Bookshop March 2017 2

Пазителите на Галактиката, словото и закона

Римската стена - не е римска, но е стена. И правото не е римско. А дали е право?

Четено: 3126 пъти E-mail

„Криво седи, право съди.
Стар кадия…“
Пенчо Славейков

Денят е прекрасен и човек наистина трябва да вземе житейското решение чай ли да пие или да се обеси. Засега намирам за сложно да преценя кое от двете: в България е лесно и да се отчаеш, и да се зарадваш, но нито едно от двете настроения няма да те държи дълго, понеже противоположността му идва да те дообърка. Тук се живее интересно между пазителите на Закона, Словото… и комай на цялата Галактика. Ето какво имам предвид.

По някаква причина ми се случи да получа известни наблюдения върху практическото правораздаване. Трябваше да свидетелствам в полза на някакъв човек или пък познат юрист ми разказа историйка, не помня дали не съм я сънувал. Малка, оплюта от мухи и отдавна неизметена заличка в червената тухлена сграда до Римската стена. Държавният герб на стената определено има нужда да му се вземе прах. Трите внушителни кресла за съдии под герба стоят знаменателно празни. Тече време. Секретарката, симпатична дама, се усмихва извинително. Присъстващите две страни по спора от скука почти сключват побратимяване на фронта, защото така или иначе няма пред кого да си спомнят за извършените помежду им неправди. Председателят на състава отсъства и някак ситуацията започва да прилича на „В очакване на Годо”. Коледа на 1914 г. в окопите. Разменяме си цигари и още малко някой ще предложи приятелски футболен мач… тоест, щеше да предложи, ако имаше място в съдебната зала и ако не беше чак толкова прашно.

Слава на боговете на войната и раздора, председателят на състава най-сетне влиза, за да установи и постанови Истината. Висок млад мъж в разцвета на силите и доброто си настроение. Започваме да подозираме влиянието на увеселителни субстанции върху поведението му, когато с намятането на тогата върху анцуга си (точно така) съдията започва да си тананика. Да, съгласяваме се, той има великолепен, изнесен глас, на който мнозина в Консерваторията или поне в НАТФИЗ биха завидели. Извиква звънко имената, флиртува леко със секретарката, пуска шега на адвокатите (на двете страни), разказва даже интересни случки из практиката си и любезно се осведомява за здравето на свидетелите. Не дава ход на никаква процедура, но пък щедро споделя житейски съвети и насрочва следващото заседание за след три месеца. Сетне се оттегля да обядва за втори път, вероятно в „При чашата” или друго почтено заведение, където ценят дионисовото начало и баварския тип правосъдие по Хашек. И какво? Нито стената римска, нито правото!

***

Излизаме от залата леко зашеметени. Не може да пропадне държава, в която правосъдието е толкова весела наука! Но тъкмо човек да реши, че е време за генерални изводи и емиграция – ето, съвсем друга случка стопля сърцето.

На минаване през Унгарския културен институт се налага да прибера книга, оставена при охраната. Възрастният господин чете „Литературен форум”.

– Ха, още ли излиза вестникът? – възкликвам изненадано.

– Не, броят е от 2007-а – казва пазачът, – но намирам тук ужасно интересни мисли на Емилиян Станев, а имаме хубав архив с литературна преса и е срамота да не ги ползвам. Искате ли да Ви прочета няколко изречения от Станев? Ще Ви харесат.

В компютърните игри и фентъзитата това е моментът, в който се вглеждаме в на пръв поглед обикновения пазач и се оказва, че той е стар Скиталец, крал на Гондор в изгнание. Господинът наистина чете и коментира любимия си автор с удоволствие, а както изглежда – и с добра представа за контекста, в който Станев е написал тази или онази политически некоректна мисъл в дневника си. И тук времето тече, но много по-бързо отколкото в съда. Почти забравям за какво съм дошъл, но подозирам, че и следващия път на минаване през института ще ми е интересно какво чете пазачът. Благодарен съм. Този мъж ми върна нещо, което приех за безвъзвратно изгубено в прашната заличка до Римската стена.

Изводи? Не смея да предлагам никакви. Който държи на поуката, може да гадае над тези две случки по свещените триграми на И дзин. Ще бъда благодарен като Вол Номер десет, ако сетне бъда почетен с писмо, което да ми разясни какво да мисля за това разнообразие от срещи. Имайте предвид, че двете случки са разделени от много малко време. Време, колкото за един хубав, здрав сън.

Bookshop March 2017 1