Последен ще се смее Рашидов, но всичко е точно

Културата през 2018-а: скандал, скандал, скандал

Константин Трендафилов е може би единственият автор в българската литература, възпял не мъката си, а радостта - просто от един... хм, кекс.  - Последен ще се смее Рашидов, но всичко е точно

Константин Трендафилов е може би единственият автор в българската литература, възпял не мъката си, а радостта - просто от един... хм, кекс.

Какво да очакваме през 2018 година на културния фронт? Преди да се впусна в изброяване, искам да обърна внимание на този казващ всичко за предстоящата ни година израз „културен фронт“. У нас, когато става дума за култура, се пуца, кръв се лее, лагери влизат в битки, веят се знамена и има трупове. Поне в духовния смисъл. Фронт не, ами ядрен апокалипсис.

И тъй като съм оптимистка по природа, вярвам, че през 2018-а нещата ще са все по-добри. Тоест фронтът ще се разширява. Защо обществено достъпните скандали да останат отново само в литературата? Например през 2017 година имаше и един доста пикантен и в киното, но широката публика го пропусна.

Скандалът бе с филма на Андрей Чертов „Silent Movie“. Оказа се, че продуцентите са възложили на режисьор-монтажист да направи „тяхна“ версия, ползвайки вече сниман и готов, монтиран от титуляра, автор-режисьор и сценарист на филма, но без неговото знание, нито съгласие. Мотивират се с писмо на протагониста във филма, известния български джазмен Милчо Левиев, изпълнител на главната роля, също и автор на музиката към него. Спират публичното представяне на режисьорския филм, той от своя страна иска спиране на тяхната версия с неговото име…

И така, както и в много други български скандали, едно произведение се оказва с много бащи и накрая никой не го вижда. Или пък чува, както стана с песента „Гълъбо“ на Вида Пиронкова. След като песента в изпълнение на Миро се завъртя в ефира и стана хит, Вида Пиронкова я спря, защото не получавала полагащите ѝ се средства за труда ѝ от продуцента. Продуцентът пък обясни, че той е инвестирал в албума и очаква първо да си възвърне вложението. Всичко е точно, както се изпя в друг хит, но за него по-късно.

Америка за България

Ясно е, че едно произведение на културата е дело на повече от един човек, независимо дали става дума за цял филм, или за една песен. Явно е, че хората на изкуството у нас принципно не могат да се разбират предварително помежду си и накрая за публиката освен крамолите им не остава друго. Което е жалко, но и неизкоренимо.

И тъй като именно българското кино се поразбуди през изминалата 2017 година, точно от него очаквам през 2018-а и най-пиперливите скандали. Тъй като модата на героичното ни минало е непобедима и може да бъде засенчена само от модата на мутро-криминалните филми, тази година очаквам да се появи поне още един филм, в който не участват жени, а мъжете мълчат стръвно и се пуцат. А може и да ни изненадат положително и току-виж най-сетне се появи и онзи екип, който е в състояние да направи нискобюджетен, но висококачествен филм – а не обратното, както е по традиция.

Не знам само дали актьорите ни ще скъсат с школата на рецитирането, която може да утрепе и най-обещаващия сценарий. В ролята си на зрител бих препоръчала и да не ни надценяват с дългите мисловни паузи на героите – никога не съм се сещала сама какво си мислят, докато не ни проговарят в тези досадни 10 екранни минути, които трябва да ни разчувстват с липсата на реплики и какъвто и да било екшън. Може би е време и българските кинодейци да приемат, че зрителят е нормално човешко същество, което, изправено пред екран с едър план на потно лице с празен поглед, започва да си мисли какво да купи за ядене довечера и дали детето е написало домашните, а не за смисъла на живота като такъв.

Летвата през 2017-а бе вдигната високо, макар и не у нас. Тео Ушев се оказа на една ръка разстояние от Оскар-а за късометражен филм със „Сляпата Вайша“ по мотиви на разказа на Георги Господинов и с музиката на Котарашки. Филмът му е най-яркото доказателство, че потенциал има и то огромен, но местните пречки го задушават.

Bookshop 300×250 2

Затова вероятно запазената марка за българското изкуство е, че най-хубавите му отрочета се раждат навън. Което не пречи да избухват скандали дори около тях у нас. Само да си припомним драмите около оранжевите кейове на Кристо и политическата истерия около творчеството му, което продължава да е признато в цял свят, ако изключим България.

По отношение на изкуството – и най-вече в скулптурата, има една особеност, която все още съществува. Онези наши художници, които са известни навън, трудно стават или остават известни в България. Още повече, че в България не секва популярността на ваенето на паметници – докато хората експериментират с триизмерни инсталации, у нас не умира желанието да родим наш Микеланджело и родината ни продължава да се пренаселва с огромни каменни фигури на герои с яки прасци и големи глави. Пантеонът на националните войводи още не е довОършен, а вече слагат паметници и на чужди като Рейгън…

В крак със съвременните тенденции паметниците могат да бъдат мултикултурни проекти – диодови очи, говорещи усти, музика, защо не и балетни стъпки… Хан Аспарух, който гръмовно произнася: „Тук ще бъде България“ и забива копие, а отдолу бликва симфонична музика?

Добре, преувеличавам, но смятам, че през следващите 12 месеца ще се роди поне още един голям проект за паметник на българщината.

По-сериозен напредък прогнозирам в литературата. Модата на хайдутите, възраждането и грънците и менците поотминава, сега популярна е историята от началотона ХХ век. Отново тази мода е зададена от Милен Русков с поредния му успешен роман „Чамкория“. Захари Крабашлиев добави с „Хавра“ и развитието на две сюжетни линии, които се повториха после в още няколко нови романа. Залагам, че това ще се експлоатира докрай през 2018 година и от други писатели, което не е лошо, защото точно този отрязък от българската история все още е малко описван. За мое съжаление няма да секне напливът от родни фентъзита, които са просто неумело караоке на американските. Подозирам, че след темата за магьосниците и самодивите, ще дойдат драконите. Лавината от поезия също няма да спре, като от поетите отново по-многобройни ще са само наградите.

Би трябвало да напиша нещо и за българската попсцена, макар за нея предпочитам да е или добро, или нищо – тоест нищо. Болно ми е, но докато музиканти и продуценти се карат, „Евровизия“ ще продължи да е събитието на годината в този жанр, а истински добрите изпълнители няма да изплуват от неизвестността си и да пробият. Или ако го сторят, ще е първо в социалните мрежи. Както вече споменатото парче „Кекс“ на младия поет Константин Трендафилов. А тъй като публиката е зажадняла все пак за оригинални и български парчета, най-вероятно ще има голям ривайвъл на старите легендарни групи. Пак е нещо.

За класическата музика прогнозата ми е, че няма да има промяна – всичко хубаво, сътворено от наши певци и музиканти, ще се случва навън. Интересно е каква ще е съдбата на поредния нов диригент на симфоничния оркестър на БНР Марк Кадин. Мястото му е едно от най-проветривите в българската култура, напоследък от него бяха прогонени двама диригенти: Емил Табаков и Росен Гергов. Табаков –  от оркестъра, а Гергов – от ръководството на оркестъра.

Сон шонжмон ще е положението и в неосецесиона на българското музейно изкуство. Ерата „Вежди Рашидов“ дойде, за да не си тръгва, докато не се обзаведем освен с български Лувър, също с български Ермитаж, български МОМА, български Пергамон, защо не и две-три български Сикстински капели. Звучи, сякаш се шегувам, но животът дотук ни показа, че Вежди има по-голямо чувство за хумор.

От него по-забавна е само държавата, която гледа да не помага, а когато помага – всъщност се излага. Колко, ще видим в следващите дни с другия голям скандал от миналата година – културните проекти на европредседателството. Оказа се, че държавата няма пари за проекти на величини като Тео Ушев и Райна Кабаиванска, но има 200 000 лв. за рекламен клип на страната ни, показващ България като страна на грънците, менците, нестинарите и хубавата природа от погледа на дрон. Културата, с която ще покажем лицето на България пред ЕС, ще има по-масов характер. Тухли, които се пекат от публиката или пък сапунени балони…

Но както е казал поетът: Всичко е точно!

Кое е събитието в културата, развълнувало ви най-силно през 2017 г.? Гласувайте!

ДС