Bookshop March 2017 2

Рождество или смърт

Природата е тази, която дава подаръците. Тя обаче е и тази, която си ги взема обратно. Затова нека бъдем послушни деца

Ние, дето уж не можем да управляваме промяната в природния цикъл, сме задвижили колелото тъй силно, че то се е търкулнало надолу към пропастта. Снимка: Емил Георгиев

Четено: 1388 пъти E-mail

Във всеки един момент част от бъдещето се превръща в минало и това няма как да бъде спряно.

Едно време хората мислели друго – вярвали, че времето е кръговрат, който се движи, благодарение на техните действия и ритуали. Затова направили празниците – само тяхното циклично повтаряне завъртало повтарящото се време така, че пак да се случи напролет в природата онова голямо Раждане, което да създаде това, което после древният човек да събере, убие и изяде.

Сега знаем, че задвиждането на това колело не е наше задължение. Което ни е поотпуснало покрай празниците – те са празнуване заради самия празник, което ни спестява някои травмиращи и безсмислени жертвоприношения. Гледаме с мило снизхождение към древните ни предтечи, които някога и някъде, край извора на цивилизацията, са се потили да обръщат природното колело на Времето. И докато те вярвали в своята съзидателна сила, ние, изгубени между вечно непристигащите богове, утопии и фантазии, сме се примирили със своята съзидателна неспособност. Не можем да влияем на цикличното време, а линейното време все повече ни бута към ръба на живота. Какво ни остава, освен да празнуваме? И ако ще променяме нещо, ако трябва да си го върнем на гордата Майка природа, че ни е създала толкова немощни – защо да не променим климатичното време? За да ни е топло, хубаво, уютно, задоволено и празнично.

Преди няколко месеца учени публикуваха изследване, според което човешките дейности дотолкова са въздействали на природата, че климатичните промени са станали необратими. В почвата вече има толкова много въглероден двуокис, че заради затоплянето (причинено от въглеродния двуокис във въздуха) този газ излиза от почвата и влиза в атмосферата. Там той причинява още по-голямо затопляне, което пък води до отделяне на повече двуокис от почвата, което води до още по-гореща атмосфера. И това вече няма как да бъде спряно. Няма как да бъдат спрени последиците от тази не толкова видима промяна. А те са: унищожаване на животински видове, покачване на морското равнище, настъпването на пустинята, наводненията, климатичните аномалии, войните за ресурси.

Оказва се, че ние, дето уж не можем да управляваме промяната в природния цикъл, сме задвижили колелото тъй силно, че то се е търкулнало надолу към пропастта. Сигурно така предизвикваме възхищението на предците си – вижте колко мощни са станали децата ни, подчинили природата на желанията си.

По стар поколенчески закон възхищението на предците идва в комплект с презрението, което ще изпитват към нас децата ни. Което ще дойде заради също така стария поколенчески закон да оставяме на идващото поколение да се справя с последиците на нашите грешки. И няма как да не си представя дъщеря ми, която днес седи до мен и си лепи татуировки по ръката, как след тридесет години ме пита „защо си мълчахте”.

Защо си мълчахме ли? Всяко поколение си намира оправдание защо мълчи. Нашите родители – от страх пред репресиите от режима, техните родители – заради това, че и да говорят – нищо не може да се промени, прародителите са мълчали, за да не разгневят Бог или да не спре колелото на времето. Едно мълчание по важните въпроси, в което живеем поколение след поколение и което ни е определило като цивилизовани хора. Вместо да изревем при всяко чувство за болка, пазим болката в себе си, предаваме я като щафета на следващите хора и така, докато болката, нетърпима, не избухне и не завлече в ужасяващия си въртоп хора, градове, народи и съдби.

Добре, де, ами нашето оправдание? Ние защо мълчим? Мълчим, защото вярваме, че ако не говорим за проблемите или ако ги отричам, те спират да съществуват. Така ни научи светът на консуматорството, селебрити културата и споделеният социален идиотизъм – щом за едно нещо не се говори или не пише за него в медиите, значи то не съществува.

Ето, например тази година в българската предизборна кампания природата не бе спомената нито веднъж – нито някой каза нещо за мръсния въздух, нито за изсечените гори, нито за сухото горещо бъдеще – или може и настояще, в което върховете по планините ни дори в момента нямат сняг. Американците, като по-напредничави от нас, даже си избраха президент, който отрича, че човешката дейност води до глобално затопляне.

Според мен мълчанието има смисъл само в един случай и той касае другия важен проблем, мира – чието нарушаване вероятно също идва от глобалното затопляне и изчерпването на ресурсите. Та мълчанието има смисъл в случая, в който държавите спрат да плащат на хибридните си войници да сеят пропаганда и омраза в душите на хората, това може и да забави, дори и да избегне войната.

Мълчанието обаче не спасява катастрофата в природата. В отношенията ни с нея не важи човешкият закон. Там важи законът на природата, който е закон от много по-висш порядък.

Природата е тази, която дава подаръците. Тя обаче е и тази, която си ги взема обратно. Затова, ако искаме да продължим да си ги получаваме, трябва да я слушаме. Само послушните деца получават подаръци на Коледа.

ДС