Bookshop March 2017 2

Поуката от 1980-а

Дино Будзати (1906–1972)

Четено: 2046 пъти E-mail

Когато му дойде до гуша от толкова крамоли, Всевишният реши да даде на хората един здравословен урок.

Точно в полунощ на 31 декември 1979 г., вторник срещу сряда, председателят на съвета на министрите на СССР, Пьотър Семьонович Курулин, умря най-неочаквано. Тъкмо вдигаше тост за новата година на приема, организиран за представителите на Демократичната федерация на Източна Африка – беше на дванайсетата чаша водка, – когато усмивката угасна на устните му и той, за всеобщ потрес, се строполи на пода като чувал цимент.

Светът бе разтърсен от противоположни реакции. Студената война се намираше в един от най-изострените си и опасни моменти, какъвто друг път май не се беше случвал. Конкретният повод за напрежението между комунистите и западняците бе спорът за притежанието на кратера Коперник на Луната. В обширната прилежаща територия, богата на редки метали, бяха разположени окупационни сили както от Щатите, така и от Съюза: първите съсредоточени в една малка централна зона, вторите – из целите околности. Кой беше стъпил там пръв? Чия беше по право преднината?

Съвсем неотдавна, а именно на Бъдни вечер (обстоятелство, заклеймено като проява на много лош вкус в свободните страни), Курулин държа по повод кратера Коперник една особено безцеремонна реч, в която подчерта в прав текст съветското превъзходство в сферата на „декомпресиращите средства” (пред които термоядрените бомби, използвани навремето за сплашване в международните конфликти, вече изглеждаха като прашни вехтории).

„Виновниците за тази нова капиталистическа агресия – заяви председателят в дух, който напомняше на добрия стар Хрушчов – май си правят сметката без кръчмаря! А ние днес сме способни в рамките на двайсет и пет секунди да спукаме като балони всички обитатели на техните страни!”

Намекваше, разбира се, за тайните съоръжения за премахване на атмосферното налягане в обширни географски отрязъци и очакваните кошмарни последици от това.

Привикнал вече на грубоватото красноречие на своя основен съперник, западният свят естествено не взе за съвсем чиста монета изблика на Курулин. Но и не си затвори очите пред неговата сериозност. С две думи: на Луната се очертаваше нов Диенбиенфу*, умножен по сто.

Ето защо неочакваната смърт на Курулин бе посрещната с огромно облекчение в Америка. Подобно на своите предшественици, той държеше в ръцете си пълния сбор от власти. И тъй като – поне на пръв поглед – вътрешна опозиция не съществуваше, неговата политика можеше да се смята за абсолютно лична. Сега той преставаше да бъде фактор и в Москва неизбежно щеше да последва криза: нерешителност и разнобой. И ако не друго, то най-малкото натискът от съветска страна по дипломатическа и военна линия силно щеше да се ослаби.

В руския лагер настана голямо объркване. Още повече защото надменната дистанцираност на Китай не вещаеше нищо добро. А и кончината на деспота в самото начало на новото десетилетие (тези дни тъкмо трябваше да се отпочне нов двайсетгодишен план) се отрази лошо на народа: първият му инстинкт беше да го изтълкува като лошо предзнаменование.

Да, но току-що започналата година се оказа богата на чрезвичайни произшествия. Точно седмица по-късно, тоест в полунощ на 7 януари, вторник, нещо, което по всичко личеше, че е инфаркт, порази в кабинета му, по средата на заседание с министъра на Военноморските сили, президента на Съединените щати Самюъл И. Фредриксън, бойкия технократ и пионер, символ на несломимия национален дух и първи американец, стъпил на Луната.

В течение едва на седмица най-могъщите противници в съревнованието за света слязоха от сцената и това предизвика неописуемо вълнение. Точно в полунощ и двамата? Едни заговориха за подготвяни от тайна секта убийства, други се разфантазираха за намеса на извънземни сили, трети се впуснаха в догадки за нещо като “съд Божи”. Така или иначе политическите анализатори съвсем загубиха почва под краката си. Да, можеше да е случайно съвпадение. Ала тази хипотеза не стоеше никак убедително: довчера както Курулин, така и Фредриксън се бяха радвали на желязно здраве.

Докато в Москва властта на първо време беше поета от нарочна комисия, във Вашингтон, по конституция, най-високата длъжност автоматично премина у вицепрезидента, Виктор С. Клемънт, далновиден управник и юрист, прехвърлил шейсетте, бивш губернатор на Небраска.

Когато в нощта на 14 януари 1980 г., вторник, часовникът над запалената камина удари дванайсет пъти, мистър Клемънт, който тъкмо четеше някакво криминале, седнал във фотьойл край огъня, изтърва книгата, кротко обори глава и така си и остана. Нищо от положените грижи на близките му, а после и на притеклите се лекари, не помогна. Клемънт също се беше преселил в по-многолюдното царство.

Вълна от суеверен ужас заля света. Не, вече не можеше да се говори за стечение на обстоятелствата. Нечия свръхчовешка воля се беше задействала, за да удря през определен интервал и с математическа точност силните на Земята. И най-проницателните наблюдатели решиха, че са разгадали механизма на страховитото явление: по решение свише всяка седмица смъртта отнасяше онзи от хората, който в този момент бе най-могъщ сред останалите.

Само три случая, колкото и да бяха необикновени, не позволяваха да се изведе принцип. И все пак най-новото обяснение впечатли всички и повдигна тревожния въпрос: чий ред е следващия вторник? След Курулин, Фредриксън и Клемънт, кой е най-могъщият човек на Земята, обречен да умре? По цял свят настана трескаво наддаване за тази надпревара към смъртта.

Последва незабравима седмица на напрегнато оживление. Кой го беше еня сега за кратера Коперник? Не един и двама държавни глави се раздираха между горделивостта и страха си: от една страна, идеята, че могат те да са избраните за нощното жертвоприношение във вторник, ги ласкаеше като доказателство за тяхната значимост; от друга обаче се обаждаше инстинктът им за самосъхранение. На сутринта на 21 януари Лу Чимин, непроницаемият върховен ръководител на Китай, убеден, повече или по-малко суетно, че е дошло неговото време, и бидейки атеист, за да покаже доколко не зависи от божественото провидение, сам си отне живота.

По същото време престарелият Дьо Гол, легендарният лидер на Франция, също толкова сигурен, че той е избраникът, изнесе със сетните остатъци от гласа си благородна реч, с която се прости с Републиката и по мнението на мнозина достигна най-високи ораторски върхове въпреки бремето на своите деветдесет години. Взе да става ясно, че амбицията е в състояние да надделее над всичко: не един и двама бяха готови на драго сърце да умрат, само и само смъртта им да ги открои като най-първи сред хората.

За свое горчиво съжаление Дьо Гол преодоля полунощния час в отлично здраве. Вместо него за всеобща почуда внезапно се спомина Кочоу, дейният президент на Западноафриканската федерация, който досега се беше славил единствено като симпатичен палячо и нищо повече. Чак после се разчу, че в изследователския център, основан от него в Бусунду, е открит способ за дехидратиране на вещи и хора от разстояние – нещо, което представляваше страховит военен ресурс.

След като закономерността „умира най-могъщият” намери своето потвърждение, започна едно всеобщо изтегляне от висшите постове, за които всички доскоро ламтяха. Президентските места се овакантиха почти повсеместно. Алчно преследваната власт взе да пари в ръцете. Сред едрите риби в политиката, индустрията и финансите настана отчаяно състезание – кой по-успешно ще се омаловажи. Всички се снишаваха, прекланяха глави, произнасяха се с най-черен песимизъм по отношение на бъдещето на собствената си страна, партия, компания.

Светът се обърна с краката нагоре. Зрелище, което би било безкрайно смешно, ако не наближаваше кошмарът на следващата вторнишка нощ. И на нощта на петия вторник, после на шестия, на седмия. Един след друг бяха елиминирани Хъ Сей, заместник-председателят на Китайската народна република, Фхат ен-Нисам, сивият кардинал на Кайро, и многоуважаваният Калтенбренер, наричан „Рурския султан”.

По-нататък взеха да отпадат и фигури от по-дребен калибър. Абдикирането на изплашените водачи опразни предните властови места. Само старият Дьо Гол, неустрашим както винаги, не пускаше скиптъра. Но смъртта, кой знае защо, не желаеше да му угоди. Той излезе единственото изключение от правилото – вторниците отнасяха наред далеч по-незначителни от него личности. Дали Всевишният се преструваше, че не го забелязва, за да му даде урок по скромност?

За два месеца не останаха диктатори, министър-председатели, партийни лидери, генерални директори от едрата промишленост. Просто чудничко. Всички си бяха подали оставките. Управлението на нациите и фирмите бе поето от колективни органи, чиито членове имаха равни права и задължения (и много внимаваха да не ги превишат). В същото време най-богатите хора на планетата стремглаво се освобождаваха от прекомерни струпвания на милиарди посредством мащабни благотворителни акции, прояви на социална отговорност и меценатство.

Стигна се до нечувани парадокси. В аржентинската предизборна кампания президентът Ермосино, който се боеше от вотовете като от чума, така очерни самия себе си, че бе осъден за клевета срещу държавния глава. В римския вестник Унитà траурни уводни статии възвестиха пълния разпад на иначе съвсем дейната все още Италианска комунистическа партия: публикува ги лично партийният лидер Каницаро, който беше толкова привързан към своята позиция, че не искаше да я напуска, и се опитваше така, чрез подмолни маневри, да избегне удара на съдбата. А световният шампион по бокс в тежка категория Васко Болота плати, за да го заразят с малария и да залинее, понеже и снажното тяло беше опасен знак за надмощие над другите.

В споровете – международни, вътрешни и частни – всеки се съгласяваше с опонента си и се опитваше да бъде по-слаб, по-сговорчив и по-онеправдан. Руснаци и американци си поделиха по братски кратера Коперник. Капиталистите отстъпваха предприятията си на работниците, а работниците ги молеха да си ги задържат. За броени дни се стигна до споразумение за глобално разоръжаване. Старите запаси от бомби бяха взривени в покрайнините на Сатурн, от което му се строшиха два пръстена.

За има-няма шест месеца всяка опасност от конфликт, дори най-локалния, изчезна яко дим. Какъв ти там конфликт? Не оцеляха и разногласията, враждите, дрязгите, полемиките, антипатиите. Щом приключиха борбата за власт и жаждата за господство, се видя, че навсякъде от само себе си се настаняват справедливостта и мирът. На които, слава Богу, продължаваме да се радваме и сега, петнайсет години по-късно. Защото в мига, в който някой кариерист забрави поуката от 1980-а и се опита да подаде глава над другите, невидимата коса – „храс”, и му я отсича, винаги във вторник в полунощ.

Ежеседмичните „екзекуции” спряха към средата на октомври. Нямаше вече нужда от тях. Бяха достатъчни около четиридесет добре прицелени разрива на сърцето, за да улегнат нещата на Земята. Последните жертви бяха второстепенни играчи, но световният пазар вече не предлагаше нищо по-добро в областта на силовите фигури. Единствено грохналият Дьо Гол продължи да бъде неотменно щаден.

Предпоследен бе Джордж Ей Суит (наречен Сладура), прочут водещ от американската стереотелевизия. Мнозина се изненадаха, но истината е, че Суит се ползваше с небивала популярност – само да бе рекъл, и можеше да получи най-високите държавни постове. Запитан в тази връзка, прославеният спец по конните надбягвания, граф Майк Бонджорно**, който през 50-те бе известен телевизионен водещ в Италия, заяви, че изобщо не се е учудил. На него лично в добрите стари времена, обясни, му направило впечатление, че неволно е добил почти неограничена власт – тогава една чужда държава (името й не разкри) му сваляла звезди от небето, само и само с една дума да вдигне на бунт италианския народ, така че да се установи определен (не пожела да уточни какъв) режим. Ала от патриотизъм, нищо че по паспорт е американец, той категорично отказал.


* Диенбиенфу – градът, с многомесечните сражения около който Виетмин (Лигата за независимост на Виетнам) взема окончателен превес над френските колонизатори през 1954 година. Бeл. прев.

** Телевизионният водещ Майк Бонджорно (1924–2009) е една от иконите на италианската попкултура. Звездата му изгрява през 50-те, с първото в Италия шоу тип „Двойно или нищо“ (споменаването на конете тук вероятно се дължи на хобито на Бонджорно – конните залагания, чийто принцип той заимства за шоуто). Горе-долу по времето, когато Будзати пише разказите от „Коломбър“, Умберто Еко публикува едно знаменито есе, наречено „Феноменология на Майк Бонджорно“ (1961), в което анализира причините за гигантската популярност на водещия: „Телевизията не предлага като идеал superman, свръхчовека, а everyman – средностатистическия човек… Най-зрелищният случай на свеждане на супермен до евримен в Италия е особата на Майк Бонджорно… Той не се свени да е невежа и не изпитва необходимост да се образова. Влиза в досег с най-шеметните сфери на знанието и излиза от тях девствен и недокоснат, като с примера си укрепва у другите тяхната естествена наклонност към апатия и умствена леност…”. Бел. прев.


Разказът на Дино Будзати е от сборника „Коломбър” на изд. „Жанет 45“. Превод от италиански: Нева Мичева


ДС