Последният хонорар на писателя Красимир Дамянов

Снимка: Румен Добрев - Последният хонорар на писателя Красимир Дамянов

Снимка: Румен Добрев

През есента на миналата година в България стартира един нов сайт, който носеше името на едновремешен вечерен вестник. С мен се свърза един журналист, от старите кучета, който навремето беше работил в редакцията на едновремешния вечерен вестник и когото новите стопани на новия сайт бяха натоварили със задачата да осигури стихове и разкази за сайта. Защото едновремешният вечерен вестник беше известен навремето особено много с разказите си на последната страница и сега новите стопани на новия сайт, носещ старото име, искаха да продължат тази хубава традиция.

Седнахме с този човек в едно кафене на Графа, отвън на тротоара, беше септември и беше топло, извадихме цигарите и се разбрахме от половин дума. Този журналист наистина беше старо куче в занаята и беше много печен. А освен това милееше за журналистическия и писателския труд. Договорихме се аз да се грижа за разказите и стиховете. А на авторите да се плаща хонорар от 50 лв. за разказ и по трийсет лева за стихотворение.

Захванах се за работа, обадих се тук-там и за късо време събрах разкази и стихове от десет-петнайсет човека. Хората пращаха с удоволствие, защото ставаше дума за нов сайт и защото щяха да изкарат тази неголяма сума от любимата си работа, от която отдавна в България не може да се изкара, кажи-речи, с малки изключения, и лев.

Сред хората, на които се обадих, беше и живеещият в Барселона български писател Красимир Дамянов. Той реагира бързо и ми прати разказа си „Паскалев” – с уточнението, че този разказ навремето е излязъл тъкмо в онзи вечерен вестник. Зарадвах се, какво по-хубаво от това – хубавата традиция да се отпечатват разкази във всекидневни масови издания можеше да премине като каляска, теглена от бял кон, от старото издание в новото тъкмо по каменния непоклатим свод на този толкова съвършен и тревожен, на този почти гениален разказ на Красимир Дамянов – разказа „Паскалев” .

Америка за България

Тогава още не бях видял Палми Ранчев, който да ми разкаже с две думи за състоянието на Краси. Сега си давам сметка, че той е пратил разказа между две влизания в болницата.

Все едно, разказът му излезе в сайта.

Когато дойде времето за хонорарите за публикуваните вече стихове и разкази, се оказа, че сумите от 50 лв. са намалени на 20 лв. Двайсет-двайсет, берекет версин. До Нова година успях да раздам хонорарите на всичките десетина автори.

С изключение на хонорара на Красимир Дамянов. Той продължава да е в мен, тези 20 лева. По едно време се канех да му пиша да ми прати банкова сметка, за да му ги пратя в евро, но после се отказах – таксата за превода щеше да изяде целия хонорар и даже хонорарът нямаше да стигне за таксата. Така че в крайна сметка реших да дам двайсетте лева или на Дима, дъщеря му, когато тя има път през София, или пък да изчакам и лично да му ги дам на него, когато си дойде за Пролетния панаир на книгата тази година. Не се тревожех особено, че още не съм дал хонорара на Краси. Това са двайсет лева – и с тях, и без тях. Рано или късно щях да му ги дам.

Colibri april 2017

До 11 януари тази година. Когато вестта за смъртта на Красимир Дамянов бързо обиколи ФБ.

И сега не знам вече какво да ги правя тези двайсет лева. Мога да изчакам да се срещна с Дима. Мога да купя 20 свещи от по един лев и да поръчам да ги палят в продължение на двайсет дена в църква – в памет на Краси. Но Краси не беше църковен човек. Минава ми през главата дори и следното: да взема тесла и пирони и да отида да закова двайсетолевката на вратата на някоя от държавните институции – с надпис: Последният хонорар на писателя Красимир Дамянов.

А междувременно се появиха вече текстове IN MEMORIAM, в рамките само на няколко дена, които показват колко обичан писател беше Краси, с какво влияние беше, включително и сред по-младите – трогателният текст на Йордан Ефтимов в „Култура”, разтърсващият текст на Николай Фенерски в OFFNews, задавеният от сълзи текст на Бистра Величкова във „Факел”. В следващия брой на „Литературен вестник” ще има още текстове IN MEMORIAM за Краси. Тепърва ще проговорят за Красимир Дамянов Палми Ранчев и Румен Леонидов, двама от най-близките му приятели, които го познаваха най-добре.

А всъщност, знаеш ли какво ми хрумва, Краси? Мога да дам тези 20 лева на някой клошар около „Площад Славейков”. Нали там се развива и действието на твоя почти гениален разказ „Паскалев”. Виж, клошарят ще се зарадва истински на тези пари. А нищо чудно, по логиката на странните враствания и турбуленции между живота и литературата, този клошар да се окаже и самият герой от разказа ти Стефан Горчинов, който отговаря и на името Паскалев…

А сега ще завърша с думите на дъщеря ми Дена, написани на 11 януари в профила й във ФБ. Тя живя известно време в Барселона, беше студентка там и домът на Краси и на Саша беше нейната малка България по време на престоя й в града. Когато я канеше на гости, Краси я гощаваше с риба, лично уловена от него в морето и сготвена лично от него. Ето какво написа Дена:

„Краси, ще ни липсваш – на Барселона и на приятелите на Арт Хостал, на Борн и на площада пред Aparte’, на рибарите, които преследват тибурони с гумени лодки из водите на Коста Брава. Благодаря ти за помощта, приятелството, любопитството ти за истории, което умееше да предаваш на всеки и в най-забързаните ежедневни разговори. Бог да те прости. Светъл път на голямото ти сърце. Buen viaje, Capitan.”

Bookshop 728×90