Шарл Азнавур, една есен преди да отлети: Щастлив съм, когато се събудя жив

Интервюто на Георги Тошев с голямата звезда на френската музика през септември 2017-а

„Аз съм като крадец и мога да открадна историята на твоя живот. Така се получава текста на песента“, казва Шарл Азнавур. Снимка: Георги Тошев - Шарл Азнавур, една есен преди да отлети: Щастлив съм, когато се събудя жив

„Аз съм като крадец и мога да открадна историята на твоя живот. Така се получава текста на песента“, казва Шарл Азнавур. Снимка: Георги Тошев

Преди година Шарл Азнавур се наслаждава на красотата на есента и на бавния ѝ ход към студа. На 93 е, но няма намерение на излиза в пенсия и обикаля с песните си света до самия си край сега, на 30 септември.

Вижте още: ПОЧИНА ШАРЛ АЗНАВУР

Миналата есен Азнавур посреща български журналистически екип в дома си в Южна Франция, където днес го заварва и смъртта. Септември е и след малко повече от един месец му предстои среща с българската публика в „Арена Армеец“. Звездата посреща българите в имението си с маслинови дръвчета на 50 км от Марсилия, изглежда енергичен и приветливо, споделяйки с тях бутилка отлежало червено вино.

Публикуваме разговора на Георги Тошев с Шарл Азнавур, проведен на 18 септември 2017-а и публикуван в сп. „DIVA!“.

ARA MALIKIAN

– Как сте г-н Азнавур?

– Добре съм, благодаря! Даже много добре. Есента е красива и бавна. Харесва ми, когато сезоните се сменят плавно, а не изведнъж от топло да стане студено.

– Кой е любимият ви сезон?

– Харесвам всички сезони, защото съм научен да се радвам на естествения ход на времето. Но пролетта и есента имат една привлекателност, която ги прави специални за мен. Поне през последните години.

Bookshop 300×250 2

– Как се чувствате днес?

– В момента, в който се събудя жив, се чувствам фантастично.

– Знаете ли кой сте днес в света на музиката?

– Да. Знам кой съм. Аз съм работещ човек. Занаятчия съм. Не съм звезда. Има занаятчии, които извършват занаята си с уста, като мен, има и такива, които го правят с ръце. Разбрахте ли това?

– Да. Вие сте работник. А спомняте ли си детството?

– О, да. Всяка сутрин, всеки ден си спомням моето семейство – баща ми, майка ми. Невъзможно е да забравиш семейството си, да забравиш миналото. Лошо или добро, миналото си е минало.

– Доколкото знам, от малък сте харесвали театъра и музиката?

– Да. Спомням си, че писах на директора на детския театър, за да му кажа, че искам да работя при тях. Когато разбра това, майка ми се изплаши, но аз отидох да се срещна с господин Блум. Попитаха ме какво мога да правя. Отговорих им, че мога да танцувам руски танци с лекота. И решиха, че имат нужда от момче като мен за един празник, който предстоеше. Това се случи през 1933 година. Това беше първата ми стъпка на сцената.

– Толкова много години имате на сцената…

– Да.

– Сцената ли предпочитате днес, или звукозаписното студио?

– Не, не. Сцената, разбира се. Когато пея по телевизията, никога не е като да пея наистина. Но държа да не пея на плейбек.

– Всеки път?

– Да, всеки път.

– Защо това е важно за Вас?

– Защото не искам да бъда като риба в аквариум. Аз пея. Това е нещото, което правя най-добре. Годините го доказаха.

– Как се чувствате в киното?

– Направил съм 80 филма за киното и около 82 за телевизията, но реших напоследък само да пея. Не искам да правя филми. Ако ме поканят за филм, вече отказвам. Може и да се случи някой ден отново, но много трябва да ми хареса сценария, а днес трудно се правят филми за 90-годишни.

– Вие сте работили с големи имена на френското и европейското кино, например Трюфо. Как се чувствате преди началото на снимките?

– За мен винаги е много лесно.

– Наистина ли?

– Да.

– Без сърдечни сътресения, без притеснение?

– Какво са притесненията?!? За мен те бяха обичайни, когато не бях известен и ме беше страх. Но забравях за това в момента, в който публиката дойдеше до мен. С тях аз съм като със семейството си, голямото ми семейство е с мен. Така чувствам публиката. И се радвам при всяка среща с нея. Очаквам с нетърпение отново да видя с очи българската публика на 30 ноември.

Шарл Азнавур с журналиста Георги Тошев. Снимка: Румен Василев

– И ние Ви очакваме с нетърпение. Вашите родители са от Армения? Чувствате ли се част от тази невероятна нация?

– Баща ми беше от Грузия, арменец от Грузия. Майка ми беше арменка от Турция. Сестра ми е арменка от Гърция. А аз съм френски арменец.

– Чудесна смесица във Вашето семейство.

– Да. Днес внукът ми е евреин, неговата годеница е мексиканка. Аз съм женен за протестантка.

– Шведка.

– Да, шведка. И всичко е фантастично, изобщо няма никакъв проблем. Няма религиозни проблеми, няма езикови проблеми. Някой от нас трябва да научи езика на другия. Принудих жена ми да научи френски.

– Вие говорите много езици?

– Не. Справям се с много езици, но реално не ги говоря. Говоря развален английски, развален испански и развален италиански.

– И развален руски?

– Двойно развален. Руският е много труден език. Много красив, но много труден.

– Как се чувствахте преди първия си концерт?

– Не си спомням първия концерт. Първият, който помня, е в Ню Йорк. Нямаше хора, които да ме наемат, да ме ангажират да пея. Наех залата сам, с мои пари. И всеки ми казваше: „Никой не те познава“, а аз отговарях: „Все едно. Ще опитам“. Когато пристигнахме, имаше стачка на вестниците. Моя приятелка познаваше служител от театъра и му каза, че иска две места за един френски певец. А той ѝ отговори: „Мога да ви дам цял ред“. След това се върна обратно при нея и каза, че няма места. Тя го попита дали се шегува, а той каза, че всички места са заети. „Но г-н Азнавур прие да пее с други хора на сцената. Значи имам две места на сцената“, му каза тя и той си тръгна. Така започнах. Никой не ме познаваше, но успехът беше заради пианиста. Хората бяха дошли да видят пианиста. Спомням си, че в залатата имаше много джаз музиканти. Джак Тийгардън ме попита кога ще свиря на пиано, а аз отговорих: „Не мога да свиря на пиано, аз съм певец“.

– За Вас текстът е много по-важен от музиката. Защо?

– Защото текстът разказва история, а музиката те омагьосва. Важни са и двете, но никога не съм писал първо музиката – първо винаги е текстът, за да имам свобода. От друга страна, аз използвам думи, които никой друг не използва. Моята съпруга казва: „Не, ти няма да кажеш това“. А аз ѝ отговарям, че ще го кажа, щом го има в речника, мога да го кажа. Говоря за всичко. За мъжките болести, за женските болести. За всичко. Няма табута.

– Повечето Ви песни са за любов…

– Не. Накрая има любов. Аз не пиша така наречените „докосващи песни“. Имам само няколко такива. За мен винаги е важна силната история – нещо, което може да се случи на всеки. Но те ми свикнаха вече, знаят, че моят начин е този, не друг. И никой не пише историите, които аз пиша. Винаги опитвам да намеря най-трудното. Написах песен, която се казва „L’instant présent“ (Настоящият момент). Настоящият момент не съществува, можеш да напишеш всяка една история с такава линия. Написах я. Три минути да не казваш нищо и да бъде интересно. Това е моето предизвикателство.

– Какво Ви вдъхновява да пишете?

– Всичко. Телевизията, вестниците. Всяка сутрин чета вестник, всяка вечер гледам телевизия. Това, което хората обясняват за реалния живот. Аз съм като крадец и мога да открадна историята на твоя живот. Така се получава текста на песента.

ДС