Bookshop Wallpaper
Western

Пет портрета на българи, снимащи за световни агенции

Изложбата „Пет портрета“ от фестивала „ФотоФабрика 2018” разказва за живота в България и по света и запознава човек с човека

„Всички хора, които срещнах в Южен Судан – на 5 или на 55 години, разбират, че образованието е най-сигурният път за едно по-добро утре за тях и за семействата им“, обяснява Боряна Кацарова. Снимката е част от нейната поредица „Безкрай“.

E-mail

В България рядко се чуват истории от Африка. Още по-рядко – разказани от българи. Затова фотографският проект „Безкрай” на Боряна Кацарова за мен е истинско събитие в медийния и културния живот на страната ни. Серията портрети на бежанци от Южен Судан, заснети през лятото на миналата година в селището Бидибиди в Уганда, е част от изложбата „Пет портрета“, представена в Националната галерия в рамките на фестивала „ФотоФабрика”.

Петте портрета представят петима български фотографи, които работят за световни информационни агенции и издания и чиито професионални пътища са се пресичали в Агенция „Франс прес“ (АФП). Всеки сам избира своята тема.

„Безкрай” е най-новият фотопроект, с който се занимавах, затова реших да покажа него на фестивала”, обяснява Боряна Кацарова, като подчертава колко важно е за един творец да покаже работата си пред родна публика, особено в Националната галерия.

Димитър Дилков, който се занимава сериозно с фотография от 1990 г. и работи първо за „Ройтерс”, а от 14 години – за АФП, включва избрани кадри от България. Без да се осланя на точен исторически контекст, всяка негова снимка е „малка частица от живота на човека”, която казва много за живота на всички тук през последните близо 30 години.

Снимка: Димитър Дилков/АФП

В серията „Отново в Русия” специалният кореспондент на АФП в Москва Младен Антонов разказва невероятни истории от съвременна Русия, в които се преплитат пропагандните образи на миналото и цветните, усмихнати лица на модерното ново поколение.

Снимка: Младен Антонов/АФП

Николай Дойчинов, който също снима за АФП, се представя с „Живата традиция” – изненадващо любопитен поглед към съвременната българска обредност, лишен от помпозните клишета, с които свързвам темата.

Снимка: Николай Дойчинов/АФП

Яна Паскова има публикации във влиятелни издания като „Ню Йорк Таймс”, „Ню Йоркър”, „Тайм”, „Нешънъл джиографик” и др. Родена в България, днес тя живее в Ню Йорк и има неочаквана трактовка на съпоставката между демокрация и комунизъм. Нейният проект „Куба + България”: На пластове” поставя едно върху друго изображения от семейни снимки, правени в България през 1989 г., и кадри, заснети в съвременна Куба.

Снимка: Яна Паскова

Боряна Кацарова също има опит като фоторепортер за АФП. От 2011 г. е на свободна практика, а работата ѝ представя френската бутикова агенция „Космос”. Документалният ѝ проект „Безкрай” е плод на личен вътрешен импулс.

„През 2015-2016 г. станахме свидетели на голям поток от бежанци – хора, които бягат от война и нестабилност в собствените си страни. Те минаха и през нашите земи. Както много мои колеги фотогрфи, и аз отразявах какво се случва с тях. Темата за бежанците ме докосна много дълбоко. Поради тази причина реших да отида в Бидибиди”, разказва тя.

Когато Боряна посещава селището за бежанци в Уганда, то е дом за 270 000 души и е най-големият бежански лагер в света. Скоро след това обаче действията на правителствените сили в Мианмар, Югоизточна Азия, прогониха от страната стотици хиляди хора от мюсюлманския етнос рохинджа. Към момента най-големият бежански лагер се намира край град Кокс Базар в Бангладеш и е убежище на над 600 000 души от племето рохинджа.

До началото на 2016 г. Бидибиди е малко селце в Северозападна Уганда, докато не посреща бежанската вълна от север. Едва обявила независимостта си през 2011 г., съседната Република Южен Судан изпада в политическа криза, която бързо прераства в гражданска война. Около 300 000 са загинали в боевете, два милиона души са разселени в границите на страната, а милион са бежанци в съседните Кения, Судан и Уганда.

„Когато аз посетих Бидибиди, вече имаше бежанци, които живееха там от повече от година. Те се бяха установили там с помощта на правителството на Уганда, беше им предоставена земя, на която да отглеждат свои култури, за да могат да се изхранват и да си помагат. Имаха място, където да си построят домове”, обяснява Боряна Кацарова.

Тя прекарва в селището два месеца. Снима много и различни композиции, но избира да оформи проекта „Безкрай” като серия от портрети.

„Те ми допаднаха най-много и като човек, и като фотограф, защото според мен най-откровено запознават човек с човека. За мен това се оказва най-верният път за диалог”, казва Боряна.

Като всички нейни социални документални проекти досега, и този е в черно-бяло.

„Разстоянията в Бидибиди са много големи и придвижването отнема по няколко часа на ден, понякога дори е невъзможно да пътуваш. Когато посетиш някого, той е наясно колко ти е отнело това. Ето защо хората са много гостоприемни и се радват да споделят с теб собствените си истории. Знаят, че ти би могъл да ги разкажеш на хора от другия край на света, тъй като те не могат да го направят сами. Всички бяха много открити с мен”, споделя тя.

Към снимките в изложбата Боряна добавя кратки разкази за хората на тях. Само на 24 години, бежанецът Уилсън Мокили се грижи за дванайсет деца заедно със съпругата си Тазита. Двамата имат син, но обстоятелствата ги превръщат в родители на единайсетте деца на братята и сестрите на Уилсън.

„Това е много често срещано. Можеш да срещнеш млади родители като тях, които с отворени обятия приемат в семействата си тези деца, чиито родители остават в Южен Судан по една или друга причина и не могат да се грижат за тяхното отглеждане, да се уверяват, че те ходят на училище и ще имат едно по-различно бъдеще”, обяснява фотографката.

Макар че и двете страни в конфликта намират както поддръжници, така и опоненти сред различните етнически общности в страната, племето на динките, от което произхожда и президентът Салва Кир, среща враждебно отношение от останалите групи, които го обвиняват за хаоса в страната. Един от най-вълнуващите портрети от серията на Боряна е на майка от това племе, която успокоява детето си, заобиколена от своята общност.

Снимка: Боряна Кацарова

Според Кацарова хората в бежанския лагер намират начини да заличат границите помежду си.

„Хората от племето динка са бежанци, както и всички хора от Южен Судан. Помежду си имат моментни неразбирателства, но въпреки това им се налага да съжителстват мирно, защото трябва да отглеждат децата си, да ги изпращат на училище, да ги хранят и да се грижат за всекидневните им нужди. В края на краищата всички сме хора и когато стигнем дотам да нахраним децата си, да се погрижим за родителите и съпрузите си, да погледнем към утрешния ден с една чисто човешка надежда, надявам се, че всички сме равни”, казва Боряна Кацарова.

Южен Судан е една от най-слабо развити страни в света, а населението ѝ – едно от най-бедните, но въпреки дългогодишните непримирими конфликти и хроничните кризи с недостига на храна, хората не са изгубили надежда за мир, подчертава фотографката.

„Образованието е един от пътищата към мира. Те вярват, че когато има образование за техните деца днес, бъдещето на всички деца от Южен Судан ще бъде по-различно. Всички хора, които срещнах – на 5 или на 55 години, разбират, че образованието е най-сигурният път за едно по-добро утре за тях и за семействата им“, обяснява Боряна и допълва: „Смятам, че темата за образованието е наистина много важна, световна тема. Днес тя засяга всяко едно дете, независимо къде живее.”

Боряна Кацарова продължава да мисли за Африка и хората от портретите:

„През последната една година разбрах колко е важно да се върнеш при хората, които си снимал, и да им подариш това, което те са ти подарили в самото начало, позволявайки да ги снимаш. Надявам се, че ще имам възможност един ден да се върна отново при тях и да им подаря по една фотография”.

Изложбата „Пет портрета” е в Националната художествена галерия до 4 април. Фестивалът „ФотоФабрика” продължава до 26 август.


ДС