Пътят на Константин Велики през Сердика, днешна София

Как един от последните господари на Римската империя става светец

Константинопол е последното голямо постижение на Римската империя, най-големият паметник на Константин Велики - монарх, преуспял във всичките си начинания. - Пътят на Константин Велики през Сердика, днешна София

Константинопол е последното голямо постижение на Римската империя, най-големият паметник на Константин Велики - монарх, преуспял във всичките си начинания.

Император Флавий Констанций Константин Август, свети равноапостолен цар Константин или просто Константин Велики е фигура, която очарова и обърква. Офицер, владетел, военен и религиозен реформатор, човек, водил граждански войни, наказвал противниците си и публикувал едикти за веротърпимост, той е един от последните господари на цялата Римска империя, из чиито огромни територии пътува през по-голямата част от живота си. Едно от местата, където често се отбива, е Сердика, днешна София.

Преди дни кметът на столицата Йорданка Фандъкова обяви, че при разкопки край църквата „Света Неделя“ е открита дебела 2 м стена от сграда, която се простира на 5 дка. Археолозите предполагат, че това би могло да е част от Преториума или Двореца на Константин Велики.

Но на кои места живее Константин?

Началото

Палячи

Флавий Валерий Константин е роден в Наисус (днешен Ниш, Сърбия), през 272 г. сл. Хр. в семейството на Флавий Констанций Хлор – един от командирите на личната гвардия на император Аврелиан. Самият Констанций може би е племенник на по-възрастния император Максимиан.

От участието си в походите на изток Констанций е довел със себе си сирийската гъркиня Елена, която става майка на сина му, бъдещия благодетел на християните. Констанций има блестяща военна кариера. Освен предполагаемото си роднинство с бивш владетел на Римската империя, той може би притежава обширни наследствени имения в провинциите Дардания, Мизия и Крайбрежна Дакия (дн. Косово, Източна Сърбия и Северозападна България). По това време, края на трети век след Христа, императорите се издигат и загиват относително бързо и то главно сред военачалниците на професионалната армия. Всеки успешен офицер има основания както за високи надежди, така и за страхове. Бащата на Константин е от тези с надеждите.

Гарнизони и претории

Всеки висш военен в граничните провинции (като тези край долното течение на Дунава) пребивава в лагерите на мобилните части, разквартирувани на удобно разстояние от границата. В този период Балканите придобиват все по-голямо значение за Римската империя, тъй като тукашната граница е подложена на силен натиск от настъпващи варвари.

Ангел Заберски представя Symphony – JAZZ

Показателно за положението на провинции като Мизия е относително големият брой императори, издигнали се до трона след заемане на командирски пост по дунавския лимес. По това време голяма част от лагерите на армията вече са се превърнали в истински градчета, при това с относително висока материална култура: професионалните римски войници не рискуват живота си в сражения без отплата – всеки от тях се надява на прилично жилище, все по-нарастваща заплата в златни и сребърни монети (а не в бронз), прислуга и привилегии.

Още в началото на века старият император Септимий Север съветва синовете си:

„Преди всичко се грижете за войниците. Останалите нямат значение“.

Многото граждански войни между амбицозни военачалници само увеличават самочувствието на въоръжените мъже. Така че животът между зимните и летните квартири на различните части не е некомфортен.

Всъщност Констанций, младият Константин и майка му Елена обикновено обитават преториите, резиденциите на градската управа, която обикновено се съобразява с претенциите на армията. Военните ползват държавната поща, станциите за престой и смяна на коне, и изобщо немалките възможности на империята да осигурява значителни удобства за своите висши служители.

6

Ротондата „Свети Георги“ зад президентството в София е част от т.нар. Константинов квартал на Сердика.

На младия Константин се приписва изразът: „Сердика е моят Рим“, вероятно от периода, когато той още не е виждал старата столица. Сердика със сигурност предлага повече възможности за истински градски живот, за забавления и за контакт с висшата администрация в сравнение с провинциалния Наисус. И на двете места естествената обстановка за хора като Констанций и Константин е тази на импозантните, малко груби тухлени дворци и обществени базилики, така типични за късната Римска империя. Класическият мрамор отстъпва на гранит и тухли, както изисканата цивилна тога – на по-удобните, макар и варварски панталони, туники, къси плащове, ботуши, ниски шапки и на задължителната желязна ризница.

На запад

През 293 г., когато младият Константин е 21-годишен, той става нещо като принц. Баща му няколко години е служил като преториански префект, а сега е издигнат до ранга цезар, тоест нещо като младши съимператор на Максимиан. В този период Римската империя се управлява ефективно не от един, а от няколко центъра на власт: идеята за тази децентрализирана тетрархия е на реформатора Диоклециан.

Констанций се разделя с майката на Константин и взима за жена Теодора, дъщерята на вуйчо си Максимиан. За няколко години Елена изчезва от историята.

В последните шест години преди достигането до императорския пурпур Констанций живее не на Балканите, а край Рейн. Там той се сражава с германското племе алемани, на които нанася редица поражения. Големите римски градове в този район са Аргенторат (Страсбург) и Колония Агрипина (Кьолн). През поне част от времето младият Константин придружава баща си и покрай него постепенно придобива опит за военния живот и дисциплина. Възможно е част от детството на Константин да е преминала и в Никомедия (Измит, днешна Турция), голям град недалеч от Мраморно море и от бъдещия Константинопол – под властта на Диоклециан Никомедия се превръща в постоянна императорска резиденция и нещо като временна столица.

В сравнение с богатия източен град или дори със Сердика галските гарнизонни селища Аргенторат и Колония нямат с какво да се похвалят. Лутеция (Париж) по това време е относително малък град, изолиран далеч на запад, на островчето Ил-дьо-ла-сите на Сена, а големите градове на Галия Новиодун (Соасон) и Лугдун (Лион) с техните дворци и театри, сравними с онези на Сердика или Никомедия, вероятно са достъпни само през зимата, когато германските варвари кротуват на десния бряг на замръзналия Рейн. Далеч на юг остават места с по-приятен климат и гръцка култура като Арелат (Арл) и Масалия (Марсилия). Също както на Балканите далеч на юг е оставала Тесалоника (Солун).

Не знаем дали в младостта си Константин е посещавал Медиолан (Милано), тогава също един от важните градове, център на власт и военна квартира. По-късно един от синовете на самия Константин, император Констанций ІІ, ще построи огромен дворец в Медиолан – впечатляващия Кастел Сфорцезе, запазен и до днес в Милано.

Британия

В легенди от VІІ в. нататък уелски източници претендират, че Елена, майката на Константин, е британка. Самият Константин е крал на бритите преди да стане император. Разбира се, това са просто средновековни измислици, но те почиват на факт: Констанций Хлор и младият му син известно време се намират в римска Британия.

Паметник на Константин Велики в Йорк

Паметник на Константин Велики в Йорк

Краят на трети и началото на четвърти век са време на мобилна военна монархия: римските императори всъщност почти никога не са истински римляни и обикновено дори не са от Италия. Тези способни, енергични мъже произлизат от всички краища на империята. Те живеят в много градове. Столицата с нейния старомоден цивилен Сенат е изгубила политическо значение. Най-важните градове, където императорите спират за отдих преди поредния поход по отбраната на безкрайните граници, са Милано, Равена, Никомедия, Лион и може би Александрия и Антиохия.

Така или иначе, между 293 и 295 цезарят Констанций се сражава не само с алеманите, но и с франките, както и с разбунтувалите се войски от британските провинции. Той надвива двама британски претенденти за императорската титла: Караузий и Алект.

Към 296 г. Констанций и синът му Константин се намират в Лондин (Лондон). Най-важните сгради в римски Лондон са амфитеатърът, който по-късно саксите ще се опитат да използват като укрепление и голямата градска базилика. Британия е най-отдалечената и незначителна в културно отношение провинция, която обаче разполага с ценни запаси от калай и може да вдигне многобройни войски.

Още самият Юлий Цезар и един от приемниците му, Клавдий, са осъзнали, че островът може да бъде важен за империята. Бритите имат навика да се бунтуват с неприятна за римляните ефективност. Септимий Север посещава страната и умира в далечния северен град Еборак (Йорк), далеч от цивилизацията, недалеч от обиталищата на примитивните келтски племена на пиктите. Констанций и Константин са стигнали до границите на цивилизования свят.

Император

В последните си години Констанций Хлор пътува още веднъж до Милано, за да бъде официално издигнат за август или старши съимператор, владетел на целия римски Запад. Между 303 и 305 г. той управлява едновременно Галия и Британия, но се намира най-вече на острова. Последните му грижи са по успокояването на пиктите.

Освен всичко друго, той е получил от Никомедия заповеди за осъществяване на гонения срещу християните – заповеди, които не изпълнява, защото бившата му конкубина и майка на сина му е християнка. Християнското влияние в семейството на Флавиите започва с Елена, която ще се радва на почести при царуването на сина си.

Също като Септимий Север, император Констанций умира в незначителния гарнизонен град Йорк, в мъгливия Албион. В последните си часове той препоръчва сина си на своите подчинени. Константин е почти на тридесет и три, Христовата възраст, и току-що е станал император в една отдалечена от цивилизацията страна.

Владетелят отначало се задържа в Британия, издава първите си прокламации и едикти, сетне се пръхвърля обратно в Галия и се настанява в Августа Треверорум (Трир). Там той започва строеж на големи бани. Ако има нещо, което римската аристокрация – и военна, и цивилна – винаги е обичала, това са термите. В Британия градът, предлагащ това изискано удоволствие, е Акве Сулис (Бат). На Балканите, разбира се, има най-добри условия за горещи минерални бани в градски условия в Сердика („моя Рим“!). Сега Константин си създава това удобство и в Трир.

Царуването му е трябвало да премине на запад и той не щади средства за галските градове. В Трир добавя крепостна стена, разширява управителския дворец за нуждите на свитата си и урежда забележителни гладиаторски игри, в които загиват пленените франкски крале Аскарик и Мерогайз (последният може би е сред родоначалниците на по-късно прочутата династия на Меровингите). Продължава да не се престарава с преследването на християните и може би извиква майка си в своя двор. Отделя значителни суми за Августодун (Отьон) и Арелат (Арл). Сече монети и медали с възпоменателни надписи и изображения за победите си над алеманите и франките.

Останки от огромна статуя на император Константин в Рим

Останки от огромна статуя на император Константин в Рим

Придворни автори като Лактанций и Евсевий ласкателно го сравняват с баща му и възхваляват неговата щедрост. Започнало е едно успешно управление, макар че Константин все още е само цезар. В следващите няколко години владетелят нарочно не се намесва в конфликтите в Италия, макар че се жени за Фауста, дъщерята на семейния съюзник и претендент за властта в Рим Максимиан, сестра на младия Максенций. По пример на баща си, Константин отдалечава заради жена си дотогавашната си спътница, Минервина.

Като по чудо, без кръвопролития и поддържайки контакти с всички други императори, Константин получава най-високата титла август към 310 г. Максимиан обаче допуска грешката да се изправи срещу съюзника си – нещо обичайно за смутната атмосфера на късната Римска империя. Константин първоначално се задоволява да плени Максимиан и да „насърчи“ самоубийството му. След това тръгва към Рим.

Рим, който – като толкова много от императорите – дотогава никога не е виждал.

Рим

Въпреки че столицата вече рядко служи за резиденция на собствените си владетели, Рим остава най-впечатляващият град в империята. Ограден с внушителните Аврелианови стени, тогава все още съвсем нови, разкрасяван постоянно с паметници още от времето на старата Република, при първите императори и дори от забележителни нови личности като големия реформатор Диоклециан (който предпочита собствената си столица Никомедия, а след абдикацията си – уютния дворец в Сплит), Рим е окото на света. За да го завладее, Константин е принуден да влезе в открито сражение в подстъпите на града.

Може би тук отказът на Констанций и на сина му да преследват християни се изплаща. Голяма част от римските войници са последователи на какви ли не близкоизточни култове и мистерии; християните не са малцина. Константин се позовава на пророчески сън, издига знаме с монограма на Иисус Христос (така наречения знак Хи Ро, който по-късно ще стане много популярен във Византия), с което насърчава не само своите, а може би и противниковите воини да му бъдат верни. Максенций, синът на Максимиан, загива на Милвийския мост над река Тибър, а триумфиращият Константин тържествено влиза в столицата с новата си християнска емблема, която оттук нататък ще ползва системно.

Арката на Константин в Рим до Колизеума

Арката на Константин до Колизеума в Рим

Рим волю-неволю празнува, победителят проявява лош вкус, заповядвайки издигането на триумфална арка в чест на една братоубийствена победа (което прави лошо впечатление дори на придворните ласкатели) и се потапя в атмосферата на Вечния град.

Годината е 312-а и на Константин му предстои период в Рим.

Едиктите за веротърпимост и християните

В 311 г. император Галерий публикува указ, с който прекратява последното гонение, заповядано от Диоклециан в 303 г. На християните е разрешено открито да практикуват религията си, без от тях да се изискват жертвоприношения в чест на обожествените езически владетели и на богинята Рома (въплъщение на града Рим и империята). Тази привилегия дотагава е отстъпвана само на юдеите.

Напоследък се разпространява тезата, че този едикт на Галерий е издаден за първи път в Сердика. Градът наистина има религиозно значение, което ще продължи да нараства, особено с провеждането на Сердикийския събор (343 г.). След него и след краткия епизод на възстановяването на езичеството в 361-363 в Сердика ще започне поредица от значителни християнски строежи, най-големият от които е разширяването на малката църква на мястото на сегашната базилика „Света София“, която вероятно дава и сегашното име на града. Това разширяване може да е започнало още след 320 г., когато Константин започва да търси място за нова столица на империята и Сердика е един от градовете, желаещи високата чест (заедно с Византион и Тесалоника). Във всеки случай базиликата е завършена едва в VІ в., при царуването на Юстиниан Велики – още един от успешните императори с балкански произход.

В 313 г. Константин подписва в Милано окончателен едикт за пълна веротърпимост спрямо християните. Оттук нататък религията им няма да бъде преследвана в Римската империя и те ще станат най-важната религиозна група в Европа.

През 361 г. племенникът на Константин – Флавий Юлиан, ще се опита да възстанови традиционната гръцка и римска религия като официален държавен култ, но ранната му смърт слага край на тази реставрация. През 395 г. Теодосий Велики окончателно забранява практикуването на старата вяра и християнството се налага като единствена държавна религия в Римската империя. През следващия пети век християните ще си върнат на езичниците за всички гонения, рушейки храмовете и предизвиквайки градски сблъсъци. Това е залезът на класическото езичество и на олимпийския пантеон, изместен от един умиращ и възкръсващ Бог от Изтока.

Началото на този дълъг процес е сложен от Констанций Хлор и сина му Константин, когото Църквата нарича Константин Велики и св. Константин.

Константинопол и администрирането на империята

Между 314 и 320 г. Константин постепенно си дава сметка, че източният му съимператор Лициний няма да позволи мирно съжителство. Лициний на няколко пъти предизвиква Константин, който винаги успява да спечели сражението с помощта на все по-лоялните германски варвари и войници-християни. В крайна сметка императорът на Запада потегля на финална кампания срещу размирния си съсед, когото успява да надвие в три последователни битки и да го принуди да абдикира.

Константин има перфиден начин за справяне с противниците си: след като ги победи, им обещава пощада, но след като ги плени или настойчиво им препоръчва самоубийство (за да пощади близките им), или им обещава почетно изгнание, след което ги екзекутира по обвинение в заговор. Първият случай е този на Максимиан. Вторият – на Лициний, който загива в имението си край Тесалоника през 325 г. По това време Константин вече е единственият жив носител на императорската титла в цялата империя. Не се е случвало да има един-единствен император от поне тридесет години.

Владетелят не възнамерява да се връща в Рим. Най-големите доходи на империята идват от Изтока, а и традиционно по-сериозната заплаха за границите идва не от германските варвари в Европа, а от персите-сасаниди отвъд река Ефрат в Азия. Тяхното царство непрекъснато се засилва и шаховете на Иран постепенно се превръщат в основни съперници на римляните. Така че Константин търси столица на изток.

Градовете, които дворът му обсъжда, са познатата от младините му Сердика, отличното пристанище Тесалоника и вече подобаващо разширената от Диоклециан Никомедия. Има и други възможности – например Сирмий на Дунава, но оттам ангажиментите са по-скоро към европейските, отколкото към азиатските граници. Накрая Константин избира Византион. Това е стара гръцка колония на Босфора, издигната от коринтяни, намираща се срещу „града на слепците“ Халкедон.

Останки от Двореца на Порфирогенита в днешен Истанбул

Останки от Двореца на Порфирогенита в днешен Истанбул

Старият император Септимий Север, чиито стъпки Константин донякъде следва, е започнал там строежа на голям хиподрум за надбягвания с колесници. Мястото е по-близо до азиатските провинции, а все пак е на Балканите, контролира трафика през Босфора и разполага с удобния залив Златния рог. Акрополът се превръща в място на огромен императорски дворец. Константин заръчва на архитектите си впечатляваща крепостна стена, започва разчистването на две пристанища, довежда голям брой от римската цивилна администрация и още веднъж се превръща в император-строител.

През 330 г. градът е обявен за „Нов Рим“ и е тържествено, макар и малко еклектично посветен едновременно на Юпитер и св. Богородица. Белег на времената: императорът няма нищо против християните, но все още не се е отказал напълно и от старите богове.

Възстановка на Константинопол

Възстановка на Константинопол

Впрочем, след смъртта си, Константин Велики ще има щастливата участ да бъде и канонизиран като християнски светец, и обожествен като най-добрите езически владетели. Неговият „Нов Рим“ не се оказва Сердика, недалеч от родния му Наисус, а Константинопол, последното голямо постижение на Римската империя, най-големият паметник на този изключителен монарх, преуспял във всичките си начинания.

В периода от 324 до 337 Константин провежда и сериозна военна реформа, която цели по-голяма мобилност на римските войски срещу варварите.

Великият събор

Докато тече работата по издигането на новата столица, Константин схваща, че християнските му поданици са разделени на секти. Заети с гонения, старите императори не са си давали сметка, че християните не са единни. Като истински римлянин и човек на реда, императорът се заема с още една важна задача: християните трябва да бъдат организирани.

През 325 г. той свиква триста и осемнайсет епископа на големи градски общини на християни в градчето Никея (Изник), недалеч от Константинопол и Никомедия. Целта на събора е да бъдат формулирани няколко кратки точки, дефиниращи истинската християнска религия, за да се прекратят споровете между вярващите. Императорът понякога присъства на заседанията, а друг път е ту на път, ту в някоя от близките си резиденции. Съборът приема двайсет дисциплинарни правила и едно кратко вероопределение в седем точки – това е началото на добре известния никейски Символ на вярата, който през 381 г. ще бъде разширен с още пет пункта в Константинопол. Недоволните са обявени за еретици, а императорът е доволен от още една добре свършена работа.

Смъртта на императора

Константин умира около Петдесетница през 337 г., шестдесет и петгодишен, и оставя империята в доста добро състояние на тримата си възмъжали синове. Вероятно непосредствено преди смъртта си приема кръщение от ръцете на християнски свещеник, според обичая на епохата.

От Наисус през Сердика, Никомедия, Милано, Лондон, Трир и Рим до Константинопол той проявява изключителна енергия и организация във всичко, с което се заема.

ДС