Bookshop Wallpaper
Посоки

Руси Чанев и песента на глухарите

Снимка: Румен Добрев

Четено: 1617 пъти E-mail

Това ще бъде един разказ за изслушването. За оценяването и за важността на нещата. Бих се увлякъл и бих казал, че това ще е разказ за всичко – но знам, че това ще предизвика възмущение.

Повечето хора живеят със заблудата, че Всичко е нещо като Много, но е даже и повече от Много. А аз мисля, че Всичко е по-близо до Малко и най-вече до Нищо. Сетете се колко много атоми има във всяко нещо. А като се замислите – атомът е почти кух. В него няма нищо. Едно малко ядро и огромна спрямо ядрото електронна обвивка. А ако погледнете и в ядрото, ще видите, че протоните и неутроните също не съществуват, защото всъщност са съставени от елементарни частици, които – разгледани по-отблизо – ту се държат като частици, ту като енергия. Атоми няма. Има енергия, помещаваща се в дадени координати. Може да се каже, че ние, всеки един от нас, е нещо като територия, на която пространството има по-други свойства и тази територия се казва човекът Калин, човекът Стоян или човекът Еди Кой Си.

Но на кой му се вглежда надълбоко в атоми и протони, след като има толкова тъпа работа за вършене, а като се върнем от тъпата работа – толкова тъпи риалитита за гледане. Пфу, егати живота – а, какво ще кажете?!

Ето такива неща си мисля често, а и други – за изкуство, за науките, за човека и неговата душа, за антиномиите на Кант и за влиянието на Караваджо върху Рембранд и на джаза върху рок енд рола.

Сноб си ти Андрешко, парвеню, полуграмотен дървен философ! Така ще кажат мнозина и ще ме замерят с гнили плодове на хлебно дърво. (Защо на хлебно дърво? – ще се запитате – Защото аз не мога да живея в обичаен свят, скучно и унизително е, мили приятелчета.)
И най-вече си безделник, писател, писателстваш нещо там, не се занимаваш с важни неща, не правиш нищо съществено, четеш си книжки, пишеш си книжки… а иначе какво правиш? Какво работиш, мама ти стара интелигентска, само знаеш да плюеш по нашите национални светини като Гришо, Кобрата и Шики Стораро (тук вой раздира вселената и всички праведници вият: „Как на едно място слагаш ти, мършо, свещените Гриши и Кобри с някакъв си Шики?!”. А аз с наведена глава вместо Шики слагам Левски – защото Гришо и Кобрата за пред народа може да бъдат поставяни заедно само с Левски и Националната лотария, свещената за народа… народа, търкащ със стотинка листчетата с печалби от милион!). Нямаш имущество и нямаш ценности, нямаш морал и морални устои, нямаш нищо важно и свято в тоя живот, защото нямаш ни апартамент в „Белите брези“, ни ауди на три години с полуплатен лизинг… и затова даже Родината не тачиш, защото не те свързва нищо с нея! Ни риалитита гледаш, ни турски сериали, ни новините за убийството в Нови Искър!

А откъде започва родината? (както се пееше в една руска песничка: „С чево начинается родина?”) – ами с турските сериали, с приватизационните сделки на Делян Пеевски, с Нефтохима, с чалгата по морето, с циганското гето в Пловдив, със сливенските проститутки в Амстердам, както и с Тотото и Лотарията, и с ВИП Брадър и „Фермата“, и с рекламата на „Савекс“. С която стават известни актьорите. Защото няма как да станат известни с роля в пиеса на Шекспир. Защото Шекспир „не е моето нещо”, както каза всенародната светиня и победител във ВИП Брадър Джино.

Така ще ми кажат и аз ще си затворя устата – и даже ще се опитам да спра да мисля! Ще си дам сметка, че трябва да се засрамя. Ако ще мисля – по-добре да го правя наум. А като говоря – ще трябва да казвам само неща, които интересуват Всички Хора. Всички български хора. Да ги изброя ли отново? Турските сериали, риалититата, новото ауди на старо, Лотарията… Да продължавам ли?

Декарт, този мил и странен човек, който е бил професионален военен, математик, философ, учител по фехтовка и още Бог знае какво, този Картезий, разделил с един замах на рапирата това, което наричаме сега „душа”, от това, което наричаме „тяло”, веднъж си лежал. Било около обед. Той не палел печка. А в Холандия, дето живеел, защото било доста по-свободничко от абсолютистка Франция на Луи Краля Слънце, било също и студено. Но това явно не му правело впечатление. Лежал си. А в Холандия освен всичко друго се работело яко. Ами то, ще си кажете, нормално е да се работи, дето е студено. Там какво друго да се прави?! Та холандците работели, а Декарт си лежи.

И отиват холандците при Декарт. И хлопат на вратата на апартаментчето. Влизат – и що да видят – Декарт лежи, котарака му мърка до него, а той ни крака си мърда, ни ухото – лежи си и не дава признаци за нищо. И холандците – разбързани и разядосани – тропат с черните си обувки (защото не са си взели дървените), стържат рафтчетата с книги с колосаните си испански яки и викат:

– Абре Декарте!

– Какво? – вика Декарт.

– Абре Декарте, какво правиш по обед бре, пиле?! – плескат се с ръкавици от заешка кожа по бедрата холандците.

– Че кво! – вика Декарт – Ей ме тука – мисля!

А холандците изпадат в пълна умствена безизходица, въртят се в кръг и пулят очи.

– Как така мислиш бе, човек!? – викат те – Обед е вече, ние досега сме продали три пъти Света и четири пъти сме го купили, завладели сме Източните Индии, разтоварили сме на пристанището в Ротердам пет хиляди бурета карамфил от Мадагаскар и две хиляди бурета канела от Борнео! А ти ми лежиш и ми мислиш!

И така. Декарт няма как да им обясни, че мисленето е по-важно от буретата канела, то и тя е важна, но ценността на канелата идва именно след и от мисленето. Защото една неосмислена канела не е никак ценна. Тя е коричка от вонящо дърво. Но няма как да обясни Декарт, че автентичното съществуване е чрез мисленето – къде ще им обясняваш на някакви холандци това Когито ерго сум, дето няма да го разберат нивга!?

И ето. В тоя ред на мисли (ха-ха, бива ме и в клишетата, ще напиша книга само с тях!) аз отидох тия дни на имен ден на моя издател.

Кой е моят нов издател? Няма да ви кажа, защото той след пет дни ще пусне на пазара новия ми роман „Разкажи ми“, а аз добре знам, че любопитството е мощно оръжие на рекламата.

Та отивам там и това там е един хубав арменски ресторант. И маси, маси, маси, а по масите – хора, хора, хора. Аз се смущавам малко, колкото е редно за един светски човек, защото и аз съм светски човек, мътните да ме вземат, бил съм поне пет пъти в телевизията, да не кажа и шест.

И смущението ми минава, ама си взимам половин „ксанакс“ за всеки случай, за да не писука от неудобство крехкото ми сърце, защото то писука и се гърчи, най-вече когато види нещо, което не е така. А не е така всичко, което е да речем лицемерно, неловко, повърхностно, глупаво, безсмислено, празно, скучно, недодялано, нахално, некрасиво и т.н., и т.н. Знаете добре, че сред хора ли си, особено сред повечко хора, винаги ще видиш нещо, дето не е така. Не е както трябва. И ето така се става наркоман. Искаш съвършени хора със съвършено общуване, а такива, дявол да го вземе – няма! И пиеш „ксанакс“. А може ли и без „ксанакс“? Не – не може! Защото другият изход е да станеш и ти такъв някакъв – не така. Да се откажеш от стремежа към съвършенството и да приемаш хората каквито са, а даже и по-лоши от каквито са. Абе всъщност – въобще не говоря за някакво абстрактно съвършенство, а просто за хубавото, което не е абстрактно…

… Но е толкова рядко, че започва да ни изглежда абстрактно.

Но ето че домакинът ме слага на маса с хора. Той ми е избрал място, според моите… да го наречем интереси. Писателят – на такава маса – по като за писатели. И съм право срещу чудесния актьор Руси Чанев. Другите не познавам. Но гледам лицата им – мили и умни лица.

Замаян съм малко от Руси Чанев срещу мене. Защото да видиш някого, когото си гледал още като дете с чувството, че е божество от друга епоха; по свещения черно-бял телевизор в най-страшния и мъчителен филм „Осъдени души“…

… И той ти е останал за цялото детство нещо, каквото е Хермес за някой древен грък – това си е замайващо. Все едно съм на маса с Едгар Алан По или Гогол.

Вие ще си кажете, че след като съм бил така гротесково-саркастичен в началото на тоя разказ, явно и сега съм такъв. Но не. Аз от гротеска преминавам съвсем свободно към най-ведра възхвала, а ако някой не разбере – жалко. Човек е добре да може да е И ироничен, И сериозен. И груб, и мил. В един и същи текст. Ще ми свикнете.

А започва и разговор.

Ние с Руси Чанев се познаваме, естествено, че кой не се познава с всеки друг в България?! Били сме и по представяния на книги, и по разни културни мероприятия заедно; ясно е – България е малка, а културният остров на България е още по-малък – не по-голям от остров Белене. Ама че асоциация! Пфу. Пепел ми на устата. А има и едно такова нещо – хората, известни по някакви причини от медиите, винаги изглеждат на другите и като лично познати. Всеки ден по улицата ми викат „здрасти” и аз развивам параноя. А как ли се чувства Руси, след като е така от седемдесетте години?

Та той е известен още от „Осъдени души“ и „Авантаж“ и после – още повече – от „Мера според мера“, и това го прави един от най-прочутите български актьори. А за по-внимателните наблюдатели, през времето той се е заявил и като един от най-непринудените, най-талантливите и… дръжте се да не паднете (кой използва такива епитети точно пък за актьори?!) най-умните български актьори! Така мисля аз.

И започва разговор, и тоя разговор някак без да сме се наговаряли се разделя на две. В дясната част на масата, където седят другите гости, които се оказват: лекари, работещи в Холандия, чудесни и умни хора, малко в небрано лозе относно българското ежедневие; журналисти, работещи в Германия – те – по в брано лозе; един господин с остригана глава и малко отракан вид, сещате се, като тия хора, които винаги владеят положението в компаниите и казват кой да говори и кой – не (често такива са богати и са собственици на магазин или даже на футболен отбор, а почти винаги на скъпа кола), не видях дали той има голям пръстен на безименния пръст, но би трябвало да има – та в тяхната част на масата се заговори за „третия пол”. Светска тема.

Апропо – интересна тема. Приемането или неприемането на трети пол си е нещо като сериозна реконструкция на обществения морал. Някой ще каже, че моралът не се налага отгоре надолу, но това не е така. Моралът се налага с правила – отгоре. Ако не беше така – щяхме все още да убиваме хомосексуалните по улиците.

Говорят си за „третия пол”. А ние – артистичната лява половина, в която сме Руси, жена ми и аз – само надаваме ухо и заговаряме за други неща.

Както сега се сетих сега за Едгар Алан По, така и тогава се сетих. Не помня по какъв повод, знаете на такива маси и в такива разговори мисълта ти фриволно подскача от тема на тема. Щом не сме млади да танцуваме – нека поне мислите ни потанцуват – нали така?

Разказвам на Руси Чанев за Гогол и за Едгар По, които са живели по едно и също време, почти връстници са, и странно – но като че са страдали и от едни и същи страхове. И двамата са имали кошмарен страх от това да не бъдат погребани живи. Странни велики хора.

Руси ми разказва пък за някакъв скандинавски писател – Фредрик Бакман, и неговата книга „Бьорнстад“, в която се разказвало за някакво градче, обсебено от манията за хокейна слава… описва с възторг сложния сюжет и фината постройка на романа… после заговаря кой знае как и за есетата на Труман Капоти и специално за оня полудокументален пътепис за СССР… а аз споменавам, че тоя тип литература, наречен от Норман Мейлър „ню джурнализм” ми е любим… а Руси Чанев разказва за диалекта в „Мера според мера“, а аз се сещам за „Възвишение“ на Милен Русков, той от там скача на „Хъшове“ в Народния театър, от там – на Вазов…

… Аз говоря за нахлуващата вълна от фелдфебелска патриотарщина в изкуството, той кима с глава, заговаряме за „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“, за неговата ранна младост, той подмята, че през социализма сме имали достъп до западно изкуство, но само до такова, което е критично към капитализма, аз се сещам за Айн Ранд, която не беше известна, защото възхвалява капитализма… след това и за Фройд, който беше направо забранен. И се напрягам и успявам да формулирам мисъл, която отдавна ме занимава: че това, което е направил Западът през 60-те и 70-те е нещо като самоубийство с две дози отрова…

… А Руси ме поглежда въпросително и аз му обяснявам: все едно силен и здрав убиец налива отрова в две чаши, дава едната на жертвата си, а другата оставя за себе си. Пият и двамата, но умира само слабата и немощна жертва… та така и капитализмът, казвам аз, ни е дал чаша с отровата „Бийтълс“, „Ролинг Стоунс“, Труман Капоти, Алан Гинзбърг, Джак Керуак, „Велвет Ъндърграунд“, Боб Дилън, „Дорс“, Лорънс Фърлингети… и е оставил една за себе си… всички тия, които са създали контракултурата и ярко са се противопоставяли на Техния ред; но техният ред е бил прекалено здрав и устойчив. Затова на Запад не са преследвали тия свои критици и бунтовници (или поне не много), но са ги давали и на Изтока, защото са знаели, че там ефектът им – държаво- и системорушителски – ще е смъртоносен. И Руси Чанев заговаря за това, че след като нуждата от бунтовници е отминала – ето че и в западната култура те са изчезнали, затова няма вече неща като ранните „Ролинг Стоунс“.

А после разговорът ни преминава през автопортретите на старите майстори – хитро и леко суетно вградени в техните картини (Джорджоне, Мазачо, Рафаело), после говорим за Платонов, за руските майстори от ХХ век, за театъра и литературата в театъра, за сюжетите и за нуждата от сюжети, за Мирозданието и за априорната му цялостност… и ето затова няма нужда от сюжет – твърдя аз, а той се чуди как така – защото всичко и без друго е свързано с всичко „И ако една пеперуда тропне с крак” – казвам, а той допълва:

– Ще се извие ураган на другия край на света…

… И сме щастливи, че говорим така и че знаем всичките тия неща и че владеем един език, който прави разговора особено сладък…

… И знам, че и двамата усещаме, макар и слабо, че тия разговори са и малко суетни… че насладата да знаеш и да се възхищаваш на някой, който знае също, а даже и повече от тебе (но не много повече!) е малко дразнеща наслада… Че хората я наричат снобизъм… че нашето чорбаджимарковско и работническо-селско минало е поставило над всички нас едно древно предупреждение: „Не се прави на много умен, не дрънкай префърцунени щуротии, ами си налягай парцалите, трай си и си гледай работата…“.

Знаем това, но ни е извънредно приятно, направо сладко ни е така да си бръщолевим, осъзнаваме тоя рядък разкош на ерудираното говорене, почти забраненото говорене за високо изкуство, и ни е благо и весело – защото кога ли ни се случва, особено на светско място, да можем да си поговорим до насита направо за Едгар Алан По и Гогол, и Труман Капоти…!?

А разговорът в дясната част на масата ту напредва, ту затихва, подновяват го, той пак не върви идеално – поне така ми се струва – просто хората в дясната част са с много различни интереси и професии. И няма как – налага им се да говорят за малкото неща, които са им общи (без яденето и времето) – затова се въртят около страните, в които живеят, гръмките новини от България и Света (като започнаха от „третия пол” и минаха към толерантността към „различните” въобще), малко политика, малко социални нещица… но не пошли, ами все пак – смислени неща – на кой колко плащат по света, как светът не отива на добре, след като и в Холандия вече може да се види непочтеност и разни такива.

Всяко нещо може да се говори и умно – казвам си, докато ги гледам. И са ми симпатични, но и малко ги съжалявам, защото те си нямат нашето изкуство, да го вземат дяволите, и нашата лудост, която ни дава възможност, където и да седнем, да си говорим наистина разпалено и със страст, която хората често приемат за изкуствена (но заклевам се – не е!), да се сещаме нови и нови неща, да танцуваме с мислите си и да се възхищаваме на своите и чуждите знания, които ни водят до поразителни, малки и красиви прозрения. Мислите са наслада, а Декарт, милият, е съвсем прав: Мисля, следователно съществувам! Начетеният човек е дете. Човекът на изкуството е два пъти дете!

По едно време обаче, докато ние тъкмо говорим за разликата между литературен герой и жив човек, разговорът отдясно се засилва. И ме повикват – като бивш психиатър – да кажа нещо там за третия пол или за нещо такова – модерно. Което не ме интересува и грам в сравнение с Капоти или скандинавските писатели.

И аз заговарям и по тяхната тема – все пак сме на светско събиране. Но ми е малко неловко, даже да не кажа – срамно – от това, че изоставям нашия – с Руси и жена ми – разговор за по-важните неща! А Руси не може да се спре, той като че ли се е унесъл в разговора ни (все пак е пийнал малко огнена вода, а аз с моя черен дроб не мога да пийна и капка), затова той е по-освободен от светските условности и не му пука чак колкото на мен за светския разговор. Затова продължава – за театъра, за Брехт, за Сикстинската капела, за Вазов и Радичков, за японското изкуство и какво ли още не. И аз се чувствам неловко в средата между двата разговора.

Но като че ли повече отделям внимание на десния, защото той е светски, а глупакът-конформист, живеещ у мен, все пак е склонен да се подмазва на светското, а пък и на мнозинството, защото отдясно хората са повече (та нима в обществото тия, които говорят за обичайните неща, не са винаги повече от тия, които говорят за изкуство?; и именно затова хората на изкуството от кумова срама започват и те да бръщолевят, даже и в изкуството си, за обикновени и вулгарни неща?!) – и така аз говоря вече предимно с десните хора.

А Руси си говори за нашето си изкуство, което ако е правело досега добро впечатление на хората отдясно, сега вече малко ги дразни, може би защото заглушава общия разговор, в който уж съм се включил и аз. И тогава господинът с остриганата глава казва на Руси:

– Абе, Руси, вземи спри малко, само ти приказваш, не може да се вземе думата от тебе.

Аз решавам, че с Руси са стари приятели и това си е техен, свойски начин за говорене – да се прекъсват и да се държат фамилиарно. Затова не обръщам особено внимание. Но забелязвам с ъгъла на окото, че Руси прави горчива, именно горчива гримаса, съвсем слаба, като повей от гримаса, но все пак се забелязва. Явно му е станало криво – казвам си – както е заговорил така хубаво – и да го спрат така… Ама нали му е приятел, сигурно така са си свикнали – казвам си и продължавам да плещя премъдри глупости по светската тема, която са ми подхвърлили. И наистина хората ме слушат добронамерено и се усмихват, в края на краищата в такива компании хората наистина изпитват симпатия един към друг, но това е симпатия, дошла от силната светлина (а светлина на латински е „лукс”), от хубавата храна и от забавните напитки…

Но усещам, ясно ми е, че Руси се е засегнал. И си казвам: та той е възрастен, не е младо момче, та да можеш да го прекъсваш под път и над път, човек с годините – за добро или за лошо – става по-тежък и някак сам себе си започва повече да уважава и е съвсем естествено – мислейки за себе си като за стар и достолепен човек – да се разстрои от разни прекъсвания и нетактични забележки. Но той нито показва, че е натъжен от прекъсването, нито пък казва нещо. Само по-бързо отпива от чашата си и гледа някак втренчено пред себе си.

Аз усещам, че съм станал дезертьор, не че е някакво страшно силно усещане, но е неприятно – аз съм се измъкнал от разговора с големия актьор, от разговора за голямото изкуство, за да угодя на светския разговор, за да угодя на малкото изкуство – изкуството да се държим симпатично в обществото.

Е – масата не е място за задълбоченост – казвам си за свое оправдаание – на маса се говорят леки и празни приказки. Значи човекът с остриганата глава беше прав да направи забележка на Руси: на маса се говори за нещо, което е интересно за всички – тоест – за Нищо конкретно и за Нищо дълбоко – леките празни приказки за общоизвестни неща от последните дни. На маса се бърбори за Гришо, не за Платон.

Но аз се чувствам и ренегат спрямо себе си – спрямо своите убеждения. Та нима аз не искам наистина много повече да си говоря за Труман Капоти, за Достоевски и Керуак, отколкото за светски неща? А кои неща са светски? Нима за всичко не може да се говори сериозно и умно? И нима не може да се говори умно и за това, което интересува всички хора? А кои са тия всички хора?…

… Защо хората на изкуството трябва да се отделят от Другите и да водят разговори, неинтересни и неразбираеми за Другите хора? А не се ли отделят именно тия Други хора от разговора за големите, възвишени и умни неща, повеждайки разговора към баналното? А защо тия Други хора пък не се поинтересуват от изкуството? Високото ли трябва да се съобразява с всекидневното и баналното, или обратното?

Цял вагон въпроси се изтърсва на главата ми и аз не мога да си отговоря, докато се опитвам да реша към кой разговор да се насоча. Към прекъснатия с Руси или към тоя, който съм на път да прекъсна – с останалата част от масата?

Сега ще ви кажа нещо: надявам се целият тоя текст дотук да се приеме с цялата метафоричност, която той носи или поне ми се ще да носи.

Накрая аз изоставям светския разговор. Той, естествено, продължава да тече. Лекарите от Холандия – умни и деликатни хора – ме разбират. Даже част от дясната половина се обръща след мен и минава, следвайки погледа ми – към Руси. Той си пие тихо и не говори. Мисли си сигурно за изкуството и как то винаги остава някак изолирано. На масите и в световете. Но аз го заговарям. И след пет минути отново бърборим разпалено – за Чехов, за Булгаков, за Буковски, за Хармс, за Брамс, за Чайковски, за Дюрер и Полаюоло, за Кенет Кларк и Куентин Тарантино. И част от дясната страна на масата вече е в нашия разговор.

Само господинът без коса ни гледа малко изпитателно и недоволно. Той явно си е такъв. Малко като че ли подигравателен към нашите въздушни и игриви артистични брътвежи. Българин – казвам си. Това не е лошо. Хората на изкуството трябва да бъдат приземявани, за да забелязват и действителността. Иначе – като глухари, замаяни от своята песен – няма да забележат как идва старата мечка, поваля ги с лапа от клона и ги изяжда най-безцеремонно.

Такива неща си мисля, после вдигаме наздравица, а след това си тръгваме, пътуваме заедно с Руси с такси, в което разговорът продължава, а накрая вкъщи отварям джиесема си и виждам, че след като сме се разделили, Руси ми е пратил sms с имената на книгите, за които сме говорили, както и на авторите, за които ми е разказвал. Хубав спомен – казвам си.

И чуквам с пръст по монитора на джиесема си, на който са изписани прекрасни, велики имена.


Корабът нощ