Bookshop Wallpaper
Посоки

От „Английският пациент“ до „Козият рог“. Как книгите станаха филми

По пътя към екрана романите често губят характера и главите си. За ужас на авторите им

Подкрепяни от добри сценаристи и умни режисьори, някои романи се адаптират лесно към новата си реалност. И заживяват щастливо като филми.

Четено: 764 пъти E-mail

Книгите са крехки създания. Трудно стигат до киното, без да се разпаднат на части. По пътя към екрана често губят силата и характера си. Понякога се разделят и с главите си. Разбира се, има изключения. Подкрепяни от добри сценаристи и умни режисьори, някои романи се адаптират лесно към новата си реалност. И заживяват щастливо като филми.

Дано сред тях е и „Възвишение“ – феноменалната книга на Милен Русков, очаквана на голям екран следващата пролет. Със сигурност премеждията на възрожденските „револуционери“ Гичо и Асенчо трудно ще се превърнат в екшън. Защото да предадеш специфичния, неповторим език на романа, вкуса на епохата и иронията към нея, малките победи и голямата дегероизация – трябват здрава ръка, хладен ум и поне едно Гичово „ибах“ на ден. Надяваме се тези качества да не липсват на сценаристите, сред които е и самият писател. Не бихме подценявали и професионализма на режисьора Виктор Божинов, снимал сериалите „Под прикритие“ и „Връзки“, и работил по най-големите американски и руски продукции у нас.

За съжаление, сигурна рецепта как думите да се превърнат в образи няма. Както ще видите от българските и световни примери („Сияние“, „Мисия Лондон“, „Хобит“, „Козият рог“, „Английският пациент“, „Крадецът на праскови“), които подбрахме за вас, адаптирането на една книга е трудна, често неблагодарна работа. А недоволни винаги има – и сред читателите, и сред авторите.

Сияние

shining-a

Книгата, Стивън Кинг, 1977 г.

През една люта зима алкохолизираният писател Джак Торънс получава сезонна работа като пазач на хотел „Панорама“ в Скалистите планини. Въпреки че мястото е белязано от мистериозни самоубийства и убийства, той се отправя към неизвестното със съпругата си Уенди и 5-годишният им син Дани. Кошмарът започва с пристигането им. Надареното с телепатични способности момченце вижда призраци. А Джак, обсебен от тъмни сили, опитва да убие детето и жена си. Накрая обаче съдбата избухва ядосана. И Торънс издъхва при взрива на хотелския бойлер.

Филмът, Стенли Кубрик, 1980 г. (преведен у нас като „Сиянието“)

След като прочита книгата на Стивън Кинг, режисьорът Стенли Кубрик решава да я превърне във филм.

„Трябваше да извадя есенцията, да изградя по-добре слабите части на историята и да развия героите по различен начин. „Сияние“ не беше труден за екранизация, защото силата му е в интригата, не толкова в езика“, казва той.

Кубрик променя десетки подробности, отдалечавайки се с леки стъпки от оригинала. От петгодишен в книгата, Дани става седемгодишен във филма; от блондинка, Уенди се превръща в брюнетка; от зло с чук, Джак израства до зло с брадва. Финалът също не е пощаден. Вместо да загине при експлозия в хотела, обезумелият герой измръзва до смърт в преспите отпред.

За да си осигури по-широк терен за действие, Кубрик разкарва зловещите, мотаещи се из романа животни от жив плет, а също маркуча, асансьора и призрака-подстрекател. Съгласява се да промени и номера на най-зловещата стая от 217 на 237 по молба на мениджъра на хотел „Тимбърлин лодж“, чийто екстериор е използван за снимките. Ръководството се притеснявало, че след като филмът излезе по екраните, никой нямало да поиска да отседне (и трепери) в стая 217. Затова била „въведена“ несъществуващата 237.

Реакцията на писателя

Ревнив към всяка своя дума, Стивън Кинг побеснял от промените в сюжета.

„Книгата е гореща, а филмът – студен. Книгата завършва в пламъци, филмът – в лед. В книгата Джак Торънс постепенно полудява, а във филма е луд още от първата сцена“, ядосва се той.

Изборът на Джак Никълсън за главната роля също го подразнил, защото познавал актьора главно от филма „Волният ездач“:

„В първата минута, когато този мъж се появи на екрана си казах: „О-о-о, знам го този. Гледал съм го в пет филма за мотористи. Все в една и съща роля.“

Мисия Лондон

misia london

Книгата, Алек Попов, 2001 г.

Българският посланик в Лондон Варадин Димитроф има мисия – да пробие във висшето английско общество. Дипломатът бърза да се сближи с британското кралско семейство, насъскван от амбициозните родни политици и парвенюшкото им желание да се „отъркат“ в елита. За да изпълни тази задача, Варадин сляпо се доверява на услугите на PR-агенция със съмнителна репутация. В резултат забърква грандиозен скандал. Докато твори гаф след гаф, дребните риби в посолството въртят далавери и още повече оплитат конците. В мрежата от недоразумения попада и българска студентка, двойничка на покойната принцеса Даяна. За читателите остава да се насладят на улова – едрите илюзии на посткомунистическото общество и абсурдите на прехода.

Филмът, Димитър Митовски, 2010 г.

Екранизацията на Димитър Митовски следва едноименния роман на Алек Попов без резки маневри и завои. Естествено, филмът е по-лаконичен от книгата, затова някои второстепенни линии и герои са отпаднали. За огромно наше съжаление като в тъмна дупка е изчезнал кметът на Провадия, заедно с откритата в града му древна тоалетна (демек клозет). На екрана също липсват двете познати от романа, адски шумни деца на Коста Баничаров.

Освен отрязани, има и добавени елементи. Сценаристите са прекроили оригиналния сюжет така, че да има място за продуктово позициониране и в частност цигарите „Кинг“. С лекота са дописали нелегален duty free в подземието на посолство, където героите търгуват на воля с двете марки на българската фабрика King’s Tobacco – „Кинг“ и „Мерилин“. В същото мазе алъш-вериш върви със стоки на „Винпром Пещера“. Разбира се, в книгата на Алек Попов такава борса няма. Само накратко се споменава, че един от героите от време на време купува цигари от безмитния магазин и после ги продава.

Някои детайли също са пипнати. В книгата например фамилията на първата дама e Селянова, а във филма е Селянска. На хартия пък дълго подготвяното парти трябва да докаже на света, че българинът е измислил тоалетната, а на екрана то демонстрира как българинът е отсякъл главата на Никифор!

Реакцията на писателя

Като съсценарист Алек Попов държи под око сюжета. Но не ревнува, когато собственият му роман се променя и заживява като филм. За него е по-важно да се забавлява, отколкото да държи здраво юздите на книгата си. Твърди дори, че някои нейни нишки са изтеглени по-добре на екрана – например измамата с кралицата. Няма и никакви забележки към резултата.

„Филмът стана изчистен от битовизъм и кахърност, а естетиката му се получи малко сюрреалистична, което много ми допада“, казва Попов.

Хобит

THE HOBBIT: DESOLATION OF SMAUG

Книгата, Дж. Р. Р. Толкин, 1937 г.

Години наред хобитът Билбо Бегинс живее кротко и щастливо. Един ден обаче магьосникът Гандалф и джуджетата, предвождани от Торин Дъбощит, го предизвикват да тръгне на пътешествие. Целта им е да стигнат до Самотната планина, а джуджетата да си вземат обратно съкровището, откраднато дракона Смог. Преминавайки през Ломидол и Мраколес, героите преживяват куп приключения, срещат опасни създания и накрая се изпокарват за богатството. Когато обаче са нападнати от гоблините и вълците, набързо забравят различията си и се съюзят срещу врага с елфите, с хората от Езерния град и с великите орли.

Филмът, Питър Джаксън, 2012, 2013 и 2014 г.

След като преди повече от десетилетие екранизира „Властелинът на пръстените“ на Дж. Р. Р. Толкин, Питър Джаксън разтегна до скъсване и малката книжка „Хобит“ на британския писател. Превръщайки скромните триста страници в кино трилогия, режисьорът добави десетки нови сюжетни линии и герои.

Със сигурност една от големите изненади е голямата роля на Радагаст Кафявия, споменат само мимоходом в книгата. Още по-неочаквана е появята на Галадриел, Саруман и Леголас, познати главно от „Властелинът на пръстените“. Какво да кажем за воина-елф Тауриел (Eванджелин Лили) – образ, заченат директно във въображението на Питър Джаксън? Хм…

Е, не всяка измишльотина дразни. Въпреки че също е напомпана и рискува да се пръсне, финалната битка на Петте армии въздейства и оставя силен драматичен вкус.

Реакцията на писателя

Екранизациите по историите на Дж. Р. Р Толкин се появяват десетилетия след смъртта на писателя през 1973 година, затова само можем да гадаем какво мисли за тях (и дали не се върти в гроба). За сметка на това знаем какво е мнението за високобюджентите трилогии на сина му Кристофър.

„Баща ми се превърна в жертва на собствената си популярност и беше погълнат от абсурдността на нашето време – казва той пред френския „Монд“. – Между красотата и сериозността на неговите творби и това, в което бяха превърнати, има огромна пропаст. Комерсиализацията сведе естетиката и философията на работите му до едно нищо. Затова за мен има само едно решение – да отвърна глава от филмите“.

Козият рог

koziat rog

Разказът, Николай Хайтов, 1967 г. (от сборника „Диви разкази”)

В годините на робството турчинът Дели Мустафа изнасилва красивата жена на овчаря Караиван. От ужас тя губи ума си, а по-късно умира в манастир. Съсипан и озлобен, мъжът й напуска селото с дъщеря им Мария. Двамата заживяват в изолация високо в планината.

Десет години по-късно, един след друг, при странни обстоятелства издъхват Дели Мустафа и още десетки турци-насилници. Всички са промушени от кози рог от неизвестен отмъстител. Българите разбират, че имат таен закрилник. Един ден случайно научават, че това е момичето на Караиван – пораснало и запасало необичайно оръжие.

Когато тайната излиза наяве, башибузукът тръгва по петите на семейството. За да не попадне в ръцете на турците, Мария се хвърля в пропаст. Караиван, надупчен от куршуми, успява да избяга. Добира се до манастир, където изповядва как е превърнал дъщеря си в инструмент за отмъщение.

Филмът, Методи Андонов, 1972 г.

В разказа си Хайтов описва изнасилването буквално с едно изречение (второто, ако трябва да бъдем точни). Филмът обаче превръща тези два сухи реда в дълги, мъчителни минути и ни показва мятащото се в ужас голо тяло на Катя Паскалева. От един, насилниците се „клонират“ в четирима (в ролите Тодор Колев, Климент Денчев, Марин Янев и Стефан Мавродиев). А по време на зверствата им тяхната жертва не полудява, а умира.

Разказът претърпява още метаморфози на екрана – обстоятелства около убийствата на насилниците са променени. Измислена е и нова смърт и за главната героиня. Вместо да скочи от скалата, Мария се задушава в пламъците на запалената от баща й къща на овчаря.

Реакцията на писателя

Освен създател на разказа, Николай Хайтов е и сценарист на филма. При това със самочувствие, каквото рядко имат най-опитните в киното. Посреща на нож всеки опит на режисьора Методи Андонов да промени, съкрати или допише негови сцени. Защитава с нокти и зъби решенията си. Запъва се, иска подкрепа от други писатели. Така принуждава Андонов напълно да се съобразява с него.

Къде основателно, къде не, Хайтов се меси и в избора на актьорите. Убеждава режисьора да преосмисли избора си на Мая Драгоманска за ролята на Мария и го насочва към Катя Паскалева. Също така се опитва да наложи популярния Апостол Карамитев като полудивия Караиван. Методи Андонов обаче е непреклонен и залага на не толкова известния, но по-подходящ Антон Горчев.

Английският пациент

English-Patient-a

Книгата, Майкъл Ондатджи, 1992 г.

Италия, краят на Втората световна война. Разрушен манастир в Тоскана събира отломките на няколко човешки живота – на катастрофирал със самолет и обгорял до неузнаваемост мъж; на грижещата се за раните му медицинска сестра Хана; на разчистващия района от мини сикх Кип; на крадеца, преквалифицирал се в шпионин Караваджо. Историите изплитат сложната структура на книгата, която Майкъл Ондатджи пише шест години.

Филмът, Антъни Мингела, 1996 г.

В романа историята е теглена от четири сюжетни нишки, но филмът е форсиран само от една – любовната история между английския пациент (всъщност унгарски граф, в ролята Ралф Файнс) и неговата забранена любов (прекрасната Кристин Скот Томас). Техните чувства изпепеляват останалите персонажи. Най-слабо, колкото да вкара екзотика, тлее Кип.

Нелинеарното повествование е смекчено (за да не товари зрителя). А поетиката се е поизгубила. Миналото – този основен „персонаж“, не се връща трудно, на мъчителни пристъпи, а пристига веднага, щом героите го извикат. Но въпреки тези разминавания с книгата, „Английският пациент“ си остава брилянтен, вълшебен филм, неслучайно награден с 9 „Оскар“-а.

Реакцията на писателя

Майкъл Ондатджи е повече от доволен от екранизацията, именно защото не повтаря романа.

„Вместо да следва като сянка книгата, филмът израства от нея. И се превръща в нещо ново. Нещо със собствено ДНК“, казва писателят.

Заедно с режисьора и продуцента той активно работи върху сценария. И учи нов занаят:

„Като писател е абсурдно да напиша отлична глава, а след това да я отрежа. Като сценарист обаче свикнаха да се разделям с прекрасни сцени, за да се напъхаме във времевите рамки. Пред очите ми историята ставаше все по-стегната, все по-мускулеста.“

Крадецът на праскови

kradetsat-a

Повестта, Емилиян Станев, 1948 г.

Велико Търново, Първата световна. Мъжете гиният на фронта, жените съхнат от недояждане и плач. Градът тъне в бедност, глад, болести, отчаяние, разруха. Освен от войната, Елисавета е съсипана от нещастния си брак със сприхав, застаряващ полковник. И е дълбоко нещастна, че не може да има деца. Чувства се остаряла, без посока. До деня, в който една мъжка ръка не посяга към прасковите в градината й. Тя принадлежи на Иво Обренович – военнопленик и подпоручик от сръбската армия. На мъжа, който я кара да се влюби, отново да почувства живота и да направи съдбоносен избор.

Филмът, Въло Радев, 1964 г.

Режисьорът Въло Радев поглъща наведнъж „Крадецът на праскови”. Вкусът му харесва. Решава да го сподели с повече хора, като превърне повестта във филм.

Преди това обаче прави някои промени по оригиналния текст. Разрежда лирическата атмосфера с няколко сюжетни линии, за да покаже ужаса на войната. Вимателно, без тътрузене, премества прожектора от любовта на Елисавета и Иво към военнопленическия лагер. С алхимична точност променя и баланса между героите. Отнема малко от измъчващата се от морална дилема жена (в ролята Невена Коканова) и добавя малко към обичания от нея мъж (Раде Маркович).

Реакцията на писателя

Макар и резервиран към възможностите на киното, Емилиян Станев се вълнува да види повестта си на екран. Няколко пъти кани режисьора и сценарист Въло Радев в дома си на софийската улица „Венелин”, за да обсъждат екранизацията. Когато продукцията е готова, не скрива одобрението си. Единствено не приема напълно Невена Коканова като Елисавета. Смята, че брюнетката не може да стъпи на малкия пръст на неговата „книжна“ жена-привидение с ослепително бели ръце, сини, тъжни очи и буйна, златиста коса.


 

Източник: The Week


Кралят елен