Arena Open 2

„Сделката за свободата“ на БНТ

Десет години след освобождението на българските медици в Либия, най-голямото щастие за тях е да си отварят сами вратата

Летище София, 24 юли 2007 г. Посрещането на българските медици след освобождението им от затвора в Либия. Снимка: Стопкадър от филма „Сделка за свободата“ на БНТ

Четено: 1013 пъти E-mail

През май 2017 г. последните новини от и за Либия в информационните емисии са за стотици жертви в лодки, които превозват хора, бягащи от страната. И за 22-годишния либиец Салман Абеди, обявен за извършител на най-жестокия терористичен атентат в историята на света след 2001 г. Жестокост, проявена към деца в една концертна зала в Манчестър.

На 31 май в рубриката си „В кадър“ БНТ излъчи филма на журналистката Цвета Младенова и режисьора Николай Василев „Сделката за свободата“. Изминали са 10 години от освобождаването на българските медици и един палестински лекар (получил по време на процеса българско гражданство), осъдени на смърт от либийски съд за няколко нарушения и престъпления, сред които и заразяването на деца с ХИВ вируса в болница в Бенгази.

Филмът започва и завършва емоционално. Започва с разказите на жените за изтезанията над тях в либийския затвор, чрез които са изтръгнати самопризнания, и завършва с думите на д-р Здравко Георгиев, че най-голямото щастие в живота е сам да си отваряш вратата! Но целта на Цвета Младенова е разплитането на случая – как бяха освободени медиците ни.

Ден след излъчването на филма „Сделката за свободата“, в предаването „Лице в лице“ по bTV бившият външен министър през 2005 г. Ивайло Калфин оспори разказа на авторите и нарече „наивна“ версията за ролята на Сесилия Саркози, бивша съпруга на тогавашния президент Никола Саркози. Калфин каза: „Аз нямам версия, знам [как бяха освободени медиците ни]. Той е обиден от непризнаването, че българските институции са координирали плана на британските служби, водени от сър Марк Алън; че през 2005 година ние сме събудили международната общност.

Българските медицински сестри са задържани в края на 1998 г. заедно с медици от още няколко държави, сред които Франция и Полша. Всички изтеглят лекарите си. През 2006 г. д-р Здравко Георгиев е освободен, но петте медицински сестри са осъдени на смърт. Президентът Георги Първанов и журналистът от „24 часа“ Георги Милков казват, че Кадафи обвинява българите за начина, по който са предали Тодор Живков и идеите на социализма; и затова са обвинени и задържани.

Филмът започва с важно определение за случилото се в Либия от 1998 до 2007 г. Цвета Младенова го назова най-дълго продължилата заложническа криза. До 2006 г. процесът в Либия не беше назоваван „заложническа криза“ – нито от властите ни, нито от журналистите ни, освен от Лили Маринкова в ефира на „Неделя 150“. Лили Маринкова вече не звучи по радиото. А тогава съществуваше определението „хуманитарна криза“.

Едва ли филмът изрича всички „истини“ за случилото се. Но едно от ценните му качества е, че 10 години по-късно показва колко е важно в демократичното ни общество доверието в институциите и доверието в журналистите.

Извън филма остана разказът за медийната кампания на в. „Стандарт“, bTV и „Дарик радио“ под наслов „Не сте сами“. Кампанията започва едва в края на 2006 г. Водещите тогава на bTV Николай Бареков и Анна Цолова водят концерт-молитва пред храм-паметника „Алeксандър Невски“. Ако в Бенгази протестите в защита на заразените деца са от самото начало на процеса, в България подкрепата от обществото започва твърде късно. Кой би повярвал днес на Николай Бареков? Или на в. „Стандарт“? Само 10 години по-късно много от вестниците са променили изцяло облика си след поредната продажба. А водещите са преминали през съмнителни телевизии. Това обаче е отделен разказ – за ролята на журналистите и за доверието в медиите, което през 2006 г. беше различно от това в 2017 г.

Филмът на Цвета Младенова не се занимава с началото, споменато е само, че тогавашният премиер Иван Костов допуска възможността българките да са виновни. Разказът на Младенова започва с писмото на Сесилия Саркози до спасените от нея медицински сестри. Днес тя носи различна фамилия – Атиас.
Филмът е за човешките ценности, но и за сделката, която два различни свята сключват заради тези ценности.
Липсват гласовете на двама души. С единия – британския разузнавач сър Марк Алън, когото всички сочат като главния двигател на операцията по освобождаването на сестрите, Цвета Младенова се е опитала да се свърже. За неговата водеща роля през 2005-2007 г. обаче говорят и Марк Пиерини, и българският началник на разузнавателната служба тогава ген. Кирчо Киров, а на следващия ден и Ивайло Калфин по bTV. Липсва и един женски образ от главните медийни герои от 23 май 2007 г. – на тогавашния еврокомисар Бенита Фереро-Валднер.

Във филма са изречени две непотвърдени съмнения – първото е, че пенсионираният служител на МИ6 Марк Алън (неволно или с умисъл „сър“ отпада в тази част от дикторския текст на Цвета Младенова) след случая започва работа в „Бритиш Петролиум“ и компанията подписва споразумение с либийската държава само месец и половина преди освобождаването на медиците ни, с което той след 30 години се завръща в Либия. Той обаче отрича работата му в „Бритиш Петролиум“ да има общо с освобождаването на медиците ни.

Другото съмнение е за разговори на президента Никола Саркози с либийския диктатор Муамар Кадафи за финансиране на предизборната му кампания, разкрити от журналисти в „Медиапарт“. От „Медиапарт“ обвиняват Никола Саркози, че едва през 2011 г. е забелязал, че Муамар Кадафи е диктатор и неговият режим трябва да бъде свален.


Източник: в. „Култура“

NT Ivan Vazov 1