Радичков, искрено удивен от света

Пиесата му „Януари“ поставена от Азарян в Пазарджик след забрана, от София и Пловдив пристигат рейсове публика да го гледа

Йордан Радичков (1929 - 2004). Снимка: Архив на семейство Радичкови - Радичков, искрено удивен от света

Йордан Радичков (1929 - 2004). Снимка: Архив на семейство Радичкови

Когато с Енчо Мутафов написахме книга за Йордан Радичков – той за прозата, аз за пиесите му – писателят ни покани да почерпи в кафенето на Съюза на писателите.

Пушеше като комин, а аз и Енчо не пушехме. Радичков гасеше фасовете в голям чугунен пепелник, преобразен от машинно бутало или нещо подобно. Пепелникът скоро се препълни и Радичков каза:

„Този пепелник е като живота на някой човек – все ще се намери някой като мен да си гаси фасовете в него“.

Всяко негово трето изречение беше афоризъм или житейска мъдрост и аз умирах от яд, че не съм скрил репортерско касетофонче, да го записвам.

Америка за България

По различни поводи с него бяха близки критици, актьори, режисьори. Те са разказвали или някой ден ще разкажат за срещите си с този колоритен писател. Аз мога да опиша срещите с Радичков на друг колоритен творец, също толкова етичен и с толкова богато въображение, режисьора Крикор Азарян. Така, както той ми ги е разказвал през една зима в началото на 90-те.

Коко Азарян се сприятелява с Радичков, когато решава да прави спектакъл по „Януари“ в Пазарджик, където работи след напускането на Пловдивския театър. Вече се говори, че Методи Андонов се готви с тази пиеса да влезе в трупата на Народния. Азарян телефонира на Радичков и му разказва как вижда отделните картини, как се налепва представата му за света на тези странни човеци. Казва му, че в тази пиеса за първи път почувствал смъртта, макар че и преди е поставял пиеси с умиращи герои. Но там смъртта била игра. А сега, при четенето на „Януари“, усетил студения ѝ полъх. Видял във въображението си как снегът е затрупал цялата сцена и всичко е бяло и студено. Само в кръчмата е топло и приятно.

Азарян търси решение, което за едните герои да е сватба, а за другите – брадва. Понеже в текста се споменава, че някой се жени, защо да не направи така, че историята да тече в кръчмата, а в селото да празнуват сватба. Режисьорът се обажда на Радичков по телефона и му описва визиите си. Писателят казва:

„Интересно! Ами почнете… В Народния театър май още умуват, Господ знае кога ще решат“.

Bookshop 300×250 3

Азарян и художникът Младен Младенов заминават да работят в базата на Съюза на артистите в Боровец. Там решават да покажат сватбата горе във вертикалата на сцената и – за да стъпи на нещо – да се ниже по билото на склона. Долу е кръчмата, горе е сватбата. Хората се пързалят, между тях митка насам-натам поп, има шафери, играят и се плъзгат с шейни деца. Сцената е като картина от Златю Бояджиев или Брьогел. И тогава спират репетициите в Пазарджишкия театър.

Ще направя малко отклонение и ще спомена едно хейтърско мнение след написаното за свирепа цензура в българския театър преди 1990 г. Умникът се чудеше:

„Ама как да спират пиесите! Влизат с шмайзери в театъра и започват да стрелят, за да спрат репетицията ли?“.

Съжалявам, че не записах името и повода, но няма да си пълня живота с разни простаци, я! Не чета хейтърите, става ми лошо. Стефан Цанев би могъл да разкаже как се убиват пиеси и представления преди 1990 г. Покойният Иван Радоев също си патеше от церберите на социалистическия идеал. Добре, че си остана само идеал. Как ли щеше да се живее, ако цялото им човеконенавистничество се беше превърнало в стил на живот! Сигурно от руснаците българските партийни бюрократи копираха отношението си към гениите на собствената страна. Радичков е внимателно следен, но никой не смее открито да го напада и малтретира. Все пак убийствата на поети и режисьори отнасят към времето на Сталин.

Ето как макиавелистично постъпват с „Януари“. Един ден в Пазарджишкия театър получават телеграма от Управление „Театър“ към Комитета за култура (то управлява театралния процес в страната – утвърждава новите пиеси, приема репертоарите за следващия сезон на всички театри, одобрява режисьорските заявки по места и дати, контролира работата в театрите и т.н.). В телеграмата нареждат временно да преустановят репетициите. Не, не ги спират въобще, а само временно, докато излезе спектакълът на Методи Андонов в Народния. И тогава ще продължат. Един вид: от умрял – писмо! Всички знаят, че там репетиции дори не са започнали, Методи Андонов се е отказал. Прекрасен начин да се остави половинчатата работа в Пазарджик да легне от само себе си на смъртно легло.

Обаче директорът на театъра Васил Спасов, актьор в репетирания спектакъл, вижда една сутрин Димитър Жулев, наскоро назначения първи секретар на окръжния комитет на БКП, и му се оплаква, че от София искат да спрат новата им постановка.

„Кой ще спре? Как така ще спрат?“ – реагира Жулев. И нарежда: „Продължавайте да работите! Кажи им, че окръжният комитет на партията е зад пиесата!“

Спасов се връща окрилен и работата продължава. След няколко дни по време на репетицията в салона тихичко влизат Радичков и шефът на Управление „Театър“ Димитър Канушев. Актьорите, все повече увлечени от смешните ситуации и двусмислени думи на автора, играят като бесни. След репетицията Азарян, Радичков и Канушев отиват да вечерят и в ресторанта висшият чиновник и критик казва:

„Данчо, тук голяма пита се пече!“

Писателят се радва като дете, очите му светят, думите му се леят.

От София разрешават пускането на „Януари“ и представлението става национален хит. От Пловдив и столицата пристига публика с рейсове и препълват залата. Неколцина театрални критици, дежурни злодеи, пускат лафа, че „Януари“ в Пазарджик събира снобите, било снобско представление. На някаква среща в София в присъствието на Радичков директорът на Народния театър генерал Гетман, запален фен на спектакъла, отбелязва:

„Ами то, много сноби имало в България!“

Азарян завършва разказа си с думите:

„Изпитвал съм боязън да питам Радичков за въпроси, които са извън театъра, но са ме вълнували. Не защото бих се представил като някакъв ученик – нищо лошо няма в това да си ученик на Радичков. Той не обичаше да се прави на велик. Но се боях да не помисли, че го поднасям. Той иронизираше подобни въпроси, задавани от журналистите. Йордан беше велик, когато потегляше в някоя важна за теб тема, без да го питаш. Като че ли случайно в този ден той се оказва в подходящо настроение. И все пак никога не говореше като пророк, като философ, а като човек, който се удивлява на този свят.“

Вижте още: ИЗЛИЗА НЕЦЕНЗУРИРАНАТА ВЕРСИЯ НА „ОБРАЗ И ПОДОБИЕ“ НА РАДИЧКОВ

ДС