Bookshop March 2017 2

Разкази за неизговоримото

„Емигрантите“ на В. Г. Зебалд - семена, които няма да хванат корен никъде

Сграда, част от нацисткия концлагер „Аушвиц" в Полша. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Четено: 1167 пъти E-mail

„Емигрантите“ на В. Г. Зебалд излиза на български четвърт век след първоначалната си публикация. Привидно и поне на пръв поглед става ясно, че книгата е за евреи, напуснали Германия по време на Втората световна война. Но това далеч не е цялата истина. Никога досега не съм чел книга с толкова много конкретни цветя и дървета и с толкова много конкретни, посърнали, изсъхнали и попарени като цветя и дървета конкретни хора, макар донякъде измислени или отчасти съществували (като художника Франк Ауербах).

Гъста растителност, зелена или черна, никне по страниците. Видимото в човека, дори в публичните хора, в световноизвестните звезди, е просто върхът на айсберга, короната на дървото, плод или шарен цвят. Невидимото често кара както популярните, така и почти обидно наричаните „обикновени“ хора да чезнат, да се стапят, да изчезват съвсем заради неизговоримото, което тече в кръвта и мозъка, в паметта и раните, в стъблото и корените. Какво остава тогава за невидимото в невидимите – бежанци и емигранти? Или в други запокитени и отритнати от обстоятелства, катастрофи, конфликти? Как въздейства непроизносимото и тайното на отместените и изтръгнати от дома си като плевели и бурени, макар и доскоро живели като съседи, съграждани и в съгласие помежду си? Неусетно се превръщат в призраци. Изоставят дома и старото си лице. Понякога променят името си. Болката ги застига. Мъртвите не си отиват. Паметта напомня за себе си. Може би самоубилият се поет Паул Целан, авторът на „Фуга на смъртта“, би написал такива романи? Бавни видения. Изчиташ ги и след малко не можеш да кажеш за какво действително са били, но не излизаш от пространството им.

Трудно е да се каже нещо ново за „Емигрантите“, освен че по различни причини е лесно да попаднеш в плен между страниците ѝ. Книгата е трудна за класифициране. Донякъде е мемоар, роман и документална проза за четирима души, емигранти в Англия и Америка. Веществеността на снимките, разпръснати без уточнения, въздейства като доказателствен материал. Нечий личен или общ архив. От публикуването си досега е получила признание и награди, наричана е шедьовър. Не само за Сюзан Зонтаг В. Г. Зебалд е съвременният майстор на литературата на риданието и душевното безпокойство. Майкъл Ондатджи го нарича най-интересният и амбициозен писател, работещ във Великобритания.

Многократно са отбелязвани елегичният тон, наблюдателността, усетът за детайл и яснотата в писането на Зебалд. Сухо и деликатно, но пълноводно. Като Дунав или банка кръв. Заслужено е поставян в компанията на Кафка, Борхес, Пруст, Набоков, Калвино, Примо Леви и Томас Бернхард, макар да е бил критикуван за монотонния и безпощаден песимизъм при внимателното вглеждане в опустелите животи. Обвиняван е и в сладък меланхоличен мазохизъм и фалшива интимност с покойните. Но дори и критиците засвидетелстват силата на книгите му, изпълнени със самотници, жертви на войните, революциите и масовия терор на миналия век. Зебалд пише и за живите жертви, оцелелите, които не са пощадени от вторичните трусове. Веднъж отнесени от случайност и власт извън техния контрол, те повторно са удряни от приливите и отливите на травмата и паметта. Разпилени са като семена от вятъра, които няма да хванат корен никъде.

Казват, че книгата се зародила, когато Зебалд научил за самоубийството на един от учителите си – не дълго след като и Жан Амери е отнел живота си през 1978-а. Казват, че пише спокойна и лаконична проза с изключителен емоционален заряд, без фойерверки и с обратното на показност, но с идентичното на магичност. Освободен е от тенденцията за сантиментализиране, когато не-евреи пишат за Холокоста. Изреченията му се вият в печален зигзаг и се движат с тихи миши стъпки и без да усетиш са минали години и епохи. От стария възход на Йерусалим и строежите на американски небостъргачи до падението на Германия или Манчестър. Тегнещата атмосфера на мълчание и несправедливост у понасящите ударите на съдбата не поражда гняв, а всява тъжен терор. Асоциациите и отклоненията при Зебалд са като в стихотворение, тук се промъква факт, там подробност или анекдот. Бавното натрупване на измислени и реални дреболии за (само)унищожени хора, подхранва съкрушителното чувство за загуба. Самоубийства, воля за забрава, родители, които не пристигат – се оплитат в четири прецизни тъмни приказки, обединени чрез фини вътрешни рими в разказ за мрака, който няма сърце, защото може да е навсякъде. Няма приоритетни точки, страданието е постоянен спътник в скиталчеството.

„Емигрантите“ оплита погледа в паяжина от болка и меланхолия. В нея няма кокетство и уют. Хората, за които пише Зебалд, откриват топлота във фантазията за пламнали и веднъж и завинаги изчезнали спомени. Да бъдеш чужд на себе си, за да бъдеш себе си, а не жива, ходеща и дишаща урна с пепел, която възкръсва още веднъж. И пак. Книгата има особен ритъм и такт, знае какво да премълчи и върху какво да постави ударение, за да се проследи от началото до края спокойния, бавен и безпощаден макабрен, мъртвешки танц, в който носталгия, неуместност и инстинкт за неприспособимост изсмукват и унищожават градината вътре в човека отново и отново. До последно увяхване без последвала пролет.

Появата на сборника е толкова уместен днес в България, колкото би бил вчера или утре. Тук конспирацията на мълчанието – лично и публично и за същностни рани – е по-оглушителна отвсякога.


Bookshop March 2017 1