото предпочитали да висят по кафенетата и да не работят. В едно женско списание пък обясняваха, че на младите майки им било досадно да възпитават хлапета и предпочитали „да пушат по градинките с другите майки“. Не мога да се сетя за по-несериозни причини за ниска раждаемост! Това, което всъщност се случи с отрицателния прираст в последните години, е може би най-плашещата промяна в мисленето на българите. Защото ние всички дружно и категорично се разделихме с надеждата.

Осъзнах го, когато съвсем целеустремено започнах да възпитавам децата си да бъдат емигранти. Не защото много искам да не живеят в родината си, а защото не искам  такава родина за тях. И защото вече се уморих да се опитвам да променям това, което имаме като държава – не искам и децата ми да си пропилеят живота си, борейки се с вятърни мелници. Циничността, с която се сдобивам с възрастта, ми помага да виждам проблема с постепенно отмиращата българска популация много ясно. Не искам децата ни да живеят в страна, където всеки ден рискуваш живота си, докато отиваш на работа, понеже не знаеш на коя мутра или кифла точно днес й се кара бързо по градските улици. Не искам да мислят, че образованието е ненужно, а диплома може да се купи за две хиляди лева. Не ми харесва да се състезават с черни и руси Златки, чийто живот е по-коментиран от темата за глобалното затопляне и опазването на палмовите масиви. Не желая да мразят хора заради цвета на кожата им, религията или сексуалната им ориентация. Не че това е изключено да се случи в т. нар. „подредени“ страни, но поне там законът и общата просветеност на населението ще ги държи по-далеч от подобна гражданска идиотия.

Не искам кариерите им винаги да опират до нечий олигархичен кръг, на когото трябва да служат, ако се развиват. Чалга средата не е това, в което си представям децата ми да живеят. Войнстващият национализъм у нас няма да направи наследниците ми по-големи патриоти – дебили ще ги направи. Носталгията по миналото, сълзливо демонстрирана в нароилите се портрети на Сталин, Ленин и Живков из селските кръчмици и хотелчета по територията, не намирам за здравословна за мислещи хора, каквито желая да са моите деца. И да, намирам родината си за неуютно място за собствените ми деца. Затова предпочитам да имат друга родина. Защото моите деца са ми по-важни от моята държава. Така или иначе моята държава се интересува само от себе си, не от моите деца.

Има един любим и много показателен виц. Циганче и циганин пред детската градина:

„Тате – пита циганчето, – кога ша ма земиш от градината?“

„Ай да та земи мъжо ти! Аз съм на училищи“.

Сетих се за него покрай емблематичното раждане на Динко от тринадесетгодишната Златка и петнадесетгодишния й съпруг. Голям шум се вдигна – ще каже човек, че ни е за първи път! А истината е друга – с такива като Златка и мъжа й следва държавата организирано и методично да се занимава. Да им обяснява гражданските им права, но и гражданските им задължения. Да ги задължи да ходят на училище, да си плащат сметките и данъците. Да им обясни защо това е важно, как се живее в общество и каква е силата и значимостта на закона. Тогава, когато им даде минималното гражданско съзнание, държавата спокойно може да изисква въпросните Златки и техните невръстни съпрузи да се подчиняват на законите й. И съответно да ги наказва, когато не го правят. Гражданството не ни е в човешката природа – то се възпитава, култивира и защитава постоянно. Но за това българската държава се сеща, уви, кампанийно – когато поредната тринадесетгодишна се окаже майка. Има, разбира се, и изключения – като няколкото неправителствени организации и проекти, които работят за ограмотяване на малцинствата. Резултатите от този техен труд са видими – все пак тенденцията за ранно родителство сред българските роми върви в намаляваща прогресия. Въпросът е къде е държавата.

Когато беше петгодишна, дъщеря ми искаше да стане кмет на София. Днес, единадесет години по-късно, приема България като стартова площадка за живота си „навън“. Заслугата за това не е моя – тя е достатъчно разсъдлива, за да може да провиди социалните процеси в държавата ни и те да я отвратят. Що се отнася до патриотизма, тя го носи в сърцето си. И ясно осъзнава, че той, уви, у нас не се припокрива с чувството за гражданство. За това виня изцяло държавната политика. Заради нея България ще има все повече патриоти извън границите си и все по-малко български граждани на територията си.


Всичко от Мария Касимова в „Площад Славейков“

Bookshop March 2017 1