Bookshop Wallpaper

Освиркаха най-скандалния и добър филм във Венеция

Руски кинокритик за изживените два стресови часа на премиерата на новия филм на Дарън Аронофски

Зрителят се чуди заедно с героинята на Дженифър Лорънс какво и защо се случва във филма „mother!“.

Четено: 5073 пъти E-mail

Съвършено противоположни отзиви сред зрители и критици предизвика филмът „mother!“ (да, заглавието се пише с малка буква) на Дарън Аронофски на премиерата си на 74-ия Венециански кинофестивал. Общо взето ефектът сред публиката беше същия, какъвто преди няколко години произведе „Антихрист“ на Ларс фон Триер. Но според кинокритика на Лента.ру Антон Долин, експериментът на Аронофски, взел сакрален сюжет, за да го преразкаже в жанра нискобюджетен хорър, несъмнено е успешен.

Внимание: следват подробности от сюжета!

Как само освиркаха „mother!“ на Аронофски на премиерата във Венеция!“, започва руският критик – „тропаха, дюдюкаха, викаха „бу-у-у-у“ – и в думите му се чете искрено възхищение към режисьора, предизвикал толкова силни реакции. Но освен освиркванията, е имало и аплодисменти. Без такъв филм нито един световен фестивал не може да мине за успешен. „mother!“ е от филмите, който вероятно ще бъде разбран, когато страстите улегнат и сърдитите започнат да изразяват раздразнението си в не толкова язвителна  форма.

Разбира се, този филм е enfant terrible (лошото дете – бел. ред.), за разлика от самия Аронофски. Него някога също го освиркаха за претенциозния (и безпрецедентно личен) „Фонтан“, но после той улегна, спечели „Златен лъв“ с впечатляващия „Кечистът“, откри фестивала във Венеция и получи „Оскар“ за „Черният лебед“, връчи като президент на журито наградата на Александър Сокуров, а после засне в Холивуд блокбъстъра „Ной“, припомня Долин. Само много остър поглед може да различи в този филм същата небрежност, отчаяние, лудост и искрено презрение към правилата на добрия тон и вкус, от които се раждат най-добрите филми на Аронофски.

След кратък, плашещ и отначало непонятен пролог, филмът започва с идилична градина и дом, в който живеят двама — Той (Хавиер Бардем) и Тя (Дженифър Лорънс). Нито те, нито останалите герои на филма имат имена, което трябва да предизвика вниманието на почитателите на психологическия реализъм и така наречената „убедителност“, за чието отсъствие зрителите обичат да обвиняват творците. Той е гениален поет в криза. Тя е неговата прекрасна млада жена, възстановяваща дома на своя любим след пожар.

Нагнетяващата се атмосфера на тревожна недоизказаност достига своя пик, когато в дома пристига неканен гост: доктор (Ед Харис), който кашля кръв и видимо е смъртно болен. Скоро се появяват и още пришълци: жената на доктора (Мишел Пфайфър), а след нея и двамата им пораснали синове. А когато четиримата влизат в остър конфликт, предсказуемо завършващ трагично, домът се изпълва с опечалени приятели и роднини; но скръбта им бързо секва и започват да се веселят, да пият, да правят секс, да разрушават къщата. Поетът кой знае защо търпи благожелателно, цялото това безобразие, но жена му в един момент не издържа и започва да крещи: „Марш навън, идиоти!“.

И това е само първата половина на филма. Във втората героинята най-накрая оправдава заглавието, забременява, а мъжът ѝ излиза от кризата и започва нов шедьовър. Голяма тълпа фенове се събира пред вратата на къщата. Този път всичко ще завърши с убийство и колективен акт на канибализъм, който ще отчае дори и най-издържливите зрители. Градусът на хаоса нараства, масовката едва не се излива от екрана направо в киносалона – иска ти се да затвориш очи и да констатираш: „Май филмът е неуспешен“.

Какво обаче означава неуспешен филм, пита се Долин. Неуспешен е блокбъстър, който не е успял да си върне вложените пари; филм на ужасите, който не е изплашил никога; комедия, която не е разсмяла зрителите; детективски филм, чиято развръзка е ясна още от първите кадри; еротичен филм, който не възбужда, а разсмива; трилър, на който зрителите се прозяват и си гледат часовниците. Но как се определя неуспехът на авторски филм (какъвто несъмнено е „mother!“)? Изглежда има само един критерий: филмът е неуспешен, ако е предсказуем, банален, не навежда на никакви мисли и дразни. Дори и при голямо желание, това не може да се каже за филма на Аронофски, нито пък за „Антихрист“ на Ларс фон Триер, който навремето в Кан също бе освиркан и на бърза ръка обявен за „най-лошия филм в историята на киното“.

Вместо да се замислят за очевидните паралели в „mother!“ и по пътя на преките аналогии да осмислят парафразите от „Сиянието“ (темата за вманиачения писател) и „Бебето на Розмари“ (тайнствена бременност, неканени гости в дома на бъдещата майка), мнозина тържествуващо заключиха: Аронофски не е Кубрик и не е Полански. Безспорно. Още повече, че „mother!“ съвсем не е психологически или мистичен трилър, а извънжанрово експериментално кино.

Актьорите и персонажите не са задължени да предизвикват никаква самоидентификация — техните личности са подчертано условни. Логиката на поведението им трябва да е неуловима — не защото режисьорът е изгубил контрол над собственото си произведение. Напротив, от гледна точка на формата „mother!“ е издържан безупречно строго: целият филм е заснет изискано от постоянния оператор на Аронофски Матю Либатик от гледна точка на героинята, нейните едри планове заемат повече от половината екранно време. Тя не разбира нищо от случващото се и ние се губим в дискомфортни догадки заедно с нея.

Какво означава всичко, което сме видели и преживели през тези два стресови часа? За да отговорим на този въпрос, трябва да изложим някои много разкриващи сюжетни подробности – и понеже вероятно вече сме привлекли вниманието на киноманите, по-добре да не го правим преди премиерата на „mother!“ у нас.


Киномания