Рашко Младенов и времето, когато имаше знаменити халтури

Откъс от биографичната му книга „До последен дух“

Снимка: Площад Славейков - Рашко Младенов и времето, когато имаше знаменити халтури

Снимка: Площад Славейков

Мога само да завиждам на онези, които ще прочетат за първи път историите на Рашко Младенов, твърди Димитър Стоянович, редактор на биографичната книга на актьора „До последен дух“ (изд. „Жанет 45“).

Тази книга е не само разказ за Рашко Младенов от Рашко Младенов – тя е и пътешествие из абсурдите на социалистическа България. Като дете Младенов се готви за бляскавото бъдеще на концертиращ пианист. Ученик е в Музикалното, кандидатства в Музикалната академия, но за жалост се налага да влезе в казармата за 2 години и в крайна сметка влиза във ВИТИЗ, защото може да си издейства извънреден отпуск от казармата, ако кандидатства в някой вуз. Няма време за подготовка за Консерваторията и къде другаде да кандидатства, освен в Театралната академия, след като в Музикалното не учат общообразователни предмети?! Музиката обаче остава завинаги част от неговите прояви на сцената. Един от интересните епизоди в книгата е за участието му в изключително популярната комедийна група „Буфосинхронистите“, както и в няколко легендарни хумористични концерта с участието още на Николай Бинев, Ицко Финци, Тодор Колев и симфоничен оркестър. Майка му най-сетне го вижда зад пианото на сцената на Зала „България“!

В книгата Младенов споделя удивлението си от социалистическа България, която не жали средства да прати екип от кинаджии с 16 хил. тонния хладилен кораб „Слънчев бряг“ до Нигерия през Канарските острови, Сенегал и Гана, за да заснемат филма „Виза за океана“ – без да имат разрешение за снимки в Нигерия. Разказът на актьора минава през още безумно разточителни продукции – историческата драма „Константин Философ“ например е снимана в киностудия „Барандов“ в Чехословакия, с постоянни полети на актьорите между Прага и София. Веднъж били отложени няколко представления в Театър „София“, защото на продукцията излизало по-евтино да заплати на театъра сбора от едно представление, отколкото движението на няколко артисти между Прага и София. И това не било всичко: някои епизоди са снимани в Испания, Грузия и Сирия!

След промените Рашко Младенов има не по-малко удивителни истории – в някои той е шофьор на такси, продавач на цигари, учител по пиано в Мексико, театрален директор. Четейки, ще срещнете мнозина популярни актьори, един от които взима трагичното решение да стане член на БКП малко преди 10 ноември. А ако сте чували израза „кой… кака се ожени“, да знаете, че го пуска Рашко Младенов, след една сватба. Коя сватба ли? Ще узнаете от неговата книга.

Палячи

Представяме ви откъс от „До последен дух“.

Навярно забелязвате, че не следвам определена хронология в спомените си, но така ми е казал редакторът на тази книга Дими Стоянович.

„Пиши каквото и както ти дойде, после ще го подреждаме“, каза той (авторът вероятно е подценил налудното поведение на споменатия през последните години, както и склонността му към злоупотреба с терпентин – бел. ред.).

И така само преди няколко дни Театър „София” тържествено отбеляза своята 50-годишнина. Бях поканен от директора Ириней Константинов да участвам в юбилейния концерт, накрая на този празник на сцената бяха поканени всички останали живи артисти, които бяха в салона за честването. И изведнъж тази сцена се изпълни с хора, които не бях виждал с години, някои с десетилетия. Колеги, с които в продължение на 14 години бях живял в едно голямо театрално семейство. Много от тях вече на пределна възраст, другата част – вече на сцената на небесния театър.

Kinomania

Споменаването на Театър „София” и мисълта, че ми предстои разказ за мястото, където съм прекарал по-голямата и съзидателна част от професионалния си живот, ме хвърли в пореден уплах от познатото усещане, че отново в паметта ми има големи празнини. За годишнината си театърът издаде луксозен каталог, който проследява подробно целия си половинвековен репертоар и аз с ужас установих, че точно както в киното, от 25 роли за 14 години, които съм изиграл на неговата сцена, за почти половината нямам никакъв спомен. Вероятно това е половината, в която съм имал по-малки задачи – макар че бях възпитан от Желчо Мандаджиев да не меря усърдието си с големината на възложената ми задача. Да не пропускаме, че това бяха и най-силните години на творческата възраст със стотици странични занимания като кино, телевизия, музикални участия и всякакви халтури, както наричахме извънщатните си проявления. Тогава понятието „халтура“ не винаги беше с отрицателен знак. Халтура се наричаше всяка възможност за допълнително припечелване, което понякога не пречеше това да бъдат сериозни културни събития.

Без излишна скромност мога да отбележа така наречения Първоаприлски симфоничен концерт от 1980 г., чиято слава още се носи. И до ден-днешен, ако чукнете в YouTube квартет от „Риголето” с Николай Бинев, Ицко Финци, Тодор Колев и Рашко Младенов, ще попаднете на част от това забележително преживяване. Този концерт имаше 25 представления в препълнената зала „България”, един концерт в първа зала на НДК и по няколко пъти с всички симфонични оркестри в страната. Помня тези концерти с радост и за това, че те бяха най-щастливите мигове в живота на майка ми. Нейната мечта се беше сбъднала – нейният син свири Григ концерт за пиано и оркестър в зала „България”. Така че съм склонен да оправдая изневеряващата ми памет със степента на интереса към това, което съм вършил през тези години.

В този ред на мисли си спомням, че подготовката на този концерт съвпадна с репетициите на „Три сестри” в театъра, под режисурата на Леон Даниел. С Ицко имахме сериозни задачи – той играеше Чебутикин, а моя милост – Тузенбах. Помня една репетиция на маса. С Ицко бяхме седнали един до друг и докато течеше репетицията, ние с него тайно, под масата разглеждахме нотите на квартета. Така се бяхме увлекли, че не сме разбрали кога текстът от пиесата е стигнал до нас. Нахалството ни беше забелязано и се усетихме, чак когато извън себе си от гняв Леон ни замери с химикалката си.

И така, застраховайки се с изпосталялата си памет (все пак вървя къмто 72-ата си годишнина) се впускам с остатъците ѝ към Театър „София”. Само си представете как съм се чувствал с тригодишния си провинциален опит в следната компания: Коста Цонев, Ицко Финци, Тодор Колев, Руси Чанев, Антон Горчев, Досьо Досев, Петър Слабаков, Кирил Господинов, Иван Григоров, Филип Трифонов, Стефан Илиев, Венци Кисьов, Невена Мандаджиева, Катя Паскалева, Татяна Лолова, Леда Тасева, Илка Зафирова, Белла Цонева, Доротея Тончева, Йоана Попова, Калина Попова, Сашка Братанова, Мая Драгоманска… не мога да изброя всички, а изброените тук не съм подреждал по значимост.

Още в разказа си за Русенския театър исках да спра вниманието на читателя върху една особеност на българския театрал от социалистическия период, която го отделяше от крачещия към светлото бъдеще целокупен български народ. Предлагам дневното разписание на един работен ден в Русенския театър. Такова разписание с малки часови разлики беше практика във всички български театри от края на XX век у нас.

Сутрин в 9 часа започва репетиция. Така се нарича заниманието при подготовката на нов спектакъл. Тя трае 4 часа с една или две кратки почивки. Свършва в 13 часа, след което по-голямата част от артистите вкупом отива в стола на окръжния комитет на партията, където обядва първо, второ и трето срещу сумата от около 1 (един) лев. След обяда тези, които живеят по-наблизо, отиват по къщите си за кратка почивка, останалите се връщат в кафенето на театъра, където времето до вечерния спектакъл минава в разговори за сутрешната репетиция и в смешки и закачки. По правилник в 18 часа трябва да си в театъра за вечерното представление, което започва в 19 ч. Тогава спектаклите траеха между два и три часа със задължителен антракт. Да речем, че представлението свършва около двайсет и два часа, още половин час минава в отдих, разгримиране, душ, цигара, обсъждане на изминалия спектакъл, нерядко отвън чакат почитатели, след което по-възрастните и улегнали колеги се прибират вкъщи, а една постоянна тайфа отива в някоя от любимите кръчми или в Клуба на културните дейци. И пак се говори за театър, за изминалия ден. Нерядко купонът завършва на тротоара пред шкембеджийницата срещу театъра, в очакване да отвори в 6 часа сутринта. И в девет… отначало.

И което е най-важното – на сутрешната репетиция ти играеш Жадов или Боян Магесника, или Пощаджията, или Втори убиец, а вечер Разколников или метр Бриден, или Младия циганин, или Партийния секретар на ТКЗС-то. Всеки Божи ден – около 250 дни в годината.

Повече от половината ти съзнателен живот минава в превъплъщенията на крайно различни личности, характери, съдби. Ти ги живееш, заобичваш, намразваш. И всичко това в един затворен кръг от хора, които се превръщат в твоето голямо семейство. Твоето семейство, в което помежду си всички си знаят пломбите в устата и бенките по тялото, а много често и още повече… А когато свърши сезонът и дойде лятната почивка, пак със същите хора, на море в лагера на артистите в Ахтопол, където повечето театри в България си имаха свои бунгала. Изграждането на социализма, световния империализъм, студената война бяха далеч от нас. Бяхме щастливи в професията си. И така с се живееше не само в Русенския театър, а във всички 50-ина театри у нас.

Същата жизнена и професионална подредба съществуваше и в новата ми месторабота. Театър „София“ вече беше хит в културния живот на столицата. Директорът на театъра Николина Томанова внимателно беше подбирала целия този звезден състав, следеше за млади талантливи артисти. За сезона 1975-76 г. тя назначи в театъра освен мен Сашка Братанова и Любомир Т. Младенов. Те са мои състуденти и за трите си години разпределение в Бургаския театър бяха направили силно впечатление с проявите си. Това „Т.“ в името си Любо бе сложил, защото в трупата вече имаше актьор със същото име – и това беше моят баща, един от основателите на този театър.

Това бяха времена, когато в столичен театър се влизаше изключително трудно. Тогава по разпределение из цялата страна изпращаха цели класове от завършилите ВИТИЗ и понякога се пръкваха шеметни трупи, които в течение на няколко години определяха вкусовете и движенията в развитието на българския театър. Там, където начело на младата трупа застанеше и талантлив режисьор, магията на театъра ставаше неудържима. Такава беше появата на трупата на Бургаския театър в края на 50-те и началото на 60-те. От там тръгна цяла плеяда от най-талантливите български артисти. И там начело застанаха не един, а цели четирима колоса на българската режисура: Леон Даниел, Вили Цанков, Методи Андонов и Юлия Огнянова. Впоследствие през годините така избухваха Пловдивският театър с Любен Гройс, Крикор Азарян и по-късно Иван Добчев, Варненският с Краси Спасов и Станчо Станчев, Пазарджишкият отново с Азарян и Николай Поляков, Видинският с Йори Саръиванов и Леон Даниел, Русенският със Слави Шкаров, Маргарита Младенова и Краси Спасов.

Спомням си как театрална София с влакове и автобуси се изсипваше на премиерите на тези театри. Но властта си знаеше работата. Щом някоя глава се подадеше над нивото на социалистическия реализъм, веднага биваше посичана. Важното да се отбележи във връзка с гореспоменатите явления какво беше отношението към театъра на окръжните секретари на партията в съответния град. В тези случаи това бяха хора, които обичаха и защитаваха театрите си. Спомням си случая с Видинския театър. Когато окръжният секретар, който обичаше и поддържаше театъра, си отиде, следващият на неговото място построи стадион, вкара „Бдин“ в А-футболна група и затри театъра.

В същото време в софийските трупи започнаха все по-често да се появяват така наречените парашутисти. Това значеше спуснати „отгоре“, по партийна или връзкарска линия, без оглед на техните качества. По-скоро без всякакви такива. Говореха за един такъв наш колега, „спуснат“ в столичен театър, чието бездарие блеснало толкова ярко още на първата му репетиция, че в първия момент то било прието като гениалност. Затова и щатовете се раздуваха все повече и повече. Софийските театри в един момент бяха стигнали актьорски трупи от по 50-60 артисти, голяма част от които с така наречените „парашутисти“. И понеже по българските закони и до ден-днешен ако ти имаш трудов договор с държавен театър, то този договор те държи в щата до пенсия и никой не може да те мръдне от него. А ако се намери директор, който да те мръдне, завеждаш дело срещу театъра и, разбира се, го печелиш, защото „горкият артист, как така ще остане на улицата, та той нищо друго не умее да прави“, ще каже съдът. Аз лично бях страна в такова дело като директор на Сатиричния театър, но за това ще разкажа, когато стигна до там. Николина Томанова успяваше да удържа терена чист от кацащи парашути и чак в края на управлението ѝ, при едно нейно отсъствие от страната, в театъра бе назначена актриса от „най-високо място“. Това беше първият пробив и след смяната на Томанова парашутният десант продължи и щатът на театър „София“ се разду до такава степен, че това наложи разделянето му на две трупи със създаването на Малък градски театър „Зад канала“.

ДС