Bookshop March 2017 2

Петър Вълчанов: Така е в България – радваме се и на 15 човека в салона

Нямаме истинска кинообщност, а отделни групи. Изходът е да се правят повече филми, казва режисьорът

У нас като че ли витае мнението, че ако един филм е „фестивален“, т.е. има фестивално признание, значи не е за масовата публика и е негледаем, казва Петър Вълчанов. Снимка: Емил Георгиев

Четено: 4170 пъти E-mail

Петър Вълчанов е част от режисьорския тандем (заедно с Кристина Грозева), който с филмите „Урок“ и „Слава“ показа, че за да правиш добри филми, които печелят награди по цял свят, не са нужни непременно много пари. Освен това той е и сред 30-те български кинаджии, които в отворено писмо до министъра на културата поискаха спешна и радикална модернизация на принципите за разпределение на средства за кино.

Защо отново няма избран шеф на Националния филмов център, защо фестивалната слава в България пречи, вместо да помага, и какъв е начинът страната ни да има истинска кинообщност, разсъждава Вълчанов.

– Предлагам да започнем този разговор от частното и постепенно да преминем към общото. Вашият последен втори пълнометражен игрален филм, „Слава“, печели доста награди по международните фестивали. Колко станаха отличията за него?

– Мисля, че дотук са 44.

– Какво обаче носят тези награди, освен признание на хора от вашата гилдия?

– У нас като че ли витае мнението, че ако един филм е „фестивален“, т.е. има фестивално признание, значи не е за масовата публика и е негледаем. Което всъщност е абсурдно, защото фестивалите са направени най-вече, за да привличат публика. И наистина, на големите международни фестивали има много, ама много публика. Като върна лентата назад, още с първия фестивал в Локарно, където участваха и „Слава“, и „Безбог“, премиерите им бяха пред пълни зали с по над 3000 човека.

Затова едно от хубавите неща на фестивалите е, че филмът се среща именно с публика, и то съставена в по-голямата си част от страстни почитатели на киното, хора, които гледат всичко ново, изгледали са всичко старо и имат много висок критерий. В Европа традицията е да се ходи на независими европейски и американски филми. И другият плюс са наградите – признание, което също ти дава стимул да продължаваш напред.

– В колко страни е откупен филмът?

– Около 30. Последно проявиха интерес от Швейцария. В ЕС всички страни го закупиха. Сега тръгва в Испания, а във Франция го гледаха над 26 хиляди човека. Което ни радва, макар че ние за България си мечтаехме за такава бройка зрители. Но, за съжаление, българските зрители са малко над 5000. Благодарни сме на G8 и „Евро Синема“, които задържаха „Слава“ почти 5-6 месеца след премиерата му. „Одеон“ и Домът на киното по-бързо го редуцираха, но сега пък там го върнаха отново. И почти нямаме паднала прожекция. Е, салоните не са пълни, но ние се радваме и 15 човека да има в залата. Това е положението в България.

– Смятате ли, че разпространението на филма у нас беше най-адекватното?

– Този път опитахме да го разпространим само в малките кина. В момента върви доста сполучливо с кампанията „На път“ на София филм фест. За съжаление, като изключим мултиплексите, където положението е по-сложно, нямаме достатъчно киносалони. Но „Урок” го разпространихме в мултиплексите и резултатът не беше кой знае колко по-добър. В Ловеч, където „Слава“ тръгна в едно хубаво „независимо“ кино, се събираха по-2-3 човека на прожекция. Поканиха ни да го представим лично – и най-забавното е, че дойде само една жена – актриса, която се казваше Слава. Смеехме се, че се е получило „Слава“ за Слава. Но пък на Пътуващото кино, организирано от БНТ, идват по 200-300 човека – може би защото е безплатно.

– Използвахте ли разпространителска компания?

– Не, ние си го разпространявахме. Иначе имахме договорка с един разпространител, но точно тогава той беше в художествена комисия на Националния филмов център и щяхме да се окажем в конфликт на интереси. Но за следващия ни проект със сигурност ще се обърнем към разпространителска компания. Въпреки че резултатът вероятно няма да е много различен. Аз следя боксофис резултатите всяка седмица и например филм като „Тони Ердман“ (с номинация за „Оскар“ и Европейска награда за най-добър филм) има към 2000 зрители. „Аз, Даниел Блейк“ на Кен Лоуч и „Мълчанието“ на Скорсезе – дори още по-малко.

– Но те също вървяха само в малките кина.

– Да, да. Аз сравнявам резултатите в независимите малки кина – ако бяха влезли в мултиплексите, може би щеше да направят два пъти повече. А „Слава“ сигурно щеше да събере към десетина хиляди човека, не повече.

– Все пак има български филми, които правят и значително по-добри резултати… без дори да имат сериозни филмови качества.

– Зад някои от тези филми стоят например частни телевизии. Те помагат много с рекламата.

Пет пъти повече хора са гледали „Слава“ във Франция, отколкото в България.

– Как ви се отразява тази фестивална слава? Помага ли ви по-лесно да съберете пари за следващия си филм?

– От една страна би трябвало да помогне, а от друга – тук в България често се получава точно обратното.

– Но вие работите и с копродуценти от чужбина?

– За да направиш копродукция, трябва да ти помогне програма като „Евроимаж“, която подкрепя копродукции, но първо трябва да имаш спечелена субсидия от НФЦ. От тази гледна точка „Урок“ реално е копродукция, но не е по правилата – гръцките ни партньори гледаха филма на груб монтаж и сами решиха да ни подкрепят с постпродукция, цветови корекции и т.н.

– Казвате, че у нас авторите на филм с международни награди нямат голям шанс да бъдат подкрепени за следващия си проект?

– Ще ви дам пример – Ралица Петрова спечели в Локарно с „Безбог“ „Златен леопард“. Навсякъде по света млад автор, който още с дебюта си печели такава награда, автоматично би получил подкрепа за следващия си проект. А у нас Ралица кандидатства вече два или три пъти и то на ниво развитие на проект – за минимална сума, която да ѝ даде шанс да се посвети на това да напише сценария – да намери характери, да направи проучвания… и втори път я отрязват. И даже е на последно място.

– И този тип отношение е една от причините да напишете откритото писмо до министъра на културата?

– Да, за съжаление.

– Едно от нещата, за които апелирате в Отвореното писмо, вече е факт – имаше конкурс за шеф на НФЦ. Обаче отново не бе избран ръководител. Как бихте коментирали това?

– Явно това положение е доста удобно за някои.

1 2Следваща страница


КИНОМАНИЯ 2017