Радичков и балонът на съвременната ни драматургия

Завръщането на „Опит за летене“ в Народния театър 39 години след премиерата

Любомир Кабакчиев в ролята на Даскал Киро в „Опит за летене“ в Народния театър през 1979 г. Първият вляво е Николай Николаев, до него е Антон Радичев, зад гърба на Кабакчиев е Георги Мамалев. - Радичков и балонът на съвременната ни драматургия

Любомир Кабакчиев в ролята на Даскал Киро в „Опит за летене“ в Народния театър през 1979 г. Първият вляво е Николай Николаев, до него е Антон Радичев, зад гърба на Кабакчиев е Георги Мамалев.

С много фанфари Народният театър обяви старта на предстоящия сезон 2018/2019 г. Причината за това оживление е показването на първата постановка – „Опит за летене“ от Йордан Радичков, още в края на текущия театрален сезон като част от новото издание „Театър пред театъра“. Представлението по легендарния текст на Радичков ще се играе на 8 юли като хепънинг. Това е целта на режисьора Стоян Радев. Той позволява на актьорите да онагледяват репликите си с жестове и мимика, които не са заковани веднъж завинаги и се променят според моментното хрумване и настроение на изпълнителите.

„Опит за летене“ излиза в Народния театър за втори път. През 1979 г. пиесата е реализирана там от Младен Киселов, като част от голяма акция с нейни постановки и в други театри.

Администраторите на БКП в културата виждат страхотен шанс да си измият ръцете с добра пиеса в годината на тъй наречения Национален преглед на българската драма и театър. Трупите са разделени на райони, където се явяват пред журита, които класират победителите за финалното състезание в София. Представленията, изключително много толерирани на всеки пет години от партийната върхушка, се отразяват обилно в медиите; наградите изтласкват нови актьорски и режисьорски имена и при късмет млади артисти постъпват на работа в столичните театри без нужда да крачат дълги години из провинциалните сцени.

Лесният за тълкуване текст на Радичков в сравнение с енигматичните „Януари“, „Лазарица“, „Суматоха“ и „Кошници“ посява надежда в много трупи и директори, че ще могат да се справят с реализацията на „Опит за летене“. И за националния преглед пробват сили да поканят режисьори от първия ред – Крикор Азарян в Перник, Гриша Островски във Варна, Юлия Огнянова в Хасково, Елена Цикова в Плевен.

Палячи

В Народния театър Киселов се опира най-силно от всички на текста и не си позволява да моделира собствена сценична вселена. Комичните реплики на персонажите, които са вечните Радичкови селяни тарикати и мъдреци, сякаш са написани специално за актьорите в трупата. Всички заедно се хващат за откъсналия се от военния фронт балон и политат към небето. Метафората просто удря със своята яснота.

Духовният лидер на групата, Даскал Киро (Любомир Кабакчиев), пояснява дори за зрителите с бедно въображение:

„Важното е, че човек веднъж в живота си и ние се издигаме, лекота на тялото усещаме и на душата, съпротивляваме се на земното притегляне, пъпната връв със земята може да се скъса, и ще се понесем по подобие на Икар из ширинето“.

Летящите хора, изоставящи с любопитство и риск стереотипите на всекидневието, коментират какви чудатости съглеждат във висините и реагират според характера си.

Bookshop 300×250 3

Младата генерация артисти правят своя първи удар в театъра – Велко Кънев (Матей Нищото); Антон Радичев, който със своя Петлето изпреварва приятеля си Велко и взема първа награда по актьорско майсторство на националния преглед; Георги Мамалев (Аврам Совалката); Юри Ангелов (Авраамчето).

„Опит за летене“, постановка на Младен Киселов в Народния театър

Днес в постановката на Стоян Радев единствен от онзи екип на Киселов участва Мамалев, но в ролята на Даскал Киро. Неговата стара роля на Аврам Совалката се поема от Христо Петков.

Любопитно реагират германците на представлението на „Опит за летене“ в Берлин по време на традиционните театрални празници през октомври 1980 г. Нашите актьори са изненадани от горещото посрещане на зрителите, станали прави с дълги, дълги ръкопляскания, свирене с уста и тропане с крака. Това ли са студените германски зрители, винаги рационални и спокойни? По-късно актьорите разбират какво се е случило. Един младеж от Източен Берлин напомпва балон, издига се във въздуха и докато граничарите се суетят преди да стрелят с автомати и картечници, прелита над стената и се озовава в Западен Берлин. Сполучливото отърваване от комунистическия режим въодушевява берлинчани, опитващи се дотогава на цената на много жертви да избягат в Западна Германия. И в спектакъла на българите зрителите виждат хвалба и поклон пред приключението на своя сънародник.

Другите режисьори се опитват да намерят оригинално решение на допира на персонажите с балона. В Плевенския театър Елена Цикова превръща персонажите в деца, които реагират на всичко с непресторена изненада и въодушевление. В реакциите на актьорите липсва недоверчивото и с мрачен хумор отърсване от реалността, която е контрастна на свободния полет. Общото настроение на представлението е сходно на онова при Киселов – балонът освобождава от ограниченията на социалния бит, позволява мечтите и оптимизма на персонажите. Но докато в Народния театър те остават сериозни дори в шегите, Цикова ги оставя да се упояват като деца, превръщайки сериозното в забавно. Хората се увличат в емоционално преживяване отвъд границите между реално и въображаемо. Както обикновено в своя театър, Елена Цикова търси зрелището, което превръща битовата обикновеност в измислицата на празничното. Преди започването на празника хората се подиграват един другиму. Постепенно насмешките изчезват, претопяват се в новото чувство на обща отговорност, на колективност.

Освен това Цикова е единственият режисьор, обърнал специално внимание на жените, които общо взето са пренебрегвани от автора. Тя демонстрира майсторството си да сътворява визуална метафора. Докато мъжете се реят в облаците с балона, жените белят платна. Платната са поставени върху трупчета, подобни на скари, така че цялата композиция наподобява огромен ксилофон. Когато работят, жените всъщност извличат музика в различен ритъм. Ясно е като бял ден – труд, който е музика, песен.

Забележително е представлението на Азарян в Пернишкия театър. Селяните се провалят в опитите да хванат балона и се изкатерват на каруца със сено, за да подскачат отблизо. Отново не успяват, но започват да се вживяват в представата, че летят, за да не се изложат пред жените, които ги гледат отдолу и им се подиграват. За майтап жените махат стълбата, по която персонажите се изкатерват върху сеното, и сега за мъжете остава единствената възможност да се правят, че летят, сякаш се майтапят с въображаем балон. Играта им е пълна с измислици, находки, обрати, лафове. Действието е обратно на онова в Народния театър – тук в рамките на една реална ситуация възникват фантастични отношения към действителността. Персонажите превръщат малкото пространство върху каруцата в сценична площадка, на която разиграват представление – отначало за жените зрители, след това за себе си. Любима за Азарян трансформация.

„Опит за летене“, постановка на Крикор Азарян в Пернишкия театър, с Теодор Юруков (последният вдясно), Павел Поппандов (с тъпата) и Георги Русев (първият отляво)

Също като него Гриша Островски иска да се върне към първоизточника на театъра – всичко да играе. Той се противопоставя на битовата реалност и представя случката чрез динамиката на актьорските тела. Ето как става това. Двете страни на сцената и рундхоризонтът са покрити с парашутно платно. Хората от едната група преследвачи се катерят зад платното, така че се виждат само главите им. Една след друга главите образуват стълба, която се издига все по-високо. Това плаши селяните от другата група, които пред платното се опитват да надвият със своята си композиция. Те се катерят един върху друг, подобно на гимнастическа пирамида. И едните, и другите не успяват от първия път и трескаво, комично започват отново. Този пластически ефект на борбата за надмощие силно впечатлява, синтезирайки концепцията на режисьора.

С тези режисьорски решения Радичков прекрачва националните граници на театъра и става разбираем за европейската рецепция. А днешният избор на Стоян Радев и Народният театър запълва вакуума от оригиналност в бедната драматургична българска реалност. Връщането на нашата сцена към Йордан Радичков е пряко признание на неговата драматургия като класика.

Избрано

#ИскаПлаче

ДС