Bookshop Wallpaper

Полански: сексуален хищник, жертва, перфекционист

Автобиографията на режисьора от 1984 г. излиза на български

В светлината на всички обвинения срещу Роман Полански някой може да се запита дали книгата не е съставена от куп лъжи, анемичен опит на един виновен да избегне правосъдие, да се оправдае с изфабрикувани спомени. Но дали наистина? Снимка: ЕПА/БГНЕС

Четено: 1260 пъти E-mail

Скандалите около личния живот на Роман Полански не стихват вече почти половин век. От дни режисьорът е и с четвърто обвинение за изнасилване на непълнолетно момиче. А утре, на откриването на фестивала „Синелибри“, ще видим и последния му филм – „По действителен случай“. Но широката публика се интересува повече от действителните случаи в живота на режисьора, от неговите стъпки встрани от морала и въпросите, които мнозина си задаваме – как да реагираме, какво казва той в своя защита. Отговорите са в „Роман за Полански“ (изд. „Колибри“).

Автобиографията е написана през 1984 г. В краткия епиграф и по-пълния епилог режисьорът изразява негодуванието си колко различно е било обществото тогава – точно след спектакъла „Амадеус“, който поставя по Питър Шафър. Годината е почти по средата на кариерата му. Едни от най-големите му шедьоври са вече в миналото – „Отвращение“, „Бебето на Розмари“ и „Китайски квартал“. Петнайсет години след бруталното убийство на съпругата му Шарън Тейт и нероденото им дете от членове на семейството на Чарлз Менсън в дома им в Лос Анджелис и седем години след първите обвинения в изнасилване на малолетно момиче.

В първата третина от автобиографията си Полански не се скъпи в описанията на детските си години. На места сантиментални, тези спомени скоро се претопяват в кошмара на Холокоста, в който семейството му, полски евреи, се сблъсква в Краков. Част от преживяванията му от този период са предадени на големия екран във филма „Пианистът“, за който режисьорът печели „Оскар“, но не го приема заради получената в САЩ присъда по-рано.

Във втората половина „Роман за Полански“ се насочва към киното. Полански е колкото поляк, толкова и французин. Отраснал в комунистическия режим, за младия човек Париж е символ на свободолюбието и културното просветление. Веднъж избягал от жалката руска пропаганда в киносалоните, Полански търси нещо различно. Спомените му от Полша болезнено напомнят българската действителност от същия период:

„Всички филми бяха снимани с одобрението на партията и финансирани от отдел на Министерството на културата. Правителството и партията решаваха как да се разпределят парите. Успехът на даден филм не се оценяваше по приходите и броя на посещенията, значение имаше само идеологическото съдържание и политическото послание“.

Любопитно е, че макар и изключително модна в бохемските и артистични среди през 60-те в Париж, Полански така и не се запалва особено по Новата вълна. Намира филмите им (с изключение на „400-те удара“ на Трюфо и „До последен дъх“ на Годар) за твърде любителски. Влече го перфекционизмът, изпипването на детайлите, с което по-късно ще стане известен.

В последната си част книгата е посветена на два от шедьоврите на Полански – „Бебето на Розмари“ и „Китайски квартал“. Любителите на киното ще получат ценен достъп зад кулисите и тежката работа, която изискват филми от подобна величина. Не са спестени и случки с други знаменитости: като тази, в която Мия Фароу и Полански се отбиват в къщата на тогавашния ѝ съпруг Франк Синатра, а по-късно Фароу и Шарън Тейт се осмеляват да се качат на пикап с монтирани самолетни колела. Шофьорът е съседът Стийв Маккуин. Впечатленията на Полански са кратки и ясни:

Като видях синините и охлузванията на Шарън, се убедих, че той е пълен глупак“.

Полански многократно изтъква, че е атеист, че всичките му филми, посветени на окултното и на дявола (всъщност те са много по-малко, отколкото някои журналисти си представят), не са нищо повече от художествена измислица, интересна закачка с фантазията и подсъзнанието. Режисьорът не се увлича от маниите на десетилетието – хипи култура, НЛО, екстрасенси и астрология. Но по ирония на съдбата едно събитие завинаги свързва съдбата му с окултизма. Трагедията от 9 август 1969 г.

Убийството на Шарън Тейт взривява Холивуд. Според Полански всички изпадат в страх, че могат да са следващите. Чувството на параноя движи медиите да публикуват статии, в които обвиняват жертвите за случилото се – оргии и ритуали с черна магия. Само по този начин останалите могат да се чувстват защитени.

Изразът „Търсили са си го“ отпращаше към друг: „Ще видим дали пак ще правиш такива филми. Животът ти е бил като филмите ти и смъртта на жена ти също“.

Психологическите последствия са тежки. Целият светоглед на Полански се променя. Всеки път, когато се забавлява, започва да се чувства виновен. Говори за типичното еврейско чувство на вина и песимизъм, което е преследвало народа му през цялата му история. Говори и за неспособността да сподели живота си с друга жена и че всяка радост един ден се заплаща. Това изглежда като най-трудния период в живота му, но нещата не стават по-добре и през следващото десетилетие.

Преди това обаче Полански впряга всички сили в работа, за да докаже на всички (и на себе си), че всичко е наред, че все още го бива. Така се ражда един от най-великите филми в американската история – „Китайски квартал“. Неоноарът, написан от Робърт Таун, представя един нов вид детектив – нахален денди, който се заплита в невъзможни за разгадаване схеми, отразяващи „човешката алчност, формирала историята и територията на Лос Анджелис“.

Филмът прави Джак Никълсън звезда, но съвсем скоро Полански отново влиза в заглавията на вестниците. Този път е обвинен в изнасилване на малолетно момиче. Докато говори за този случай, тонът му е спокоен и премерен. Не отрича, че е правил секс с момичето, което е описано като достатъчно опитно и предизвикателно, наясно с провокациите, които прави към режисьора. Следват още унижения. Поне по неговите думи.

В светлината на всички обвинения някой може да се запита дали книгата не е съставена от куп лъжи, анемичен опит на един виновен да избегне правосъдие, да се оправдае с изфабрикувани спомени. Без съмнение искреният тон и множеството подробности (книгата се простира в повече от 400 страници) са достатъчни, за да убедят в чистосърдечна изповед. Не се извиняват случките, но всякакви лесни присъди изглеждат наивни.

Повече от 30 години се води казусът за отделянето на човека от неговото творчество. За кого говорим все пак? За сексуален хищник или за жертва на епохата? Книгата е отговорът на Полански към обвиненията. А отговорът е описание на живот, пълен със страдание и успехи, който изглежда като трагедия с добър край (поне засега). Отговор, писан преди 30 години, който излиза отново, точно навреме. Дали е убедителен, всеки може да прецени сам.


ДС