La La Land

Райна Кабаиванска: Комунизмът се оказа голяма измама

Но стига с тази Държавна сигурност! Ако имаш качества, какво значение има?!

„Не мога да бъда на страната на комунизма. Никое свободно същество не може да приеме комунистическата догма“, казва Райна Кабаиванска. Снимка: БГНЕС

Четено: 3142 пъти E-mail

Райна Кабаиванска, Уго де Ана, „Норма“. Тази троица ще определя есента на оперна София. Примадоната, която стана голям педагог, и прочутият оперен режисьор обединяват усилията си върху шедьовъра на Белини в името на новото поколение певци. На 13, 14 и 15 октомври в Софийската опера и балет ще се играе постановката на аржентинеца с участието само на изпълнители майсторските класове на Райна Кабаиванска, провеждани с Нов Български университет от седемнайсет години насам.

Преди представленията на „Норма“ с марката „Кабаиванска“ изкушение за меломаните ще е галаконцертът на участниците в тазгодишния, XVII-ти Международен майсторски клас на 24 септември в Софийската опера.

Кандидатите за прослушването на 6 септември могат да се регистрират на официалния сайт на Райна Кабаиванска www.rainakabaivanska.net. Условията за участие са кандидатите да имат музикално образование или в момента да се обучават в музикално висше училище, да са на възраст до 32 години и да имат подготвени пет арии за конкурса.

След прослушването г-жа Кабаиванска ще подбере лично 12 млади оперни певци, които ще имат възможност да работят с нея над вокалните си и актьорски умения от 7 до 23 септември. Галаконцертът на 24 септември ще представи пред публиката най-добрите от тях, които ще получат и стипендии за продължаващо обучение в България и Италия.

Тази година Фонд „Райна Кабаиванска“ към Нов български университет ще присъди стипендии, с помощта на които най-добрите участници в Майсторския клас ще продължат обучението си в България и Италия при Райна Кабаиванска. Традиционни партньори и дарители на Фонд „Райна Кабаиванска“, които осигуряват средствата за награден фонд, на младите таланти са Столична община, Фондация „Америка за България“ и „Фантастико“.

– Г-жо Кабаиванска, през 1962 г. директорът на Метрополитън опера Рудолф Бинг ви кани да пеете в „Норма”, но му отказвате, защото партията на Норма е изключително трудна. В момента обаче събирате състав тъкмо за тази опера на Белини, която да представите с учениците от майсторския ви клас. Сега по-малък ли е рискът?

– За мен Норма е много страшна роля за сопран. Не трябва само голям глас, а да имаш и лекота и естественост в колоратурното пеене, което аз съм нямала. За съжаление.

Сега искам да изработя „Норма“ с майсторския клас, защото смятам, че това ще помогне на учениците ми в търсенето на работа. Оперните театри държат да имат това заглавие в афиша си.

– Калас ли остава единицата-мярка за Норма?

– Мария Калас направи от „Норма” ново творение. Тя внесе друг изпълнителски курс. Мелодията е божествена във всички случаи, но интерпретацията на Мария Калас… Тя имаше голям глас, голяма музикалност и много точна колоратура – и нейното изпълнение наистина беше еталон. Затова в първите години след нея спря малко поставянето на тази опера. Но когато ехото от Калас поотмина, отново започнаха да я реализират на сцена. Сега дори се стига много леки гласове да пеят Норма, което изобщо не е в характера на героинята.

– Норма е жена, която воюва за любовта си. Заради нея погазва правилата на своя народ, а накрая прави саможертва с идеята мъжът й да щастлив с Адалджиза. Как се вписва този сюжет в контекста на днешния свят?

– Никога не съм правила разлика между мъж и жена, не ми е ясно защо. Може би съм живяла като мъж, но за мен разлика между половете никога не е съществувала. Винаги съм била и морално, и материално независима. Нямала съм абсолютно никакви комплекси – нито за малоценност, нито за свръхценност. Когато Белини създава тази опера, жената е била в положение да са й забранени много неща. Или ако не забранени, то неприемливи за морала на XIX век и това е много логично в края на краищата. Но образът на Норма не е само на влюбена жена. Тя е върховна жрица от времето преди Христа, която е имала влияние върху целия живот, дори върху вземането на политически решения.

– Жената и Властта, Жената и Подчинението са теми и на днешния ден. Европа е място, където тези модели са видими на ниво политика и на ниво всекидневие. Едни жени са начело на могъщи държави, а на други се виждат само очите. Покрай вас в Италия минават ли забулени жени?

– Има, и то доста. В Италия е много тежко, всеки ден оттук минават хиляди бежанци, защото сега е период на световно преселение. Всеки ден ставам свидетел на такива гледки – виждам по морето мюсюлмански семейства, които се явяват на плажа. Жената е покрита от главата до петите, винаги в черно. Момиченцата също са забулени. А мъжът е по бански костюм. Европейски.

Днес във вестниците четох за един ужасен случай – че една такава жена се е къпела с детенцето си, облечени в морето. В един момент започват да се давят и мъжът се втурва, спасява детето и оставя майката. Слава Богу, извадили са я, не е загинала, но… Виждате друг манталитет, друга цивилизация.

– Възможно ли е разликите между тези две цивилизации да бъдат стопени, да се случи приобщаване?

– Приобщение днес не може да стане, защото прииждащите са все още много фанатично религиозни. В Корана съществуват страшни стихове: че жената няма душа, че може да се третира като… извинявайте, като прасе. И с този фанатичен ISIS ще бъде много рано да се надяваме на интеграция. Интеграцията преди всичко трябва да бъде културна и да започне в техните среди. Надявам се, че те ще започнат културна революция в тяхната среда, а не в нашата. Тоест, трябва да се роди отрицание на старите норми на мюсюлманската религия, особено по отношение на жената. Мюсюлманските жени трябва да започнат движение на културно събуждане и да реагират на това духовно робство – което не само духовно. Там мъжът може да ги убие! В Италия имаше случай, при който братя и баща убиха едно 17-годишно момиче, защото не искаше да бъде забулено. Така че мъжката част на семейството е още с този манталитет на господари.
Но с това преселение световно стават ужаси. Намериха едно детенце в куфар…

– В България също има ужасяващи случаи на подобно насилие и те не са религиозно оцветени… Говори се, че страната ни е в челните места по домашно насилие, което остава премълчано.

– Насилието, за съжаление, е в човешката природа. И за съжаление, Злото, го има навсякъде.

– Защо днес то е толкова силно? Изкуството може ли да изглади ръбовете в душата?

– Не се знае дали Злото е по-силно. Просто ние разполагаме с повече информация за него – телевизия, интернет тиражират предимно негативните неща. Но има и много положителни и добри хора. С моите класове виждам колко са добри децата всъщност. Те са много по-добри от нашето поколение, защото не са расли в лъжи. Не са били натоварени да не казват истината. Сега децата са по-освободени, говорят това, което мислят и според мен свободата е най-ценното качество за човека. Слава Богу, поне сега имаме тази свобода.

– Но „Свободата, Санчо, е на върха на копието”…

– Хааа! Това го бях забравила съвсем! Но прав е Дон Кихот.

– Вие с какви вятърни мелници се сблъсквате сега?

– Вятърни мелници има много, с които денонощно човек трябва да се справя. И в нашето поле също има такива мелници, на хора, които не са компетентни, на хора, които влизат по друг начин в нашите среди и решават човешки съдби. И тогава наистина аз започвам да се вълнувам, да се бунтувам и да се боря.

– Във вашите среди се успява с връзки до един момент, на сцената обаче всичко личи – и моженето, и неможенето…

– Публиката е най-добрият съдия. Така че, ако тя те приеме и имаш талант, вървиш напред.

– Мария Агреста ли е най-изявеният ви ученик в момента?

– Да. Тя е сега номер едно. Но и повечето от останалите ми ученици имат път, доста от тях си печелят хляба с пеене, което е много трудно.

– На галаконцертите на майсторския ви клас в София идват ли политици?

– Да ви кажа право, не зная. Ако са поканени от НБУ, може би идват, но аз нямам никакви преки връзки с политици в България. Преди няколко години, когато ми направиха юбилея, тогава дойде президентът. Много ми хареса, но да ви кажа право, не си спомням името му.

– Росен Плевнелиев ли?

– Да, той. Имам голяма симпатия към кметицата на София, с която се запознах лично и смятам, че е една честна жена, добросъвестна и работи много добре. Но нямам никаква връзка с други т.нар. политици. А и Йорданка Фандъкова не е само политик, тя е администратор.

– Като една от причините за изоставанането на България в сравнение с другите страни от бившия соцлагер се сочи липсата на лустрация и възможността кадри на ДС да участват в управлението на държавата и в обществения дебат.

– Вижте, колко години минаха от падането на Стената?

– 28.

– Ами стига толкова! Ако имаш качества, ако можеш да работиш, какво значение има?! Смятам, че ако човек има качествата на голям организатор, голям администратор, тогава би трябвало вече да минем над тези партийни истории. Историята трябва най-после да ни научи на нещо: не тези непрекъснати борби между дясно и ляво, между минало и настояще.

Не е това, което спира живота в България. България се развива! Наистина върви напред. Сега, може би тази мизерия, ни спира преди всичко, но аз съм много откъсната от политическия живот на България и на тези теми не мога да бъда меродавна. Повече от 50 години живея в Италия и ми е малко трудно. Винаги искам информация, но не познавам хората.

– Разстоянието не е ли предимство, човек да погледне безпристрастно към нещата?

-Не. В Италия следя със страсти и политическия живот, но България остава встрани, много малко се чува за нея.

– А за Соня Йончева чува ли се?

– Да, чувам за Соня, но никога не съм я слушала, така че не мога нищо да ви кажа. Знам, че тя върви много напред и има много важни изяви.

– Питам Ви за български политици, защото в зората на демокрацията Вие бяхте на площада. Пяхте за промяната, Блага Димитрова ви беше близка…

– Така е. Разбира се, аз не мога да бъда на страната на комунизма. Никое свободно същество не може да приеме комунистическата догма. Това е страшна историческа догма, която се оказа голяма измама.

– Вие как отстоявахте свободата си толкова години – идвате от комунистическа държава, а завладявате Ла Скала, Метрополитън, „Ковънт гардън“? Светът не беше ли подозрителен към Вас?

– В света на операта се държи на качеството, не на политическото притежание. С червения си паспорт аз отидох навсякъде. Ходих в Англия – в Лондон пях в „Ковънт Гардън“ и никой не ме попита защо ми е такъв паспортът. Ходих в Метрополитън – да, бяха ми сложили двама агенти от ФБР, но след два три дни изчезнаха. Не си ли политическо лице, и ако имаш някакъв талант, би трябвало да те приемат навсякъде. Талантът в изкуството премахва бариерите.

– Наложи ли ви се да правите компромиси в името на кариерата?

– Никога не съм правила компромиси! Нито в кариерата, нито в личния си живот. Мога смело да кажа това.

– А на студентите си какви допустими компромиси позволявате?

– Да приемат режисьорските решения. Това е въпрос на професионализъм, не е онзи тип компромис, за който ме питате. Ако днес режисьорите изопачават операта, трябва да приемаш всичко, за да се храниш.

– Имате ли представа към момента какви са кандидатите?

– Записали са се повече от 70 души и аз съм доста стресната. И че са от 21 националности, най-различни. Ще взема 12, както винаги. И ще бъде много тежко прослушването, смятам. Защото и не е много справедливо да се съди само от едно чуване. Няма как, това е неизбежната система.

– Как изглеждат българските ученици в майсторските ви класове на фона на останалите певци? Достатъчно подготвени ли са?

– Не бих искала да ги сравнявам. Различни са. Италианците например имат голямо предимство с езика, италианският е пълен с вокали, този език пее. А у нашите млади хора… виждам малко и липса на музикална подготовка, на музикални познания. Нямат солидна музикална основа. А пък днес преди всичко е музиката. Преди всичко трябва да си музикален, за да бъдеш артист, за да бъдеш изпълнител.

– В България предаванията от типа „търси се звезда“ продължават да държат рейтинг. Как е в Италия?

– И там е така. Всички деца мечтаят да са известни, да ги дават по телевизията, да стъпват на сцената. Това е векът на изявяването, на протагонизма на всяка цена.

– Откъде идва този нагон за изява, за показ? От егото ли е? Вие бяхте на сцена повече от половин век.

– При мен беше от вътрешна нужда и жизнена необходимост. Не е его. Това е вътре в теб, искаш да го правиш! А пък днес децата виждат само на повърхността: телевизията, голите крака, хубавиците. Това е векът. Но стига философии!


ДС