Пътуване във времето на Фланаган

„Смъртта на речния водач“ от Ричард Фланаган, изд. „Колибри“

Снимка: Площад Славейков - Пътуване във времето на Фланаган

Снимка: Площад Славейков

Род дохожда, род захожда, а земята пребъдва до века.

За мнозина Тасмания е далечна, непозната земя. Сгушена под голямата си сестра Австралия (или както я наричат местните – континента), за нас тя е тера инкогнита. Земя на Ван Димен, земя на Франклин, земя на тасманийските дяволи – дотолкова може би е позната на всички.

Появява се обаче един Ричард Фланаган, който освен роден в Тасмания, е роден писател. В „Смъртта на речния водач“ виждаме перо с размах на – сравнението на задната корица ми се струва подходящо – Маркес и Фокнър. Фланаган умело разказва за онова, което познава най-добре – за дома.

„Смъртта на речния водач“ е роман за Аляж Козини, който, научаваме още от първите страници, се дави. Класическият похват „животът ми минава пред очите в последните секунди, преди да умра“ е нишката, която Фланаган започва да преде на първите страници. Ала не след дълго става ясно, че това няма да е история за един-единствен живот. Нито една история изобщо. И в същото време ще е точно това.

Америка за България

„Беше му трудно, адски трудно, но щом започна, не можеше да спре, трябваше да ѝ я разкаже цялата, да ѝ разкаже всичко, а имаше само тази история, за да разкаже с нея всичко, и нямаше как да знае дали изобщо е възможно да се разкаже всичко с тази история, докато не го направи.“

В протежение на книгата Аляж вижда неща, на които практически няма как да е бил свидетел: членове на семейството си от две-три поколения назад, техните животи и тревоги. Разбира истини за себе си, пътувайки във времето – или пътувайки всъщност само в главата си, в последните секунди кислород, които му остават.

Романът е почти изцяло изграден на ретроспективен принцип, а Аляж Козини се оказва реещ се над всички истории, които му е поверено да разкаже. Той не говори от първо лице, единствено число, защото гледа себе си като страничен наблюдател. Навярно романът е механизъм за отделяне на душата от тялото, а разказването на история в историята е подготовка за напускане на този свят. Навярно трябва да си спомним всичко, преди да потънем в абсолютно забвение.

Не е необичайно, че Аляж мисли за семейството си, за хората, които са белязали пътя му с близост, за провалите и успехите си, в последните мигове от своя живот. Всъщност историята му не е екстраординарна, но именно фактът, че можем да съотнесем към нея собствения си живот, я прави универсална. Ако едно нещо ни е гарантирано в този живот, то е именно загубата.

Ангел Заберски представя Symphony – JAZZ

В „Смъртта на речния водач“ (и в смъртта на речния водач) Фланаган прави сурова дисекция на загубата. Фланаган не се посвенява да говори за загубата съвсем оголено и откровено:

„Не изпитвах скръб. Не изпитвах мъка. Имах чувството, че някаква важна част от мен, например краката или ръцете, са били отрязани и изхвърлени. Как да скърбя за това, че съм изгубил част от себе си. Не скърбях. Започнах да тичам, все едно търсех липсващите си крайници, все едно можех да ги намеря захвърлени някъде край пътя и да ги занеса у дома.“

Не четем роман, който ни предлага щастлив завършек, компенсаторен механизъм или бог от машината. От начало до край „Смъртта на речния водач“ се опитва да разкаже за болката: за болката, че сме напуснали собствения си живот, но и за болката, когато рано или късно животът напуска нас. И всичко това, поднесено с гарнитура от ярки описания на река Франклин, на причудливите тасманийски флора и фауна. Фланаган познава родната си земя толкова добре, колкото познава и човешкото сърце. Именно чрез метафорите на реката и природата, на чиято благосклонност виси човешката съдба, писателят показва и доказва колко слабо се познаваме. И колко непредвидими сме за самите себе си.

И все пак кой знае. До доказване на противното ни се полага един живот, една история, преди мракът да ни погълне напълно.

Избрано

Хайде и утре

Bookshop 728×90