„Нешънъл Джиографик“ откровено за своята срамна история

Легендарното списание се връща в собственото си мрачно минало, за да скъса с расизма в начина, по който отразява света

Тези близначки на корицата на априлския брой на „Нешънъл Джиографик“ ни карат да преосмислим всичко, което знаем за расите. - „Нешънъл Джиографик“ откровено за своята срамна история

Тези близначки на корицата на априлския брой на „Нешънъл Джиографик“ ни карат да преосмислим всичко, което знаем за расите.

Априлският брой на списание „Нешънъл Джиографик“ трябвало да бъде посветен изцяло на темата за расите. Вместо това в редакцията на списанието решили, че е по-добре да погледнат честно назад, към собствената си, не винаги красива, а понякога и срамна история, разказва NPR.

За целта главният редактор Сюзан Голдбърг помолила Джон Едуин Мейсън, професор по африканска история и история на фотографията в Университета на Вирджиния, да прегледа почти 130-годишния архив на списанието. Мейсън открил дълга традиция на расизъм в начина, по който списанието отразява света: в своите текстове, в избора си на субекти и в прочутите си фотографии.

„До 70-те години на ХХ век „Нешънъл Джиографик“ почти изцяло игнорира цветнокожите, живеещи в Съединените щати. В редките случаи, когато ги има, те обикновено са работници или домашна прислуга“, пише Голдбърг в редакторския текст, в който дискутира откритията на Мейсън.

„Туземците“ навсякъде са показвани като екзотика, напълно или частично разсъблечени, като щастливи ловци и благородни диваци – и прочие познати клишета.

Репин

„За разлика от списания като „Лайф“, „Нешънъл Джиографик“ не направи нищо, за да изтласка своите читатели отвъд стереотипите, вкоренени в бялата американска култура“, казва Голдбърг, отбелязвайки, че тя е първата жена и първият евреин, който ръководи списанието – „две групи, които също са се сблъскали с дискриминация тук“.

За да оцени политиката на списанието исторически, Мейсън преглежда стари броеве и прочита няколко ключови критически изследвания. Той също така се запознава и с архива от негативите на фоторепортерите, за да има поглед не само към публикуваните снимки, но и към масива, от който те са избирани, и да разбере как редакцията е вземала своите решения.

„Снимките, също като статиите, не само наблягат на различията, те създават различия… екзотични, странни — и ги подреждат в йерархия”, казва Мейсън пред NPR. — И тази йерархия е много ясна: Западът, и по-специално англоговорящият свят, са били на върха на йерархията. А черните и кафяви хора са някъде много надолу.“

През по-голямата част от своята история страниците на „Нешънъл Джиографик“ показвали Западния свят като динамичен, бързо развиващ се и много рационален, а светът на черните и кафяви хора е представен примитивен, изоставащ и неизменен.

Colibri april 2017

Един от особено често повтарящите се сюжети във фотографиите показвал туземци, с вид на смаяни от технологиите на западняците.

„На снимките не само има камери, джипове и самолети — казва той. — Цветнокожите хора почти неизменно гледат тези технологии със смаяни и недоверчиви изражения.“

Подразбира се, че западният читател ще открие хумора в това удивление от ежедневните му вещи.

След това идва начинът, по който списанието избира субектите си. Мейсън обяснява, че „Нешънъл Джиографик“ има експлицитна редакционна политика на „нищо неприятно“, затова читателите изключително рядко виждат войни, глад или граждански конфликти. Той посочва статия за Южна Африка от началото на 60-те години на миналия век, в която едва се споменава клането в Шарпвил, в което 69 черни южноафриканци са убити от полицията.

„Няма ги гласовете на черните южноафриканци – каза Мейсън пред Голдбърг. — Това отсъствие е толкова многозначително, колкото и това, което присъства в статията. Единствените черни хора показват екзотични танци… Всъщност е доста странно, като се замислим колко много неща съзнателно не са забелязвали редакторите, авторите и фотографите.“

След това идват снимките на цветнокожите жени, които често са показвани топлес.

„През 50-те и 60-те години тийнейджърите винаги са можели да разчитат на „Нешънъл Джиографик“, ако искат да гледат голи женски гърди, стига кожата на жените да е кафява или черна — казва Мейсън. — Мисля, че редакторите са разбирали, че това покачва значително продажбите, особено сред мъжката аудитория. Някои от младите жени са снимани почти като за еротично списание.“

През последните 2-3 десетилетия списанието се е занимавало със собствената си история имплицитно, а това, което прави този проект различен, е, че Голдбърг иска да направи равносметката публично — „защото „Нешънъл Джиографик“ не бива да прави брой, посветен на расите, преди да разбере и признае собствената си роля в оформянето на разбиранията за расите и расовите йерархии“.

За тези от нас, готови да прекарат дълги следобеди в разглеждане на старите броеве на списанието, мечтаещи за отдалечени земи, Мейсън държи да уточни, че в гледането на чужди хора и места няма нищо лошо.

„Всички сме любопитни и всички искаме да видим, не критикувам идеята да бъдем любопитни за света, а само другите послания, които е изпращало списанието – че това не са само различия, а непълноценност и превъзходство.“

С всичко това „Нешънъл Джиографик“ ни дават добър пример как търпимостта към престъпни практики, премълчавани с десетилетия и прегрешения, замитани под килима на гражданската апатия, вече свършва – засега по-бързо в някои други краища на света, но рано или късно и тук. Все още не изглежда много вероятно, че расисткият език (поне в медиите и сред представителите на властта) може да намалее рязко, но съвсем доскоро и ефективна присъда за убийство на котка също не изглеждаше възможна, а вече е факт.

Светът се променя и колкото и удобен да ни е изглеждал старият, новият няма да е съвсем същият. Щем-не щем и ние ще бъдем част от него, затова колкото по-скоро го разберем и започнем да свикваме, толкова по-добре за нас. Това правят и „Нешънъл Джиографик“ – вместо да чакат някой да ги обвини, а те да се оправдаят, че такова е било времето, сами разчистват килера от старите скелети. Така се поема отговорност.

И така, накъде след тази публикация?

„Все още твърде често предимно западняци ни разказват за Азия, Африка или Латинска Америка — казва Мейсън. – По цял свят има удивителни фотографи, които могат да представят не само собствените си страни, а могат да представят по уникален начин например Синсинати, Охайо, ако се стигне до това.“

Мейсън отбелязва, че изображенията в списанието често са завладяващи дори когато са стереотипни или подвеждащи. И допълва, че редица африкански фотографи са му споделяли, че са започнали да се занимават с фотография преди всичко заради списания като „Нешънъл Джиографик“ и „Лайф“.


Още по темата в „Нешънъл Джиографик“

Bookshop 728×90