Arena Open 2

Николай Волев: Не снимах кино 16 години. И оживях

България извоюва най-съвършената свобода на света - да оплюваш, да лъжеш, да крадеш, да мамиш, да ограбваш цял народ, казва кинорежисьорът

„И до ден-днешен идват млади хора и ми казват, че гледат филмите ми и ги харесват. Нищо друго не ме прави по-щастлив от това“, казва Николай Волев. Снимка: Личен архив

Четено: 5870 пъти E-mail

След огромна пауза Николай Волев се завръща на големия екран. Новият му филм – „Извън пътя“- ще бъде показан премиерно в събота на фестивала „София филм фест“ в зала 1 на НДК от 19 ч. Авторът на филмите „Господин за един ден“, „Двойникът“, „Да обичаш на инат“ ще разкаже история за охладнелите семейни отношения и за неочакваната, но невъзможна обич. В ролите ще видим Деян Донков, Аня Пенчева, Сали Ибрахим…

Дни преди премиерата се виждаме с Николай Волев в дома му в София, за да разговаряме за присъствието на киното в живота му, за отсъствието му и за музиката, която поражда… кино. Волев е откровен и за личната си битка с рака, и за нежеланието да общува с колеги. Споделя и огорчението си от липсата на промени у нас, според него живеем „в пълна, абсолютна свобода“, защото „тук си свободен напълно безнаказано да убиеш, да откраднеш, да измамиш“.

– Казвате, че „Извън пътя“ е филм за любовта – всъщност не е ли за успеха, г-н Волев?

– Филмът е по-скоро за болката от изгубеното вдъхновение, за копнежа по възраждането на духа след застой, вплетени в един любовен триъгълник.

– Казвате още, че филмът до голяма степен е и автобиографичен…

– Всички мои филми са повече или по-малко автобиографични. От общуването между мен и хората, които опознавам, черпя сюжетите, историите, характерите на моите филми.

– Къде сте в „Господин за един ден“?

– Аз съм Пурко.

– Вие сте Пурко?

– Да, двамата сме почти близнаци.

– А кой сте в „Огледалото на Дявола“?

– Нещастното честно ченге, което се бунтува срещу неправдите на системата.

– Какъв е портретът, който рисувате на себе си в „Извън пътя“?

– Не рисувам себе си, това е все пак измислено художествено произведение, чиито корени са в моите преживелици, образи, характери, съмнения, страхове, опасения, надежди. Не прекалявайте със знака за равенство между героите ми и мен. Подобни сме като дух, като същност, но това не е „копи-пейст“.

Ракът е естествената смърт за човека

– Преди броени дни се разголихте твърде много пред медиите, споделихте нещо твърде лично, защо?

– Не крия, че имам рак, нямам скрупули от болестта, нито страхове. Предпочитам така, отколкото да се шушука, да се носи някакъв слух, мълва.

– Но от мълвата понякога се раждат легендите.

– Нямам стремежи за легендарен статус. Никога не подхождам предумишлено, предначертано. Нямам поставена цел. Аз съм просто глупаво, идиотски откровен. Така съм създаден. Говоря, каквото ми е на езика, знам, че трябва да се хитрува, да се лицемерничи, да се крие, но не мога да го правя. Ракът за мен си е нещо съвсем нормално, обикновено. Между другото, за ваше сведение, ракът е природната, естествената смърт за човека. Ако човек не умре от нещо друго – куршум, инфаркт – той в крайна сметка умира от рак. Иначе е зловещо да разбереш, че си го пипнал, но е болест, която се лекува в много случаи. При мен хубавото бе, че го открихме рано – навреме.

– Нещо не толкова „обикновено“ е премиерата на един нов български филм, защото се появяват рядко. Ще има музика на живо, от саундтрака на филма ли?

– Ще свири един от моите герои – незрящ циганин, на акордеон. Един друг негов колега ще му акомпанира с китара. Свирят основната музика от филма за фон, за по-празнично настроение.

– Двамата ли са автори на саундтрака?

– Не, на друг циганин е саундтракът – Джанго Райнхарт – най-гениалният цигански музикант, белгиец. Той е китарист, а нашият е акордеонист. Това парче, Minor Swing, е вечно, обработено е от едни американци, които ми го дадоха без пари. Казва се Minor Swing To Jango на базата на неговата тема.

– Имате още едно циганче във филма – Сали Ибрахим. Да не разказваме сюжета, но как се откъсва вашият герой от това младо момиче?

– Трудно, как?! Всяко скъсване е трудно.

– Как преживяхте тези 16 години откъсване от киното?

– Ами, преживях ги. Оживях.

– Шестнадесет години пауза е дълго време. Колко филма междувременно заснехте в главата си? Т.е. колко филма не заснехте?

– Няма нищо лесно, ако искаш да го правиш както трябва. Десетки, стотици идеи са ми минавали през главата, но щом не са се случили, значи не са ме възпламенили достатъчно.

– А ако ги бяхте заснели?

– Ако бях се родил момиче… Ако, ако…

– Със сигурност изпитвате тъга?

– Не. Аз снимам само тогава, когато не мога да не снимам. Когато няма как да откажа на вътрешния си подтик. Когато той се окаже по-силен от мен и ме пребори.

– Е, и когато се преборите за субсидията?

– Не, не, при мен подтикът дойде ли, няма сила, която да ме спре. Комисии, обжалвания, нищо не може да ме спре.

– Този филм нямаше как да не бъде заснет?

– Този филм нямаше как да бъде спрян.

– Как минаха снимките?

– Много тежко – постановъчно тежко. Във физическия смисъл. Беше къртовски труд. Влачиш техника по чукарите, разправяш се с екип от 50-60 души, зависиш от времето, трепериш от всяко облаче, което може да промени времето, да завали дъжд. Работихме с непрофесионална главна героиня – взета от улицата…

– Избрали сте Сали Ибрахим от улицата, не се ли шегувате?

– Ами, случайно стана. Дойде за дребна роличка на кастинг, да изиграе един кючек. Нещо ме докосна обаче, някаква искра прескочи, облъчи ме. То породи цялата идея да сменя етноса на героинята, всичко. Навремето така се случи с Ирини Жамбонас в „Маргарит и Маргарита“. Тя беше ученичка, непълнолетна при това.

Има нещо, което се нарича късмет. Стечение на обстоятелства. Нямам обяснение.

Николай Волев и Деян Донков – режисьорът и актьорът

– От бездействие ли е болно българското кино?

– О, не искам да хващам тая тема. Толкова е сложен този разговор. Огромен. Не е за сега.

– Има ли български филм, заснет след промените, който ви е впечатлил?

– Откровено ме докосна един филм на Камен Калев преди години – „Източни пиеси“. Оказа ми силно емоционално въздействие. Аз съм много повече емоционален, отколкото разсъдъчен. Пристрастен съм към силно чувственото изкуство – филмово или друго. За мен емоцията е водеща, а не мисълта. Киното е изключително благодатно за емоционално въздействие, защото действа по няколко линии: в него има и музика, и живопис, и драматургия, и актьори…

А музиката е най-великото изкуство. Ако за нещо съм съжалявал така… теоретично, е, че не съм се родил с дарба на музикант. Защото музиката няма нужда от превод. И ако не беше музиката, нямаше да направя нито един филм. Тя е основният мой вдъхновител.

– Minor Swing на Джанго Райнхард ли ви вдъхнови за този филма „Извън пътя“?

– Да. И едно друго парче от Алесандро Марчело, от когото се е учил Бах. Бах много силно е повлиян от двама композитори – Вивалди и Марчело.

– Слушате ли музика на живо?

– Когато има достатъчно добър изпълнител. Но когато имам възможност да слушам най-добрите изпълнители чрез съвременните електронни средства, предпочитам тях. Невинаги в зала се получава атмосфера, хората често шумят, разсейвам се… А вкъщи „свирят“ само за мен.

– В едно свое есе от 1933 година Райко Алексиев пише, че България е свободна страна, но свободата й е странна… В свободна страна ли живеем наистина, г-н Волев?

– България никога не е била свободна.

– Дори след 1989 година?

– Най-малко пък сега.

– Но днес имаме правото да говорим свободно…

– Между свобода и слободия има разлика от земята до небето. Каква полза да говориш, като няма никакъв ефект! Това не е свобода.

1 2Следваща страница

Bookshop March 2017 1