Пропуснатото божество

Около Васил Левски създадохме култ, но не и запомнящ се мит

Нашият дълбок, магически мит за Васил Левски не е написан. - Пропуснатото божество

Нашият дълбок, магически мит за Васил Левски не е написан.

Създали сме няколко посмъртни титли на Васил Иванов Кунчев. Наричаме го „Дякона“ заради младежкото му подстригване като дякон Игнатий, макар че той така и не остава монах. Повишаваме го в ранг, отново с дума, заета от религиозния речник: той е и Апостолът, съкратено от „Апостолът на свободата“. Малцина се замислят, че тази дума означава проповедник и пратеник – и че с арабския й еквивалент мюсюлманите наричат своя Мохамед. Самото име, с което най-често го споменаваме, е отново титла или пък революционен псевдоним в най-романтичните традиции на XIX в.: Левски означава „лъвски“, а тук вече сме на границата с алегорията и митологията, защото лъвове има по революционните знамена на четниците.

Умиращ-и-възкръсващ

Левски би могъл да се превърне във въплъщение на „левът балкански“ и в един вид лъвоглаво божество, какъвто е например свети Марк за венецианците или Шу – за древните египтяни. Опитайте да мислите в поетически асоциации: припомнете си четирите крилати звяра с глави на животни, теглещи Божията колесница в книгата на пророк Исая от Стария завет; едно от тях има лицето на лъв. Сега се върнете към попкултурата: Левски не напомня ли с това почти хералдично име на онзи Аслан, умиращия и възкръсващ лъв от вълшебните истории на Клайв Луис за Нарния? Какъв великолепен материал за възвеличаването на героя над и извън човешкия ни свят, до чистотата на митовете!

Томас Карлайл би могъл да посвети на Левски още една от лекциите си за култа към героите в историята: необожественият герой, героят като революционер. Робърт Грейвз на свой ред би могъл да заключи, че след Освобождението у българите е възникнал култ към тотемно божество на някакво Братство на Лъва и че това божество се появява едновременно върху националния герб и в редица истории за невероятни приключения.

Репин

Накрая Лъвът е жертван на бесилото в София, но само по своя свободна воля и то за спасението на хората (тук вече османската власт също може да премине от сухата си фактичност в царството на мита). Умиращ-и-възкръсващ, висящ „със страшна сила“ така, както е обесен и Один от Световното дърво, героят-лъв може отново да се появи при нужда. Колко много сме пропуснали! Сегашните ни форми на почит към Левски още не са вдъхновили мистични поети като Йейтс или Елиът. „Обесването на Васил Левски“ все още не е „Убийство в катедралата“. Нашият дълбок, магически мит за Левски не е написан.

Робин Худ

Задоволихме се да оставим националния си герой в сивата зона на авантюризма. За него пазим вазовската по произход представа, че Васил Левски е симпатичен, дързък млад мъж, превърнал свободата на България в своя кауза, изглеждащ добре, изразяващ се небрежно и насмешливо, винаги неуловим, преобличащ се, играещ роли в духа на Шерлок Холмс и винаги триумфиращ. Тук би могло да има и момент на комичен трансвестизъм, ако например Левски, подобно на Ахил, се укрие между жените на някой паша. Може да има и леко готически привкус, ако Левски не просто приема роли, а наистина се превръща в други хора – като Христос в Емаус, като Утер Пендрагон в Тинтаджъл, като исмаилитските асасини, като гръцките богове или като някой от безбройните метаморфи в толкова много страховити легенди. Но, както казах, това са пропуснати възможности. За нас той си остава „Апостолът в премеждие“.

Не точно човек, но с опасни идеи

Colibri april 2017

Постоянното свещено повторение на името е дало своя ефект: вече не съществува Васил Иванов Кунчев от Карлово, роден в 1837 г. и загинал в 1873-а. Съществува идолът Левски и е твърде удобно, че идолите не говорят. Има даже футболен отбор на негово име (ето Братството на Лъва, би потрил доволно ръце Грейвз).

Все по-рядко говорим, че Левски е извършил две обиколки на страната и е основал няколко десетки местни комитета, чиято практична цел е била да купуват оръжие и да заклеват нови хора в каузата на въоръжена борба срещу османската власт. Почти никога не става дума за неговата „чиста и свята, демократска Република“, в която всички народи и вери ще са равни пред закона. Твърде либерален ли ни звучи историческият Левски? Дали не е повлиян прекалено много от западноевропейските революционни идеи на епохата си, което го противопоставя на придобития ни стокхолмски синдром, каращ ни да се надяваме винаги в авторитаризма и никога – в демокрацията? Дали всъщност, обожавайки Левски, ние не копнеем той да беше станал султан в цариградските дворци?

Забравяме, че според него „който ни освободи отвън, той ще и да ни зароби“. Отново и отново се събираме пред паметника на мястото на бесилото, но пропускаме основни негови убеждения: демократската Република, равнопоставеността пред закона и пълната легитимност на въоръжената съпротива срещу една корумпирана власт.

Идеите на Васил Левски са опасни. Нека той си остане идол. Нека мълчи. Да си бъде божество… но хайде да пропуснем завета му, че никак не е удобен, а? Става ли? Разбрахме се.

ДС