Bookshop Wallpaper

Предателство, как е твоето име?

Есето на Илия Троянов във „Франкфуртер алгемайне цайтунг“, посветено на съмненията му в злонамереност на преводача му от немски на български език

„Преводачът на „Власт и съпротива“ злоупотреби с доверието на автора. Изигра биографична близост. Той носи вина (вина, която в неговата страна е под защитата на закона), но така и не показа разкаяние“, пише Илия Троянов. Снимка: Емил Георгиев

Четено: 4645 пъти E-mail

Илия Троянов, автор на издадения у нас миналата година роман „Власт и съпротива“, обвини преводача си на български език Любомир Илиев, че е изменил смисъла на части от текста му. Писателят, роден в България, но от дете е напуснал страната и от години живее в Германия. Книгата, описваща живота в България под диктатурата на Държавна сигурност, излезе първо на немски език. Предлагаме ви есето му във „Франкфуртер алгемайне цайтунг“, посветено на съмненията му към преводача, породени от едно стихотворение на Пламен Дойнов.

Предателство, как е твоето име?
Илия ТРОЯНОВ

Преди две години в романа си „Власт и съпротива“ разказах за живота в родната ми България под диктатурата на ДС. Сега разбрах, че българският преводач на книгата ми е бил агент на ДС и е променил текста ми по удобен за ДС начин.

Неотдавна „предател на народа“ стана „Антидума на годината 2016“. Говорителката на журито обясни, че антидумата е „наследство от диктатурите“. А защо няма дума като „предател на човека“? Нима тя не би изразила несравнимо по-прецизно междучовешката подлост, която е в основата на повсеместния гнет над населението на една страна?

От около двайсет години разговарям с мъже в България (никой от тях не е млад), които са били подложени на репресии по време на комунистическата диктатура: постоянно наблюдение, арести, изнудване, насилие, изтезания, „изправителен“ труд, затвор. Винаги ставаше дума и за тяхното отношение към ония, които след 1989 г. са били развенчани като доносници и информатори, т.е. като предатели на едно приятелство или на едно общо дело. И винаги се повтаряше едно и също – как никой от носещите вината така и не потърсил повод за помирителен разговор, никога нищо не признал или пък обяснил, въпреки настояването на предадения, за извинение и дума не можело да става. Нито един от предателите не направил опит сам да разкаже всичко за случилото се. Така е в целия някогашен Източен блок, изключенията са малко и са известни. Литературата също далеч по-рядко, отколкото би могло да се предполага, се е заемала с темата, доносникът рядко е неин главен герой, поне досега. Моите дългогодишни занимания с тези въпроси в крайна сметка се вляха в романа „Власт и съпротива“, където темата за предателството не просто присъства, тя е вплетена в структурата на текста и като индивидуална травма, и като отворена обществена рана.

Българският превод на романа излезе през лятото на 2016 г. Горе-долу по същото време се появява и стихосбирката на литературния критик Пламен Дойнов със заглавие „Балът на тираните“. Някои от стихотворенията са с необичайни заглавия: „Агент „Юрий“ превежда Робърт Блай“ или „Агент „Кънчо“ превежда Уйлям Фокнър“. Вероятно никога нямаше да разбера за тази публикация, ако стихотворението на стр. 41 не носеше заглавие „Агент „Георги“ превежда „Власт и съпротива“. Когато научих, зимата вече беше дошла. Обади ми се един приятел и ми съобщи новината. Тъкмо бях седнал на чаша греяно вино с издателя си Кристоф Линкс на Коледния пазар в „Култур Брауерай“ в Берлин (между другото, Кристоф Линкс е издал и „Речник на Държавна сигурност“). Изведнъж се почувствах натикан в собствения си роман.

Побързах да се обадя на Пламен Дойнов. Той беше изключително резервиран; държеше се така, сякаш бях прокурор, а той – обвиняем. Неколкократно повтори, че тази тема не може да се обсъжда по телефона. На въпроса кое го е накарало да напише стихотворението, той отговори, че заради изследванията си като литературен историк имал достъп до папките с досиетата на двата някогашни съюза – писателския и преводаческия. И намерените досиета говорели с ясен език. Сторило му се особено натрапчиво, че тъкмо тази личност превежда „Власт и съпротива“. Иначе не познавал преводача Любомир Илиев, нямал никакви лични причини да търси и прави подобни разкрития. И много убедително разказа как е открил кой стои зад псевдонимите – на базата на споменатите преводи и публикации.

Предпазливостта на Пламен Дойнов си има своята простичка причина – страх от санкции от страна на държавата. Да разкрива публично кои са личностите, стоящи зад псевдонимите на ДС, е право единствено и само на Комисията по досиетата и това се е случвало, когато е ставало въпрос за държавни служители, професори, журналисти или други влиятелни обществени фигури. Ако частно лице получи право на достъп до своето или до нечие друго досие, под заплаха от наказание с до няколко години затвор се задължава да не оповестява имена на трети лица (които обикновено се задраскват с черна линия). Така е и при литературни изследвания. Със своите стихотворения Пламен Дойнов е намерил елегантен начин за изпълнение на етичния си дълг, без да се излага на опасност от наказателна отговорност. В не малко посткомунистически държави, между тях и България, правата и интересите на извършителите са поставени над тези на техните жертви.

Въпросната страница от стихосбирката, която ми беше изпратена сканирана, разкрива нехарактерно за досегашната лирическа традиция допълнение – откъс от досие от ДС, един почти неразбираем фрагмент от катакомбите на властта:

Б) Агент „Георги – II“ за

– установяване на връзките на обекта в писателските и преводаческите кръгове, както и вида на връзките, също така местата на срещите…

– анализ на духовните и творческите му позиции, доставка на информация …

Докато препрочитах стихотворението, си припомних срещата с моя преводач на един няколкодневен преводачески колегиум в Щрален, в края на който всички преводачи прочетоха, всеки на своя език, началото на втора глава: „Предателство, как е твоето име“. Спомних си вълнуващия му разказ за дядо му, подложен някога на политическо преследване и репресии – нещо, заради което романът по особен начин го докосвал. Спомних си размислите му за това колко важна е такава една книга за прекратяване на амнезията в България. Спомних си повторените няколко пъти и от двама ни уверения в солидарност и взаимен респект. Не исках да повярвам на обвиненията. Написах му един внимателно формулиран имейл, питайки го колко истина се съдържа в това стихотворение. Отговори ми на немски, че не знаел за него, стихотворението било обида, но можел да си представи кой е нейният източник. А че е „агент Георги“ – това било ново и за него. Не познавал Пламен Дойнов. Щял да си помисли дали да предприеме правни действия, но трябвало най-напред да говори за това с адвокат. Предложи за момента да забравим историята. Истината скоро щяла да излезе наяве. Би могло да си поговорим някога насаме по темата, но в момента не виждал причина да дава обяснения.

Стените на моето самозаблуждение се сринаха. В краткия имейл всички фази и фрази на самооправданията бяха изредени като по учебник: отричане, твърдение за нанесена обида, желание всичко да се премълчи. Диалектиката на измамата – пелерината на мълчанието ще се погрижи за това, истината да излезе наяве! Това ме стъписа. Не получих друг отговор. Останалото беше мълчание. И макар че за мен този имейл беше един вид признаване на вината, това, което остана след него, беше мъчителна несигурност. Докато в един разговор на четири очи с журналиста Жерминал Чивиков – някогашен сътрудник на „Дойче Веле“, Пламен Дойнов не се осмели да излезе от прикритие. Документите, до които се е добрал, обясни поетът, разкривали преводача Любомир Илиев „като дългогодишен, особено усърден и злонамерен доносник“.

И когато вече си мислех, че няма как да стане по-лошо, получих имейл от Жерминал Чивиков: „Сега си обяснявам някои от странните неточности при превода на книгата.“ Не само доверието ми беше пострадало, а и преводът. До този момент приемах грешките като резултат от небрежност и недоглеждане. Сега обаче виждах над целия текст да тегне ужасна преднамереност. Знаех вече за една доста значителна промяна. В центъра на романа е бомбен атентат срещу статуята на Сталин посред София. Документите показват как ДС се опитва така да замаже фактите, че накрая да не стане ясно дали атентата го е имало изобщо. Оттук и изключителната важност на следващата смяна на перспективата. Революционерът Константин описва всичко от своята гледна точка: „В оная вечер изчаках главата на Сталин да падне на земята. Едва когато го видях забил лице в калта, едва тогава избягах. Трябваше да си доставя това удоволствие. Не само за да проверя как ще подейства нашият удар, а за да стана свидетел на красотата на делото.“

Целият този абзац в българския превод е в условно наклонение, сякаш Константин фантазира, сякаш сеещата съмнения ДС има право. Нарочно ли е, или е недоглеждане? На друго място думата „съратник“ невинно и не злонамерено ли се превежда със „съмишленик“? Без достъп до досиетата на ДС, без откровен разговор с преводача не може да се стигне до яснота. С всяко следващо посягане към текста, който ми бе предоставен (на места липсват цели абзаци, като един много важен – за трудовите лагери в Ловеч и Скравена), ме пронизваше ужасното подозрение, че хегемонията на Държавна сигурност се е разпростряла върху целия текст. Параноик ли бях, или реалист, приемайки, че някогашният доносник продължава да изпълнява задачите, спускани му от бившите му господари? Защо беше приел с такава готовност точно този превод? Бях заточен в мрачния свят на предположенията и съмненията, за който обаче съвременниците твърдят, че е подлата реалност на оная система.

Един бивш политически затворник, който е и един от прототиповете на героя Константин, ми разказа по телефона, че започнал да чете превода дума по дума, така, сякаш гълта врял чай, глътка по глътка, всяко от четирите нива на текста поотделно, търсейки литературния израз на предателството. Двамата водихме много интензивни и подробни разговори, но едва сега почувствах погнусата, с която той денонощно е принуден да живее още от младини.

Във впечатляващата си статия „Предателство. Шестима приятели, едно ченге, страната ми и един сън“ Инга Волфрам разговаря с тогавашния главен редактор на ежедневника „Юнге Велт“ Арнолд Шьолцел, който години наред доносничел за останалите членове на един критически настроен дискусионен клуб в ГДР, записвайки тайно разговорите им с магнетофон. На въпроса: „Никога ли не си чувствал угризения на съвестта?“, отговорът му е: „Не.“ „Съжалявал ли си някога, че си работил за ЩАЗИ?“ Отговор: „Не. Разкаяние, изкупление, грях, предателство – това са морални категории, които са верни, всяка една поотделно, но както тогава, така и сега мисля, че всяка една от тях има и своята обратна страна, която също трябва да се отвори…“

Не знам коя обратна страна е отворил преводачът на „Власт и съпротива“. Той злоупотреби с доверието на автора. Изигра биографична близост. Той носи вина (вина, която в неговата страна е под защитата на закона), но така и не показа разкаяние. А истината е, че предателството трябва да се презира!

В. „Франкфуртер алгемайне цайтунг“, петък, 27.01.2017


Превод от немски: Екатерина Войнова. Източник: „Сиела“


Bookshop 728×90