Оркестри без име

Дуетът „Дупарата и Атаката“. Снимка: Стопкадър - Оркестри без име

Дуетът „Дупарата и Атаката“. Снимка: Стопкадър

Понякога властта се обръща към философията – като се пишат речи, като трябва да се спечели тълпата, покрай разни плакати и слогани… Въобще, ако трябва да се цитира нещо грешно. Но най-често властта се обръща към философията, когато хората искат пари.

Начало на философията е удивлението, поне ако вярваме на Платон („Теетет“, 155 d). Затова е съвсем в реда на нещата, че Бойко Борисов се удиви от наличието на четири оркестъра в БНР. След него се удиви и Вежди Рашидов. И започнаха с философията.

Получи се особено деликатна ситуация, защото долу, под прозорците на Министерския съвет, музикантите протестираха и искаха повече пари, а горе управляващите не знаеха за съществуването им. И в искреното си удивление дори донякъде осъдиха това съществуване – да, заплатите в оркестрите са безбожно ниски, но ние сега научаваме, че такива оркестри изобщо има. Защо ги има? Това вече дори не е морален, а метафизичен въпрос. Съществуват ли наистина хората, които свирят под прозорците ни? И ако да, нужно ли е?

А може би въпросът трябва да се отнесе към квантовата механика, може би музикалните състави и ги има, и ги няма? Примерно така – в затворена кутия (БНР) поставяме четири оркестъра… Знаете го нататък. Един покоен, весел писател допускаше, че котката на Шрьодингер освен жива или мъртва, може да бъде и дяволски ядосана в кутията. Музикантите в БНР са дяволски ядосани, връзва се.

Америка за България

Но аз наистина вече съм объркан от развитието на тази новина. Философите, които ме управляват, посяха съмнение в мен и вече съвсем нищичко не зная. Довчера бях спокоен, че премиерът е наясно с всичко, което става в тази страна и знае с категоричност къде колко оркестъра има. Сега обаче, след неговото удивление, носещата стена на сигурността рухна в съзнанието ми и започнаха да ме връхлитат всякакви фундаментални питания – съществуват ли музикантите? А аз? Безсмъртна ли е душата? На кого е ЧЕЗ? Има ли Бог? Къде са парите от КТБ? Възможно ли е истинно познание? ЦСКА последно ЦСКА ли е, или не е ЦСКА? Но аз се отплесвам…

Ако философите са прави, излишните музикални състави трябва да бъдат заменени с нещо. Но какво? Нещо по-практично, по-популярно и разпознаваемо, което обаче без проблем ще се справи с тяхната работа и ще произвежда музикално съдържание на не по-ниско равнище.

Към днешна дата, Гергьовден, 2018, вече разбрах кое би могло да бъде това нещо.

Ако нямаме нужда от оркестри без име, значи ни трябват имена без оркестър. След концерта на Роджър Уотърс и преди този на Ал Ди Меола, две други легенди, две равностойни на тях имена с право приковаха вниманието на българските меломани. Гери-Никол и Волен Сидеров. Дупарата и Атаката. Тя е готина и луда. Той е само… готин. Наричайте ги както искате, но дуетът им е факт и напрао ги убиват. Навръх Гергьовден социалните мрежи бяха взривени, както е прието да се казва сега. Даже звучи леко като заглавие на роман – „Как се взривяваше мрежата“… но аз пак се отплесвам.

Bookshop 300×250 3

Та в клипчето, взривило мрежите, двамата изпълняват кавър на „Sweet Child o’ Mine“ на Guns N’ Roses. Сигурно вече всички сте го гледали, ако не сте, не зная какво изобщо правите с живота си. Вокалистката акцентира върху посланието на текста с адекватен танц, а зад барабаните безкомпромисният патриот дори не се нуждае от каса. Предвидливият диджей им „подпира“ със записа на оригиналното парче, но ако не го беше направил, навярно нямаше и да усетим разликата.

Не става ясно какво събитие е преплело пътищата на тези две търсещи, неспокойни души. Но всъщност така е по-добре. Не искам да знам, не желая да отнемам от чара на тази спонтанност. Гениалните неща стават само така. Със сигурност няма по-подходяща дата за подобен дует от Деня на храбростта и няма змей, който би се изправил след чутото.

Действително, и тук изникват немалко въпроси: кога празнува Гери-Никол? На Гергьовден или на Никулден? Респективно, агне или риба? И честно, защо няма каса на тия барабани? Но на главния въпрос клипчето ми даде съвсем конкретен отговор – с кого на тази планета би било възможно Волен Сидеров да изглежда като по-сдържания, по-обран и умерен участник в ситуацията? Ето – с Гери-Никол.

Докато гледах клипа за четвърти път и младата изпълнителка настървено питаше „Where do we go now?”, небето над София внезапно потъмня. Изсипа се градушка. Тогава разбрах, че само тези двамата могат да заменят четирите музикални състава на БНР. Единственото, което ми липсваше, беше покойният именик Георги Русев да попита:

„Какво беше това чудо, бе, какво беше това твое изкуство?… Аз ти казвам, че не се трае вече“…

Покрай спомена за филма ми се ще накрая да кажа „Оставаме“. Но малко ме е страх, че ще излъжа.


Всичко от Иван Ланджев в „Площад Славейков“

ДС