Bookshop March 2017 2

Пукажи на тия хора!

Четено: 2866 пъти E-mail

Наложи ми се наскоро да попълвам едни документи, с които трябваше да внуша на хората, които ще ги четат, че нямам намерение да остана нелегално в страната им и да прося, увита в грозни парцали, по равните им, красиви тротоари.

Много се чудих какво точно да напиша.

Въобще, те добре ли са!? Все пак, това е моята родина!

Тука си ми е хубаво, познато, комфортно.

Има таратор, мусака и леща.

Все още има автобуси Икарус. Има метро. Все още има и море.

Имам право на глас!

Тук, започнах да пиша аз обяснения, като избяга ягуар от зоологическата градина в Ловеч, самоотвержени ловци набързо вадят бренекето [ brænek’eto] и го цапардосват на място, за да не плаши ягуарът местното население и да не му дави (на населението) кокошките. Верно, с напоени от сълзи очи го цапардосват, но го цапардосват. После занасят трупа му в природо-научния музей в село Черни Осъм, за да могат жителите и гостите на село Черни Осъм всеки ден да се гмуркат в този кладенец на естествознанието – препарирания ягуар Алонсо, а и за да служи за назидание на всички останали ягуари, намислили да бягат от зоопарка в Ловеч.

Въобще, популацията на ягуари в България е твърде разпищолена и е хубаво, че от време на време дават на ловците да ги стрелят на пусия и да пукажат на тия ягуари как са стреля, как са пуца, как са трепе, колко са безстрашни! (х2)

Но ние и други неща си имаме, не само ягуари!, продължих да разяснявам. Например, казах, имаме си и биде – и то насред най-централния столичен булевард „Витоша“. Вярно, проектирано да е фонтан, но то, дето се вика, където е фонтанът, там е и бидето – лесно е да ги объркаш!

От друга страна, има логика да има биде насред най-централния столичен булевард „Витоша“, тъй като самият той, от „Солунска“ надолу, вече няколко години прилича на необятен котешки кенеф – тоновете чакъл, живописно разпръснати върху остатъците от трамвайни линии и самообразували се дупки, със сигурност биха зарадвали неописуемо моя котарак и дори съм му обещала да го водя да рие на воля, ако се държи прилично.

Ако ли не и ако продължи да си повръща консервата сьомга със спанак зад пердето, го заплаших, че моментално отива на посещение в музея в Черни Осъм, където ще може да съзерцава отблизо своя закачен на стената далечен братовчед Алонсо.

От трета страна пък скоро на булеварда ще цъфне и скулптурна композиция на Алеко Константинов и Бай Ганьо, тъй като, според общината, композицията „се вписва въздействащо в прилежащата градска среда – пешеходната зона на бул. „Витоша”, като ще даде възможност на преминаващите да „общуват” с образите от композицията“.

Значи, обяснявам аз в документите, дето ще ги четат хората, представете си, че ми идвате на гости. Посрещам ви на летище Хостилити, завеждам ви на булевард „Витоша“, и – следите ли ми мисълта – първо се натъкваме на пресъхналото биде-фонтан, снимаме се до/във него (вие, като чуждестранни гости на града, сте добре дошли и да полегнете за снимка вътре), след това контактуваме с вписалата се в градската среда фигура на Бай Ганьо и за завършек потапяме глезени в чакъла от котешкия кенеф или пък си го изкълчваме, глезена, на някоя от счупените тротоарни плочки – на който каквито са му персоналните предпочитания.

След което се разотиваме, доволни от общуването с всички въвлечени в композицията образи.

Също така, продължих да пиша, тук храната буквално се въргаля по улиците. Ето, онзи ден, понечвайки да пресека столичната улица „Св. Св. Кирил и Методий“, неусетно потънах в сравнително мека, неизвестна материя. Като трениран пешеходец в кандидатката за европейска столица, опитах да анализирам каква може да е чорбата, в която плува кракът ми. Първата мисъл, разбира се, беше – микро басейн от лайна! Имаше обаче някои симптоми, които оборваха тази диагноза – първо, не е чак толкова меко, и второ – издаваше някакви скърцащо-джвакащи звуци (лайната по-скоро се разстилат безшумно под обувката и доста често са хлъзгави). Не приличаше и на размазан дюнер.

Озадачих се – списъкът с възможни обструкции се изчерпа бързо и се втренчих надолу, за да картотекирам новото предизвикателство. И, о, свят на неспирни чудеса – пред очите ми се разкри канал с откраднат капак, а в канала – безбрежна шир от кисели краставички.

Туршия в канал

Туршия в канал

Боже, каква изумителна хранителна находка! Изтръсках енергично саламурата от обувката си и, игнорирайки дъхавата миризма на претакано зеле в късна пролет, започнах да разглеждам съкровището отблизо.

Големи, хубави кисели краставици, около кило – кило и двеста. Защо са в канала, а не в кофата отсреща – не знам. Може би някой ги е оставил да се изсушат на слънце и после ще си ги събере в бурканчета? Или пък ще си прави царска туршия на открито и тепърва каналът ще се пълни и с карфиол, бамя и целина? (Не забравяйте да изсипете и зелени доматчета – придават много приятен вкус и са хрупкави).

Твърде голяма загадка. Оставих я на някой по-аналитичен ум, надявайки се, че междувременно краставиците няма да ферментират от слънцето, да се надуят и да започнат да гърмят в лицата на случайни минувачи. Не че нещо, но някои по-лабилни индивиди сигурно ще се стреснат.

Но това не е всичко, продължих да пиша аз на хората. Поех по пътя си надолу, оглеждайки се за още провизии. И откритието не закъсня! Народът неслучайно е казал, че който търси – намира. На съседния тротоар срещу мен се облещи чудно красив, едър череп от крава, с добре запазен зъбен апарат!

Череп на крава

Череп на крава

Отидох при трупа, пълна с въпроси. Откога ли е там? От какво ли е умряла? Може ли да е яла от киселите краставици в съседния канал и да се е гътнала две преки по-надолу? Вероятно мухите, накацали отгоре, можеха да ми дадат отговор на тези въпроси, но, за зла беда, си бях забравила мобилната лаборатория вкъщи.

Малко по-надолу по тротоара открих и друга част от кравата – може би колянна става, може би лопатка – мога само да гадая, но в едно съм сигурна – не беше виме! Вероятно, ако бях обходила района, щях да намеря и копитата, и опашката, криво-ляво щях да сглобя скелета, и да го подаря на Националния исторически музей за специална експозиция по случай празника на София.

Е, викам аз на хората, дето ще ми четат обясненията, вие намирате ли си така туршия и кокали за чорба по улиците, а? И не ми отговаряйте – въпросът е риторичен.

Но и това не е всичко, продължих аз. Тук, например, все още имам уникалната възможност да пътувам в античен Икарус. Такъв, например, се движи по линията на автобус 310, който е междинна част от сложна транспортна схема за превоз на опечалени граждани от и към гробищата на Бакърена фабрика.

Самите гробища са тема на друг очерк, но ще спомена само две неща: 1. за да се добереш до тях, трябва да пресечеш едни влакови релси и то трябва да ги пресечеш чевръсто, с цел да предотвратиш по-протяжния си престой в гробищата; 2. на тавана в така наречената „зала“, където оплакват покойниците (която повече прилича на бомбоубежище), точно над мястото, където курдисват покойника, е монтиран огромен вентилатор – очевидно с цел да го разхлажда.

Алооо, бийт дет!, написах с нескрита гордост, и продължих:

Автобусът също е много опечален и вероятно скоро ще почине, ако вече не е и починал, лека му пръст (затруднявам се, признах им, как да ви преведа „лека му пръст“, щото то не е същото като RIP, по-скоро е нещо като „may its soil be light”, ако може да си го представите).

Клеясалите прозорчета, които миналия век вероятно са се отваряли, сега са застинали неподвижно (заварéни и зачукани с чук и пирон); на всяко тръгване и спиране автобусът бълва красиви и огромни облаци от пушек, които игриво нахлуват при пътниците през всякакви пролуки, а на тавана (!) е инсталирано голямо и енигматично червено копче – вероятно за извънреден катапулт на пътниците, когато животът вътре стане непоносим.

Та, след всичко това, обобщих аз кратките си писмени обяснения, имате ли някакви други въпроси? Дали съм имала сметки в банки? Екскюз ми? Имам, написах им, сметки имам, само банките ту ги има, ту ги няма, ама, викам, вие па щото сте много хубави!

Дали съм възнамерявала да си се върна обратно? Що за въпрос, обидих се аз – вие, викам, ядки ли сте? Естествено, че възнамерявам, тука знаете ли ние как интересно си живеем?

Ягуари, наводнения, профилактика на топлата вода (планирана), профилактика на студената вода (непланирана), промоция на свинска плешка, строеж на най-големия мол на Балканите, строеж на магистрала Дупница (около десет години), а за ремонта (първият от 40 години) на моста на Четвърти километър въобще да не споменавам! Надали си давате сметка, но това е събитие, което е веднъж в живота – уанс ин а лайфтайм, и някои хора дори не доживяха да го видят, така че – няма шанс да го изпусна!

Да не говорим, че след няколко години ще открият спирка на метрото на летището и повече няма да има подобни случки, като тази отпреди два месеца, когато се качих на автобус 84 и вътре се натъкнах на чужденец с очилца, куфар и билетче, който спореше с контрольор със смътни познания по английски.

Чичото контрольор извади друго билетче, продупчи го, наложи го върху спорното билетче и победоносно каза: “ЛУК! ЛУК!!”. Чужденецът, не мога да си кривя душата, лук много внимателно и на свой ред каза – “Бът ноу, ай бот а тикет, ай хев уитнесес!” и се огледа с надежда, но никой не реагира, хаха, то па кой ли го разбра! След това дойде колежката на чичото – леля с кепе и полуразпаднали се обувки, загради обекта и каза – “Туенти лева ю пей!!”, а чужденецът, досущ като The Art Company в „Сузана“, пак изрева – „НООООУ!“, после пак започна огледът на единия билет, после – на другия, няколко пъти се повтори “Лук, лук!”, муча се нещо неразбираемо и се сочиха дупки. Накрая лелята великодушно каза – “Бе, аз го видех, óстави го”, обърна се към човека и му преведе: “АЙ СИ Ю! АЙ СИ Ю!” и само дето не направи оня знак, като Робърт де Ниро, след което изкряска на шофьора: “Чеки да суезнем!!” и се пръждосаха, нещастният човек седя в ступор до Орлов мост и си стискаше дръжката на куфарчето като удавник, а целият му лук изглеждаше доста озадачен.

Така че, завърших аз обясненията, моля ви се, не се изглагайте – няма дори и минимален шанс да остана в скучната ви държава.

След което натиснах Send и след два часа имах виза.

Източник: Животът от нещата


КИНОМАНИЯ 2017