Bookshop March 2017 2

Нискобюджетният шанс

Възможен ли е КПД на българските филми?

Случаи на почти неразпространени или формално разпространени филми има много, но най-крещящ е отказът „Миграцията на паламуда” (2011) да отиде в кината. На снимката: Христо Мутафчиев и Стефан Вълдобрев в сцена от филма на Людмил Тодоров.

Четено: 1484 пъти E-mail

Неотдавна група кинематографисти, предимно млади режисьори и продуценти, разпространиха Отворено писмо до министъра на културата, Комисията по култура и медии към НС, СБФД и директора на НФЦ. Основна тема на писмото са необходимите „ключови промени в Закона за филмовата индустрия, както и в организацията на Изпълнителна агенция „Национален филмов център“. Не за първи път тези важни и все по-неотложни за решаване проблеми са обект на публично внимание. През изминалите години са писани много подобни писма, декларации, подписки, организирани са дискусии, протести, искания за (и получени) оставки, водени са дори и съдебни процедури като част от екзотиката по темата. И без да влизаме в подробности, основният патос на тези публични прояви бяха две изречения:

„Законът за филмовата индустрия не се спазва! Дайте ни повече пари!“.

Но ето че сега тъкмо най-активните и успешни днешни кинематографисти поставят по съвършено нов начин основателните си искания, при това със забележителна зрелост, впечатляваща компетентност, очевидно чувство за отговорност и загриженост към съдбата на българското кино (а не само към собствения им творчески и финансов интерес). „Площад Славейков“ своевременно реагира на този важен професионален и граждански акт и публикува пълния текст на Отвореното писмо. А доколкото в него един от най-важните проблеми – финансирането на националното филмопроизводство – е ясно, честно и коректно изложен от авторите на писмото, си заслужава да коментираме тъкмо този аспект като принципно нов момент в иначе дългогодишните и еднотипно безплодни дискусии по темата.

* * *

Погледнато статистически и обективно, днешното българско кино има ако не отлична, то добра фестивална съдба. Не са необходими много усилия, за да си припомним веднага респектиращ списък от заглавия и фестивали, където те са били селектирани и дори отличени. При това фестивали от ранга на Сан Себастиян, Локарно, а тази година и Кан!

Но веднага да припомним: фестивалите са много важни и радостни, ала това е само видимата част на айсберга, т.е. само 1/8 от общата маса. Докато същинският кинематографичен процес (национално производство, реално разпространение и показ, защо не и икономическа ефективност) са невидимата, ала изключително важна подводна маса, която фактически крепи айсберга и му придава страховита сила, способна да потопи дори „Титаник” (кораба, не филма).

Тогава вече разговорът става друг и по същество. И сме го водили неведнъж, та едва ли някой очаква нови открития. Дори имам чувството, че всичко е изговорено и написано, всички генерални проблеми са обсъждани, дори и идеите за законодателни промени са формулирани многократно. Но както и да започваме този дебат, той бързо преминава към споменатите вече нюанси: законът за киното не се изпълнява; държавата ни дължи пари; настояваме да се създаде Фонд „Българско кино”, който да е независим от капризите на бюджета и волята на управляващите; оценъчните карти за конкурсните проекти са лоши и спъват работата на националните художествени комисии; БНТ не спазва бюджетната квота за филмопроизводство; миноритарните копродукции са изключително важни и полезни за българското кино; всичките ни искания са съобразени с европейското законодателство и нотификациите на Еврокомисията; и т.н. познати до болка словесни залпове.

Но в последните две години най-после се появи и темата за нискобюджетните филми и няколко разумни гласа, че козметичните промени в Закона за филмовата индустрия не са достатъчни, а е нужен нов закон с реални, полезни, перспективни и вече неотложни клаузи. При това не само да са съобразени с европейското законодателство и да настояват за неговото безусловно спазване, а да отчитат и националната ни културна специфика, и наследената полезна практика, и най-важното – да гледат на кинематографичния процес като сегмент от общата културна стратегия в държавата и мястото му в цялостната перспектива на обществено развитие. Това някои претенциозно наричат „философия на закона”, което е празно лексикално клише, защото в добрия закон няма място за философия (това е друга сложна наука), а му е достатъчно компетентно професионално съдържание, изчерпателно приложно поле, разумна социална ориентация, изчистена юридическа логика и (евентуално) дългосрочна стратегическа перспектива.

За съжаление, досега преди появата на Отвореното писмо, сме свидетели на многократни опити, предложения, консултации, съгласувания, дори съдебни битки, които винаги са били „на парче”, по конкретен конфликтен повод или във видимо едностранен частичен интерес, и т.н. Дори един пример от началото на календарната година е достатъчен. Сформираната тогава работна група за промени в ЗФИ (съставена само от продуценти!) подготви редица предложения, които даже не е нужно да коментираме. Достатъчно е да прочетем само предложеното ново название – „Закон за филмопроизводството”-  и по-нататък не е необходимо да четем. Защото веднага става ясно, че текстът е плод на мощен продуцентски уклон, който се интересува само от филмопроизводството, тъй като там се разпределят и усвояват някакви пари. И излиза, че тъкмо продуцентите въобще не се интересуват от разпространението и показа на филмите си, които са другите важни дялове на националния кинопроцес. Или може би трябва да има други два отделни закона: за разпространението и за показа?

Случаи на почти неразпространени или формално разпространени филми има много, но най-крещящ е отказът „Миграцията на паламуда” (2011) да отиде в кината. Въпреки юридически издържания договор, въпреки доброволно поетите ангажименти и разбира се, усвоените стотици хиляди лева! Ами не беше ли подобно юридическо своеволие конфликтът за прословутите 5% (минимално възстановена част от субсидията след разпространението на филма), които обединиха продуцентите и доведоха до оставката на тогавашния директор на НФЦ Марин Марчевски, който като наивен немски гражданин си мислеше, че законите трябва да се спазват и договорите да се изпълняват.

Безспорно, проблемът с финансирането на националното филмопроизводство и респективно – формирането на годишния бюджет за кино – е изключително важен и незаобиколим. Сега съществуващия чл. 17 от ЗФИ е почти абсурден, защото обвързва бюджета за всяка следващата година със средностатистическия бюджет на произведените филми през предишната година (чл. 17, т.1: „…субсидия, чийто годишен размер не може да бъде по-малък от сумата на средностатистическите бюджети за предходната година съответно за 7 игрални филма”). Проста аритметика, ала нейното буквално разшифроване означава: да правим по-малко (напр. 7), но колкото се може по-скъпи филми, за да очакваме повече пари през следващата година! Докато нормалната логика е друга: ако искаме да „задължим” държавата да дава гарантирани пари за кино, би трябвало субсидията да се обвърже със съответен процент от бюджета за култура (авторите на писмото предлагат разумните 15%).

И тук с пълна сила се намесва най-сетне осъзнатата и приета концепция за т. нар. нискобюджетни филми, които вече са реална част от годишното производство и като качество по нищо не отстъпват на скъпите филми. Има достатъчно примери („Докато Ая спеше”, „Маймуна”, „Асансьор за пациенти”, „Silent Movie”). Най-категоричен и безспорен е международният успех на „Урок” (въобще без субсидия!) и „Слава”, а тази година и „Посоки”, селектиран в Кан. Значи предложената преди време от мен фраза, че „добрият филм се ражда в главата на режисьора, а не в бюджета на продуцента” важи с пълна сила.

Като бивш инженер, който 5 години е учил висша математика, физика, термодинамика и какво ли още не, ще си позволя шегата да въведа един технически параметър, известен като КПД (Kоефициент на полезно действие). С две думи, да си представим формула, която да съпоставя социалната реализация на филма към неговия бюджет, т.е. нещо като проста дроб, в която тези два параметъра са съответно числител и знаменател. Бюджетът е ясен и изразен в конкретно число (еди колко си стотици хиляди лева). Социалната реализация е неясен и трудно дефиниран параметър, но все пак се разбира, че става дума за реалното национално и международно разпространение на филма плюс неговите фестивални участия и награди. И ако вземем два произволно избрани филма от последните години, можем да направим следната съпоставка.

1. „Миграцията на паламуда” (2011)

– разпространение в България: не

– продажби в чужбина: не

– участия на фестивали: не

– награди: 1 (от БФА)

– субсидия от НФЦ: 1 милион и 150 хил. лв.

2. „Слава” (2016)

– разпространение в България: да

– продажби в чужбина: 29 страни

– участия на фестивали: 38

– награди: 37

– субсидия от НФЦ: 380 хил. лв.

Съпоставката е толкова очевидна и драстична, че не е необходим никакъв коментар. След тези (полу)сериозни разсъждения за всички е ясно, че нискобюджетните филми имат много по-големи шансове категорично да изпреварват скъпите продукции по своя условен КПД, който вече можем да назовем КТД (Коефициент на талантливо действие). Знам, че тези игриво поднесени думи ще бъдат изопачено тълкувани, ще бъдат наречени „непрофесионален волунтаризъм” и т.н. Дяволът винаги знае как да прочете Евангелието изкривено. Но въпреки това то съществува повече от две хилядолетия, а хората продължават да го четат и да се уповават на него.

Позволявам си да припомня, че през годините съм написал и публикувал десетки статии за българското кино, някои от тях с обобщаващ, принципен характер, които засягат не текущи дреболии, а стратегически проблеми („Парчета търкалящи се топчета”, 2000, в . „Култура”; „Реанимация след инсулт”, 2002, сп. „Кино”; „Кръстопът или безпътица”, 2012, в . „Култура”; „Ние и филмовият Шенген”, 2015, в. „Култура”; ежегодни обзори за фестивала „Златна роза” в сп. „Кино” и други). Сега повтарям (с определено неудобство) очевидни истини, които обаче все трябва да си припомняме. Но този път го правя с надежда и оптимизъм. Защото с тях ме зарежда Отвореното писмо на младите колеги.


Всичко от Божидар Манов в „Площад Славейков“


Bookshop March 2017 1