Bookshop March 2017 2

Опустошенията на Вежди Рашидов са най-видими

Кирил Кадийски, Касиел Ноа Ашер и Олга Николова в анкетата на „Площад Славейков“ „Най-доброто в българската култура след 1989 г.“

Вежди Рашидов, двукратен министър на културата, председател на Комисията по култура и медии в парламента. Снимка: Емил Георгиев

Четено: 2967 пъти E-mail

Какво постигнахме след 1989-а, се питаме често, когато наближи датата 10 ноември. Излязохме ли от илюзията Социализъм, или продължаваме да си го носим като скъп спомен; има ли демокрация, или е само имитация; трябва ли ни демокрация, или не сме готови за нея; свободни ли живеем, или сме все още много зависими; кои бяха носителите на промяната и кои – на статуквото…

В „Площад Славейков“, разбира се, културата ни интересува преди всичко, защото наличието й предопределя всяка промяна, а отсъствието й проваля всяко добро намерение. Затова решихме да попитаме българските творци и интелектуалци кои са най-значимите постижения на българската култура след промените, както и кой е големият й провал. Решихме да направим опит и да определим кои са най-влиятелните фигури в отделните изкуства и има ли личност, която доминира над всички не само със своето присъствие в културата и изкуството, а и с обществената си позиция.

Трудна задача, но все пак не невъзможна се оказа анкетата, наречена от нас „Най-доброто в българската култура след 1989 г.“. Нямаме претенции да правим социологическо проучване, но немалко от запитаните приеха анкетата като класация – а (поне у нас) повечето хора на изкуството отказват да говорят за успехите (и неуспехите) на колегите си, дори рядко посещават събития, на които не участват лично. И тъкмо заради това ценим толкова много отговорите, които получаваме. Защото най-голямото признание, което един творец може някога да получи, е от неговите колеги.

Но целта на тази анкета не са похвалите и оплакванията, а опит да разберем доколко успешно се оказа освобождаването на българската култура от предишните й зависимости.

Отговорите на анкетата „Най-доброто в българската култура след 1989 г.“ ще бъдат публикувани до 9 ноември – ден по-късно ще направим равносметка на събраните мнения. Ще публикуваме отговорите на поканени от „Площад Славейков“ творци, интелектуалци и журналисти, но ще се радваме, ако и читателите се включат със своите обобщения (на mail@ploshtadslaveikov.com или в страницата на „Площад Славейков“ във Фейсбук). Няма да бъде търсено и публикувано мнението на хора, огласени като съпричастни към структурите на Държавна сигурност.

(Отговорите, в които е посочен „Площад Славейков“, ще бъдат изтривани.)


Разпадна се менделеевата таблица в културата на соца
Кирил КАДИЙСКИ, поет

Снимка: Емил Георгиев

– Кое е най-значимото постижение на българската култура?

– Във всички други области извън литературата бих могъл да говоря като потребител, а това крие рискове. В сферата на изкуствата най-опасни са мненията на лаиците, още повече ако са изказани и със самочувствие. Така че това, което ще кажа, се отнася за литературния живот и най-вече за поезията. И ако някой от читателите направи паралели с другите изкуства, едва ли ще е неочаквано. Няма начин отделните сегменти на културния живот да не са сходни, след като и културата като цяло е само една проекция на държавата.

Най-голямото постижение е премахването на монопола на държавата (разбирай управляващата тогава партия – БКП) в областта на културата и създаването на условия за свободни творчески изяви, било лични, било колективни. Това обаче не беше причина държавата да абдикира по такъв начин. Има сфери в културата, които – ако искаме да имаме едно нормално развитие – са немислими, или поне са обречени на вегетиране без нейната решителна подкрепа. Но тъй като държавата ни не е съвсем нормална, излишно е да търсим нещо повече в културата.

– А кой е големият й провал?

– Най-големият провал според мен е неспособността на творците и творческите колективи – имам предвид колективните изкуства, а не така наречените творчески съюзи, които са един драстичен анахронизъм – да се възползват от предоставената им свобода за създаването на една съвременна култура, подчинена на своите вътрешни закони и на отдавна изпитани в нормалните общества междуличностни отношения и обвързаности с държавата. Творческите критерии бяха елиминирани, ценностната система – срината. Сега за поезия се пробутват – и то с агресивност, която не може да не тревожи – не само любителска развълнуваност, но и направо пагубен ерзац. Ценностна система в изкуствата – въпреки тоталитарната опека, а може би именно поради нея (съпротивата, която тя бе породила) – имаше, тя се беше градила с години и не позволяваше на посредствеността да се вихри по този начин. Тогава действаше принципът: кесаревото – кесарю, божието – богу. Приемаше се по принуда, че големи съвременни поети са „партийните дарования” Любомир Левчев, Лъчезар Еленков и Матей Шопкин, но всички знаеха кои са истинските поети: Христо Фотев, Първан Стефанов, Петър Алипиев, Константин Павлов, Николай Кънчев, Биньо Иванов и още неколцина от по-младите тогава, като Калин Донков, Иван Методиев, Борис Христов, Миряна Башева, Марин Георгиев, Георги Белев, Георги Борисов, Румен Леонидов, Бойко Ламбовски, които и досега се открояват. След политическата промяна, която се оказа мимикрийна, някои решиха, че е дошъл моментът за реванш на принципа „преди те, сега ние“. И вместо да потърсят адекватни форми на творческа активност, предпочетоха да наливат ново вино в стари мехове, без да се боят, че то много скоро ще вкисне, ако не се примирим с факта, че в повечето случаи то е кисело поначало – поради некачествения материал.

Амбициозността, съчетана с творческа сивота и властови позиции, понякога по-осезаеми, друг път по-ефимерни, доведоха съвременната българска литература до своеобразен колапс, макар постоянно да се изтъкват нови и нови постижения – винаги на автори от нашия кръг, разбира се. И докато доскоро опозицията беше „наши – ваши”, от известно време тя е „наши – по-наши”. Вълците не успяха да натръшкат всички овце, но за сметка на това се изпоръфаха помежду си. И понеже сред тях няма истински единак – не се чу никакъв оглушителен вой (като изключим някои каруцарски – в истинския смисъл на думата – псувни) и скърцането със зъби заглъхна.

Желанието обаче да се властва е неизлечима болест и някои не само издават присъди, но вече изпълняват и публични екзекуции: като отшумялата неотдавна афера с Любомир Илиев. Моралният въпрос за сътрудничеството на един творец с тайните служби е проблем на личната съвест и на съответните оторизирани органи – когато въпросът от морален стане обществен и политически. Така че кой е Пламен Дойнов, та със средствата на литературата да раздава правосъдие и да ни учи на почтеност! Ама въпросните негови текстове били стихотворения. Тежко и горко на тая поезия, в която се подвизават автори на доноси в мерена реч. Не случайно споменавам това име, защото той заедно с патрона му Неделчев и още неколцина като тях вече трето десетилетие се възбуждат и самозадоволяват с проблема за ченгетата, но едва ли ги интересува толкова моралната страна на въпроса, тъй като отново нещата опират до „наши – ваши“: когато кумът ти (кумецът?) е бил ченге или пък псевдонимът е бил патриотичен, „Шипка”, да речем – това е оправдано (доводи бол), в останалите случаи – светата инквизиция е безмилостна.

Явно нагонът да се властва, което ще рече да се дерибейства, е неизтощим. А може би си казва думата и болната амбиция да си в самия център на литературните събития, често без да имаш необходимите за това текстове или поне подготовка. Така че проблемите с провалите в едно изкуство (а и в културата като цяло) могат да бъдат свързани както с липсата на произведения, така и с наличието на прекалени амбиции.

– Кои са най-добрите произведения/събития/явления в театъра, музиката, литературата, киното, изобразителното изкуство, телевизия, социални мрежи, други медии?

– Твърде кратък е този период, за да се наложи някаква книга (имам предвид по-крупните белетристични жанрове) по начин, който да позволи да кажем „най-добра”. Добри прозаически произведения безспорно има, но „Тютюн” или „Железният светилник” явно още не са се появили. В поезията нещата са още по-несигурни.

Като явление обаче, от първостепенно значение е разпадането на менделеевата таблица, която „влиятелните” – тогава! – фигури си бяха изградили и се бяха наместили в килийките с намерението да векуват там. И излизането по естествен път на преден план на поети като тия, които вече споменах. Всички опити да се създадат нови градации може да затруднят нормалния ход на нещата, но да ги променят в една или друга желана от някого си посока, е невъзможно в крайна сметка.

– Коя е най-влиятелната фигура в българската култура? Кои са личностите с най-силно присъствие в театъра, музиката, литературата, киното, изобразителното изкуство, телевизия, социални мрежи, други медии?

– Може би сте искали да кажете „влияеща фигура”, „фигура, оказваща влияние” – било в сферата на изкуствата, било в политическия и обществен живот. Защото думата „влиятелен“ е като че ли повече с пейоративен отенък. Направих си труда да погледна в речника, повечето от значенията са негативни: силен, властен, фактор, големец, голям човек, силен на деня, всесилен, всевластен, коли и беси. В този смисъл най-влиятелната фигура в българската култура е министърът на културата, докато е министър, разбира се. Все едно дали е творец или партиен функционер, в случай че не е и двете. И надолу всички в тая сфера, без особено значение дали са чиновници, или „творци”, „разкъсващи се” между творческите си пориви и въжделената заплата. Засега това име е Боил Банов. Той е влиятелен човек, има широк диапазон от възможности за влияние – от това да изпрати поздравително писмо на… Криско, понеже момчето имало, видите ли, рожден ден, до правото да откаже среща с Кирил Кадийски, защото трябвало да се има НАПРЕДВИД (думите, слава богу, не са лично негови, но витаят в министерството), че бил много зает.

Разбира се, желаещите да „влияят” са много, почти всички – като някои, благодарение на услужливите медии, дори имат и тази възможност. Професор обявява дебютния роман на майката на сина си за постижение в жанра не само за изтеклата година, но и като такъв изобщо в съвременната литература. Майката, да не остане по-назад, обявява, без ни най-малък опит дори за благоприличие, първата стихосбирка на сина си за явлението на годината. Когато я питат имала ли е трудности при един свой превод, тя отвръща: „Ами опитайте се вие да го направите“. И не й минава през ума, че някой може и да го направи. Ако не го е направил вече…

Иначе за творец, който е повлиял, или би могъл да повлияе на каквото и да било, та дори и само до Калотина – трудно ми е да отговоря. По-просто казано, български интелектуалец от класа – извън тези в чужбина, които се броят на пръстите на едната ръка – ние засега нямаме. За жалост.

P.S.: За разведряване – една анекдотична история: Рембранд се опитва да окачи на стената картина; приближава негов ученик: „Маестро, дайте на мен, аз съм по-голям от вас“. Геният отвръща: „Момче, ти не си по-голям от мен, ти си само по-висок“. Та когато говорим за най-влиятелната фигура в българската литература, може би трябва да имаме НАПРЕДВИД, че става дума за най-озвучената, най-популярната личност. Което също не е малко. Но не се постига само и единствено с творчество. Особено у нас.


Спасяваме се поединично от геноцида над културата
Касиел НОА АШЕР, актриса

Снимка: Личен архив

– Кое е най-значимото постижение на българската култура?

– Всяко едно правителство в последните „преходни“ години арогантно и безцеремонно осъществява геноцид върху българската култура и изкуство. Повечето от така наречените „творци“ се приспособяват, нагаждат и примиряват. Всеки се спасява поединично. По тази причина събитията и личностите, които изброявам по-долу са по-скоро изключения, а не правило.

– А кой е големият й провал?

– Страхът. Шестващата третична, наподобяващо-плагиатска „култура“. Липсата на креативност и иновации в изкуството, която ражда „мъртъв“ културен продукт. Политиката на държавата към творците, но и самите ние.

– Кои са най-добрите произведения/събития/явления в…

а) театъра – създаването на независимият театър „Реплика“ и волята на неговия екип да творят на високо, безкомпромисно ниво. Иво Димчев с концерти, спектакли, пърформанси. Мариус Куркински и всичките му моноспектакли. Центърът за култура и дебат Червената къща. „Археология на сънуването“ от Иван Вирипаев на Галин Стоев. Някои от спектаклите на Александър Морфов и Теди Москов. НДК – периодът на ранният „Сфумато“. „Дон Жуан в ада“ на Иван Станев в Театър „София“;

б) музиката – вагнеровата серия на Софийската опера. Проектите и образователната мисия на „Фортисимо фамилия“, генерирани от диригента Максим Ешкенази. Асен Асенов и Sofia/Plovdiv Dance Week. „Амарант данс студио“;

г) киното – „София филм фест“. So Independent. Филмът „Отчуждение“ – дебют на режисьора Милко Лазаров. „Подслон“ – дебют на режисьора Драгомир Шойлев. „Пустиняци“ – дебют на Цветан Драгнев;

д) изобразителното изкуство – Венцислав Занков и неговите серии: „Гравитация НУЛА“, „Нова призрачна живопис (всички вече сме призраци)“, „Последните жители на Кале“. С всяка своя изложба той все повече и повече ме приближава до безкрайността на небето. „Посоки“ – Иван Милев, юбилейна изложба в СГХГ. Творчеството на Ясен Гюзелев;

е) телевизия, социални мрежи, други медии – не гледам телевизия.

– Коя е най-влиятелната фигура в българската култура?

– Много са. Ще спомена трима, които за съжаление вече не са сред нас: Валери Петров, Крикор Азарян, Исак Паси.

– Кои са личностите с най-силно присъствие в…

а) театъра – Иво Димчев, Мариус Куркински, Мая Новоселска, нашият „златен“ клас на Коко Азарян;

б) музиката – Емилиян Гацов-Елби. Той е композитор, който успешно комбинира класика и бъдеще в музиката си. Всички оперни певци и класически музиканти, прославили България по света, въпреки несъстоятелността на държавата ни. Имам специално пристрастие към Васил Пармаков и неговия съществен принос в развитието на българския джаз; „Ъпсурт“; Братя Мангасарян;

в) литературата – почти не чета българска литература, но бих отделила съвсем субективно поета Палми Ранчев;

г) киното – актьорите Ованес Торосян, Стефан Денолюбов, Красимир Доков, Руси Чанев, младите Мартина Апостолова и Христо Ушев, Александър Сано. Прекрасните оператори: Рали Ралчев, Калоян Божилов, Крум Родригес. В общи линии, всички талантливи колеги, които „живеят“ адекватно и истинно пред и зад камерата;

е) телевизия, социални мрежи, други медии – не вярвам на българските медии като цяло. По-скоро чета отделни журналисти, чиито анализи съпоставям с моите „лаишки“ наблюдения: Иван Бакалов от Е-vestnik, Любослава Русева, Веселина Седларска.


Културата все по-дълбоко затъва в старите механизми на соца
Олга НИКОЛОВА, есеист, литературен критик

Снимка: Личен архив

– Кое е най-значимото постижение на българската култура? А кой е големият й провал?

– Ако човек се запита какво ще остане от тези тридесетина години, ще му е трудно да посочи нещо, което недвусмислено се откроява като голямо постижение. Това са десетилетия на разпад и много малко градеж. В това се състои и големият ни провал – не запретнахме ръкави да отсеем зърното от плявата, да отделим полезното и хубавото от калпавото и фалшифицираното от соца, да насърчим действително талантливите. Сега жънем бурени.

Подемът през 90-те много бързо загуби мощност, българските артисти се капсулираха в някакви кръгове, като на практика изгубиха огромна аудитория из цялата страна. Сега тази аудитория стои отстрани и гледа с омерзение как културата ни все по-дълбоко затъва в старите механизми на соца – шуробаджанащина, провинциализъм, затвореност в клишетата, страх от заемането на позиция, опортюнизъм. Тези процеси се задълбочиха през последните години. Резултатът е най-явен в опропастените завинаги археологически обекти, а за малцината будни тук-там той е явен и в другите области на културата. Надявам се хората да си дадат сметка колко работа има за вършене и всеки да се заеме с нещата, които са му присърце и в които го бива най-много, та дано след някое и друго десетилетие да сме положили някакви основи.

– Кои са най-добрите произведения/събития/явления в…

а) театъра – първите моноспектакли на Мариус Куркински остават незабравими;

б) музиката – чакам някой музикант да каже;

в) литературата – стихосбирките на Ани Илков до „Мала АзиЯ на душата” (2004) – това са „Изворът на грознохубавите” (1994), „Етимологики” (1996) и „Зверовете на август” (1999) – дават завършек на започнатото от Константин Павлов и Георги Рупчев. След тези стихосбирки няма какво повече да се напише в тази посока. Те са връх. Следва само спускане надолу. „Записки върху сняг” (2001) и „Правило 42” на Красимира Зафирова задават нова чувствителност с историческа дълбочина и географска обхватност, непознати в нашата литература досега;

г) киното – от години почти не гледам филми;

д) изобразителното изкуство – харесвам скулптурата на Спартак Дерменджиев, но не следя отблизо какво се случва;

е) телевизия, социални мрежи, други медии – възлагам големи надежди на Иванка Курвоазие, чийто бъдещ роман – ако се осмели да го напише! – може да зададе нови критерии в прозата.

– Коя е най-влиятелната фигура в българската култура?

– Няма действително влиятелни фигури, които да стигат до сърцата и умовете на хората.

– Кои са личностите с най-силно присъствие в…

а) театъра – не знам;

б) музиката – Криско и Гери Никол. Притеснявам се за слуха на децата;

в) литературата – Божана Апостолова общо взето води хорото в българската литература. Напоследък това се изразява предимно в маркетингови кампании, промотиращи млади псевдо-поети;

г) киното – не знам;

д) изобразителното изкуство – опустошенията на Вежди Рашидов са най-видими;

е) телевизия, социални мрежи, други медии – всички настоящи телевизионни предавания за култура карат по-интелигентния зрител да вдига вежди и да се пита в кой свят е попаднал.

Социалните мрежи са описани още от Чосър като „лабиринтообразния палат на Мълвата”, в който ехото кара лаенето на кученца да звучи като съдбовен гръм. Изисква се усилие човек да запази здравия си разум.
Колкото до културните медии, чакам още да се появят медии с ясни критерии, които да поддържат някакво качество.


Всичко дотук в анкетата „Най-доброто в българската култура след 1989 г.“


Bookshop March 2017 1