Седем важни минути

2018-а чака пред вратата, бременна с нашите мигове

Снимка: Емил Л. Георгиев - Седем важни минути

Снимка: Емил Л. Георгиев

Опитвали ли сте се да изброите на глас до триста шейсет и пет? Е, аз се опитах. Тази сутрин, ден преди началото на 2018-а. Съгласна съм, че звучи налудничаво за една жена във втората половина на своите четиридесет години. Но пък за подобни тотално безсмислени неща никога не е късно и няма възраст – правиш ги понякога от чисто човешко любопитство, по детски.

Та в последния ден на 2017-а, докато пия протяжно последно кафе за старата година и някак без да искам прехвърлям в ума си хубавите и не толкова хубави случки от нея, ме осенява идеята да проверя колко реално време ще ми отнеме изброяването на новите триста шейсет и пет дни, които ми предстои да изживея. Дните, пакетирани като „новата година“, които посрещаш в нощта на трийсет и първи декември срещу първи януари. И понеже точно в такива изпадащи от календара дни си малко повече мистично настроен, леко поетичен и готов на малки лудости, заставам с хронометър в ръка пред огледалото (не знам защо ми е нужно и да се гледам, докато броя) и отпочвам:

„Едно… две… сто двайсет и осем… двеста петдесет и три… триста и тринайсет…“.

След първата десетка гласът ми влиза в ритъм сам със себе си и цифрите започват да се леят в абсолютен синхрон. Паузите са като стъпка назад, за да се засилиш и да изречеш следващото число. Редуват се, като от само себе си се скъсяват, когато числото нараства, за да запазят мелодичността на изброяването. Когато стигнеш до трицифрените числа, дори не мислиш и не внимаваш за броенето – просто си ужасно точен и цепиш секундата с поредната бройка. Числата от третата стотица, когато ги произнасяш, са прецизно отмерващи секундите. Точно като онзи детски часовников начин на броене на английски:

Америка за България

„Мисисипи уан, мисисипи ту, мисисипи три, мисисипи фор…“…

Цялото време за изброяването на следващите дни от 2018 година ми отне точно 392 секунди. Превърнати в минути, те са мъничко по-малко от седем минути. Седем минути, в които се събира цялата предстояща година, с всичките ѝ сутрини и вечери, срещи и раздели, важни неща и пълни глупости, сън и будуване, говорене и мълчание. Някакви седем минути от всичкото безкрайно време на света. Седем. Мистично и библейско число. Символ на сътроворението. Число, което управлява пространството и времето. Седем са дните от седмицата. Седем са континентите. Седем са струните на лирата на Аполон, който се е родил в седмия ден на месеца. Седем са музикалните тонове. Седем са смъртните грехове. Ислямските пророци са седем. Седем са цветовете на дъгата. Еврейската менора е със седем свещи. Децата ни тръгват на училище, когато са на седем години…

Нямам намерение да търся някакво тайнство в тази новооткрита за мен седмица, побираща у себе си цялата бъдеща година. Давам си сметка, че един скороговорник може да я изпердаши и в пет минути, докато за някои произнесените триста дейсет и пет дни биха отнели осем, девет или дори десет минути. Важното обаче е друго – продължителността е линеарно измерение, което винаги е относително. И като такова никога не е особено съществено само по себе си. За седем минути човек може да се влюби. Но точно тази любов би могла да бъде най-голямото му нещастие. За седем минути се създава нов човек – но не това определя дали той ще е гений или чудовище. Седем са минутите, в които може да се роди някой. Но седемминутното раждане не гарантира смислен живот. Някъде четох, че седем минути след смъртта човешкият мозък още работи, за да ни предостави онова връщане в миналото, което наричаме „животът ми мина като на лента“. Седемте минути, в които собственият ни живот преброява сам себе си. Толкова кратък е документалният филм за всичко, което е маркирало присъствието ни на земята. Истински шорткът, в който лично сме закодирали цели панорамни драми, исторически саги, трилъри и комедии. Сериал от епизоди, които режисираме собственоръчно, надявайки се да имаме публика за още и още сезони.

Малко плашещо ми стана. Полагането на емоционални събития в конкретни цифри винаги те сваля на земята и те кара да осъзнаеш крехкостта на всичко, което мечтаеш, правиш и постигаш. С математиката открай време се гледаме подозрително. Ту тя ме е надвивала, ту аз съм успявала да ѝ покажа, че ѝ знам номерата. Когато по този токова конкретен начин я вплетеш в житейската си равносметка обаче, скоростно осъзнаваш една проста истина: животът е изграден от съвсем кратки мигове. И всеки един от тях носи у себе си потенциала да преобърне всичко. Ама наистина всичко. Сигурно точно тази проста истина на съществуването сме отразили в детските приказки, където всичко важно става в онзи миг, в който „и изведнъж…“.

Colibri april 2017

Последния ден на 2017-а – годината, която беше особено благосклонна лично към мен – посвещавам на кратките мигове, които са преобръщали живота ми. Споделям ги с вас, за да ви стимулирам да изброите своите. Изключително терапевтично е!

Някъде в първия месец на новата 1969-та година майка ми забременяла с мен. Била на трийсет, неомъжена и обявена от половината си рода за стара мома. Не знаела дали баща ми би се омъжил за нея и преди изобщо да му каже за присъствието ми в техния живот, го подложила на малък изпит. По съвет на приятелка стиснала по един кестен в двата си юмрука, скрила ръцете си зад гърба и закачливо го подканила:

„Избери си едната ми ръка! Ако в нея има кестен, значи ще се оженим!“.

И татко посочил едната ръка, в която, разбира се, имало кестен. Така месец по-късно двамата се оженили, а в първите дни на есента съм се появила и аз. Татко така и не се сетил в онзи миг да попита какво има в другата и да осъзнае „трика“. Тогава е можело всичко да е различно. Само че татко бил много, много влюбен в мама. И това логично обърнало приказката.

Първата нова година, която посрещах с приятели, а не с родителите си, беше 1986-а. Бях на шестнайсет и се смятах за напълно възрастен човек, с което, логично, родителите ми не бяха съгласни. Въпреки това ме пуснаха да празнувам в апартамента на приятелка, на тринайстия етаж в един типичен висок панелен блок в стар софийски квартал. Бяхме се подготвили подобаващо – кофа с руска салата, сандвичи, алкохол, бенгалски огън, музика. По едно време, някъде в първите минути на новата година, се разнесоха притеснени викове от малката детска стая в апартамента. Когато отворихме вратата, видяхме едно от момчетата да стои изправен на металния парапет от външната страна на прозореца с разперени настрани ръце. Стоеше там като скачач с бънджи, само дето нямаше ластично въже и не беше завързан за нищо. През отворения прозорец едно от другите момчета му говореше тихо, като го увещаваше да му подаде ръка, и се опитваше спокойно някак да го хване. Студеният ватър клатеше стъклата на прозореца, ламарината пред него пропукваше под стъпалата на момчето, а ние стояхме замрели отзад и не смеехме да дишаме. Не знам колко мига е продължило всичко, но накрая Тигъра (така наричахме онова момче на прозореца) просто се материализира в центъра на стаята, а Аспарух, който беше реагирал най-хладнокръвно и го беше извлачил обратно от бездната под блока, го стискаше здраво през рамената и шепнеше „успокой се“. Като че ли по-скоро на себе си и нас, отколкото на Тигъра, който още не осъзнаваше какво можеше да се случи. И как то щеше завинаги да промени животите на всичките десетина деца, които се бяхме събрали за първи път да посрещаме новата година като самостоятелни човешки единици.

В живота си Тигъра стана баща на две деца. Нямам връзка с него от години, но неизменно на всяка нова година си го спомням кацнал на онзи перваз с разперени ръце. И си представям отново и отново как в краткия миг на поредното „изведнъж“ той просто прави крачка напред. Или ние не го чуваме. Или Аспарух не е там. Или го изпуска. Или Тигъра се подхлъзва. Или залита от пиянство. Или… Убедена съм, че всички ние, онези деца от края на 1985-а на тринайстия етаж на панелния блок, на всеки трийсет и първи декември тихичко си прошепваме сами: „Ами ако тогава Тигъра беше паднал“… И с цялото си сърце благодарим на съдбата, че това не се случи.

Няколко дни преди тази Коледа. Разбрала съм се да се чуя с любима приятелка да си побъбрим. Тя ми звъняла, но не съм чула. После аз звъня, пък тя не вдига и така разговорът ни се отлага за някакъв друг миг в бъдещето. Когато час по-късно все пак се свързваме, разбирам, че предния ден е претърпяла алергичен шок. Толкова силен, че за секунди се надула като балон, гърлото я стиснало и с последни сили се обадила на майка си. Оттам миговете на съвпадения и щастливи случайности се подреждат необяснимо. На сто и дванайсет отговорили, че пращат екип, но поради градските задръствания около празника трафикът ще ги забави. Намира се обаче съсед лекар, когото „хванали“ буквално на вратата, тъкмо когато отивал на коледно служебно парти. Случило се така, че точно предния ден заредил личната си аптека с разни неща, включително Урбазон. Забравил да купи спринцовки, но жена му се сетила, че имала някъде скрити няколко за зор заман. Бил инжекциите като на филм – със самообладание, но скоростно. Моята приятелка полека се върнала към живота. Лекарите ѝ казали, че е било въпрос на минути. Някакви изброени мигове, след които просто може да я няма. Докато чашата ѝ с вино още стои с белег от устните ѝ върху себе си. Докато цигарата ѝ дими недопушена. Докато всичките мигове на щастие, които потенциално стоят пред нея в годините от бъдещия ѝ живот, са убедени, че ще се случат.

Преживявах няколко дни тази история. Припомнях си всичко, което ме свързва с моята приятелка. Първата ни среща, когато бяхме на по деветнайсет. Очите ѝ, когато за първи път я видях да плаче в хола ни и половинката бяла салфетка, която си разделихме, за да си поревем заедно. Усмивката ѝ, когато е влюбена. Начина, по който се променя гласът ѝ, когато говори за детето си. Думите, които винаги намира да ми каже, за да ме успокои или да ме накара да си повярвам. Салатата, която само тя може да овкуси така перфектно. Изрядността, която проявява във всичко, освен в отношението към себе си. Болките ти, които приема като свои задачи – да ги поеме, излекува и преживее с теб.

Тази моя приятелка можеше вече да не е тук.

Знам, че тя разчита посланието на този низ от мигове и тяхното щастливо комбиниране. И аз обаче го разчитам. Чета, че трябва по-често и повече да се слушаме. Че трябва да си даваме време и да си го извоюваме, когато то ни се опъва да го споделим с хора на сърцето и душата си. Че моментите на щастие понякога са бременни с нещастие, но много по-често е обратното и това е, което трябва да мислим. Че всяка минута е важна, защото в нея са концентрирани всички възможни посоки и всички възможни действия. Че е важно да умееш да спираш и да се оглеждаш, защото иначе нечий влак може да те отнесе. Че хубавите думи трябва да бъдат изказвани винаги, когато и възможно и още повече, когато е невъзможно. Че трябва да пропускаме малките грехове, малките дяволи и малките мисли, защото ако им отдаваме твърде много внимание, могат и нас да смалят. Чета, че радостта от съществуването е задължителна по една съвсем проста причина – имаш шанса да заспиш и да се събудиш, да огладнееш и да се нахраниш, да тръгнеш и да стигнеш, да обичаш и да го показваш, да бъдеш тук и сега, триста шейсет и пет дни в годината, които понякога могат да се поберат в седем минути. Седем минути, закодирали всичко, които единствено ти и само ти можеш да напълниш със смисъл.

2018-а чака пред вратата, бременна с нашите мигове. А аз си мисля за кестените в юмрука на мама, за другия полет на Тигъра, за моята приятелка, която съм благословена да имам в живота си. Колко просто е всъщност!

Не знам за вас, но аз смятам сладникаво да звънна на всичките си важни хора и най-романтично да им кажа колко ги обичам. Отнема около секунда да го изречеш. А обръща така хубаво толкова много неща!


Кое е събитието в културата, развълнувало ви най-силно през 2017 г.? Гласувайте!

Пловдив Джаз Фест