Пържолата на българския интелектуалец

Снимка: Личен архив - Пържолата на българския интелектуалец

Снимка: Личен архив

Обичам да срещам хора, от които мога да науча нещо. Интервюто с Явор Гърдев в „Дневник“ за мен беше повод да науча какво е прекариат, което се оказа „по-сложен“ синоним на пролетариат. Няма да използвам цитати на Гърдев, влизайки в крак с времето и евентуалния закон, който вече няма да позволява използване на цитати където и да било, без авторът им да бъде заплатен за тях. Изчетох коментарите на „елитния“ анонимен форум на „Дневник“, който при всичките си напъни за индивидуализъм (форумът, „Дневник“ са доказали уникалността си) се обединява в прекариатна групичка, която громи оялите се интелектуалци в лицето на Гърдев, който бил лъжец и лицемер, защото обядвал пържоли за 200 долара в Ню Йорк, а изразявал съжаление за ситуацията, в която се намира пролетариатът, та чак той самият едва ли не се идентифицирал (лъжливо) с пролетариата.

За огромно съжаление, без да познавам битието на Гърдев, аз съм абсолютно убедена, че той не яде пържоли за 200 долара в Ню Йорк, защото няма български режисьор, колкото и да работи в Русия, Америка или някъде другаде, който да може да си го позволи. Италиански, френски, изобщо европейски режисьор с качествата на Гърдев, със сигурност щеше да може да си позволи подобни пържоли. И пак нещата опират до пържолите на интелектуалците. Пържолите на хората на изкуството.

Съвсем наскоро Мария Касимова написа статия за легендите около финансовото състояние на българската интелигенция и този текст е тъжната истина. Това е истинската истина, която прекариатът-пролетариат не иска да приеме, защото ако осъзнае бедността на тези, които в неговите очи трябва да са „богати“ и са „на върха“, то той ще се почувства съвсем мизерно и отчаяно. Би могъл да пробва да се самоубие в бистрите води на Егейско море, което в последните 5-6 години се превърна в така мечтаната от националистите нова морска граница на България поради икономическата инвазия на българите. Уви, в България няма толкова много интелектуалци, за да наводняват Халкидики от средата на април до края на септември. Чисто числено няма как да са интелектуалци. Нашествието в Северна Гърция, където в ресторантите вече ни говорят с презрение на лош български, не е интелектуално, а пролетариатско. Разбира се, позицията на България на последно място в Европа по благосъстояние на населението е неприятно напомняне, че има една голяма част от нас, която живее свръхбедно – ромите. Това е напомняне, че те са все повече, а ние все по-малко, съответно когато се говори за мизерия в България, не става дума за тълпите по плажовете на Егейско море, а за тези, които си стоят в гетата. Ние сме все по-малко „народът“ и „пролетариатът“. Те, ромите, броят свинските вратове в нашите чинии, а етнически българският пролетариат точи злобни лиги по имагинерните t-bone стекове в чиниите на интелектуалците. Пролетариатът вече не е това, което беше, независимо, че Гърдев го нарича прекариат.

Гърдев говори за недоверието към интелектуалците. Не знам дали пролетариатът преди 9 септември е имал доверие в интелектуалния елит. По-скоро мисля, че не му е идвало на ум да коментира пържолите на големите режисьори, писатели и т.н., защото си е знаел мястото – на полето, пред струга, във фабриката. Бил е концентриран в задачата си да оцелее с труда си. Сега пролетариатът изведнъж откри истинския комунизъм в свободата да се изказва и да има възможност да бъде чут през социалните мрежи и форумите. Той загуби уюта на мълчанието, което може да бъде и удобство, защото колкото повече мълчиш, толкова по-малко се дразниш от неприятните си мисли. Има и друг вариант – избухваш в революция. Само че революция не се прави, когато ти е така възможно да прескачаш до Халкидики.

Америка за България

Чрез комунизма на социалните мрежи пролетариатът загуби и дистанцията, която го отделяше от елита. Тя също е здравословна, защото не позволява да изпадаш във „вековната злоба на роба“. Пролетариатът проговори оглушително силно и вековната му злоба се оказа не по-голяма от една друга, нова вековна злоба, за която уж не знаехме – тази на българския интелектуален елит. И тя прозвуча в мрежите, та отекна като ежедневно цунами от подлост и отрова по каквото му падне. И всичко това без „новият“ български народ, все още непознатият ни прекариат, ромите, да е нахлул в социалните мрежи. Тяхната злоба и недоверие в интелектуалците не познаваме изобщо, а чисто статистически би трябвало гласовете им все повече да надвикват нашите.

Аз също не горя от доверие към интелектуалците в България поради безгръбначността им. Това недоверие е изградено от наблюденията ми още от крехка възраст поради средата, в която съм израснала. Генерализирането за недоверие към интелектуалците заслужава влизане надълбоко и примери за породилите го поводи. Едва ли един 9 септември и погубването на интелектуалния елит тогава са достатъчни, за да се очертае общ, през времето и политическата картина, образ на българския интелектуалец като отхвърлен заради класовата жестокост на пролетариата. Но и след 10 ноември примерите за безгръбначност, страхливост и подлост сред новоустановените свободомислещи демократични елити са толкова много, че нямам желание, нито време да ги изброявам. Те са един вид „поход на срама“ на поколение след поколение – с малки изключения, разбира се. Да се надяваме, че те са само отзвуци от миналото, което отеква през нас, живелите го.

Българският пролетариат се страхува и мрази интелектуалците, защото колкото и да е прост и базисен от бедност и духовна мизерия, той е напълно наясно, че винаги би бил предаден от тях. Самите интелектуалци се мразят един друг по абсолютно същата причина – тотално недоверие, съчетано с взаимни завист и злоба.

Един от малкото случаи в българската история, в които интелектуалците наистина са се обединявали в обща кауза, е спасяването на българските евреи. Пак не може да се говори за обща картина, но все пак доста хора са имали смелостта да застанат на една позиция, с която се заявяват като фактор на смелостта и справедливостта. Интересното е, че това явно е възможно, само когато става дума за „чужденци“. С това рядко срещано обединение евреите са припознати като чужденци в беда, зад чието спасение ние, българите, заставаме заедно, въпреки че те също са били българи. Но това е друга тема. И все пак искам да вярвам, че бихме застанали на същата позиция, ако трябваше да спасяваме ромите, а не евреите.

„АКО НЯМАХ ЛОШИ СЪНИЩА“

Има ли богати интелектуалци в България? Не, няма, драги прекариате от форумите. Но има интелектуалци, които разнасят пици. Онази вечер един човек с вид и излъчване на професор ни донесе пицата. Ние сме интелектуалци, защото знаем кой би трябвало да разнася пици и кой не. Това познание го имаме, защото сме учили, чели и видели. И имаме правото да го заявяваме. То е единственото ни реално богатство и преимущество пред пролетариата. И това знание ни носи само печал. Няма нищо лошо в разнасянето на пици, но има много лошо, когато високо образован човек е принуден да се прехранва по този начин. Той хем е интелектуалец, хем пролетариат, а това пролетариатът не желае да припознае. Само той може да е беден и гладен. Не го интересува, че тук няма нито един режисьор или писател, който да се е оттеглил на вилата си на бреговете на Егейско море и да не му се налага да работи ежечасно и ежедневно, за да може да живее прилично. Не говорим за богато, а за прилично. Такъв интелектуалец не съществува, а Бога ми, как бих искала аз да съм това! Бих искала и Явор Гърдев като глава на семейство и един от най-добрите ни режисьори и мислители да може да си го позволи. Да прекарва месеци някъде в спокойствие от банковата си сметка заради представленията си, които му изкарват толкова пари, че да се рее погледът му в хоризонта, без да има вътрешната подтиснатост заради прекариата, пролетариата, класите, управлението на държавата, политическата ситуация, дясното, лявото, либерализма и консерватизма.

Това е непостижима в България мечта, драги ми анонимни етническо-български прекариате от форумите. Не мисли за пържолите на Гърдев, а чети без да се сравняваш с непостижимото. Научи нещо от него, виж какво държи буден и неотчаян един човек, на когото явно не му е лесно да е толкова умен. Не търси злобно с какво да го смалиш до себе си, позволи му малката свобода да изкаже мислите си публично, без да бъде линчуван, че е по-малко прекариат от теб. Откажи се от вредната идея за равенство. Равни сме само в тревата, която ще поникне на гробовете ни. Извън нея всеки ден дава възможност да се изкачиш с милиметър над себе си, без да стъпваш върху чуждата пържола, изкарана с почтен труд и недостижим талант.


Всичко от Милена Фучеджиева в „Площад Славейков“

Bookshop 728×90