Меланхоличното задоволство на Смърт

В дни на войни, лъжи и гибел - каквато бе цялата 2016-а - човек винаги може да помисли за Италия, фар на безсмъртната красота

„Мадоната и Младенецът с молещ се францискански монах“, Антонело да Месина, детайл. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Четено: 2663 пъти E-mail

Каква беше тази година? Макар че календарните дати са просто условност и годината можеше да започва през март или септември, сме решили да отбелязваме началото и края на обиколките си около Слънцето в края на декември и тогава обикновено се правят опити за равносметка като този. Какво ни се случи? Научихме ли нещо, развихме ли се, оцеляхме ли, станахме ли по-умели, по-мъдри и по-опитни? Опитвам се да отговоря и за себе си, и може би за онези, които биха споделили тези мисли.

Война

Тази дума остави отпечатъка си върху почти всичко. На границите на нашата Европа се водят поне две войни, за които не можем да си затваряме очите. Кръвта на жертвите, несправедливостта на нападателите и рисковете за собствения ни мир са прекалено големи. Едната е войната в Украйна, подпалена от Русия и поддържана до днес като рана върху нечие тяло, която садист не оставя да заздравее – за да не би украинците да се включат в нашата част от света. Същото стана през 2008 г. с Грузия.

Другата част от безумието се случва в Сирия и Ирак. Тази война сякаш усещаме повече (тук можем да се замислим как едната болка ни кара да забравим за другата). Всичко започна с арабската пролет преди пет години, но премина в създаването, възхода и бавно задаващия се крах на жестока псевдодържава, прикриваща интересите на криминални престъпници под булото на религиозния фанатизъм. Старата Сирия вече не съществува. На нейно място ще възникнат може би нови държави, когато димът от бойните полета все някога се разсее, но това е относително маловажно на фона на разрушените градове, разкъсаните тела и съсипаните съдби.

И ние, оказа се, не знаем какво да правим. Европа не успя да защити Украйна, нито да намери единствен и ясен отговор на огромната дилема с бежанците, пък и отново с руската роля в злощастния Близък Изток. Нещо като Ирак може и да се възстанови, но и това не е сигурно. Кюрдите може да постигнат някакво подобие на свобода. Междувременно дъщерните конфликти от голямата война в Сирия и Месопотамия тлеят от Либия и Турция чак до Йемен, Пакистан и Афганистан. Единствената добра новина е, че поне Мосул относително скоро ще бъде изтръгнат от ръцете на ДАЕШ и самата групировка вероятно няма да оцелее и да се превърне в истинска държава – каквито изгледи сякаш имаше.

Но не е ясно какъв ли нов звяр ще се роди в Леванта. И все пак, какво ни остава освен да устоим? През 1914-а и в 1939-а на никого не му е било по-леко.

Пост-истина

Дума на годината, нали така? В смутни времена истината винаги бива целенасочено размивана от хора, които обичат да ловят риба в мътна вода. Новият възход на пропагандната война и дезинформацията би накарал Гьобелс да се възхити от наследниците на онези, които някога превзеха Берлин. Но и невероятните успехи на безотговорния популизъм в свободния свят се случиха по едно и също време: резултатите от британския референдум за и против оставането в Европейския съюз си съответстват с изхода от президентските избори в Щатите. Италия, Франция, Полша, Унгария, Гърция, Турция и нашата България (горката ни страна) боледуват от същото и сякаш засега само Германия и Австрия стоят срещу гражданската деменция, обзела Европа и Америка.

Живеем сред наглите лъжи на усмихнати циници, които ни казват само това, което една неподготвена, ожесточаваща се и уплашена тълпа иска да чуе. Но не е ли било винаги така? Днес – сякаш най-много от трийсетина години насам. Резултатите от избори и плебисцити, както и стремежът към още популизъм от концертно-кичозен тип показват как безскрупулни агитатори водят за носа многобройната обществена долница.

Звучи ли ви грозно елитистки? Възможно е, но от това не става по-малко вярно. Войната и пост-истината са истинското лице на 2016 година.

Смърт

Тя е вечна наша спътница и в това няма нищо тревожно. Но бедата не е, че човек е смъртен, нито дори че е внезапно смъртен – бедата е, че през 2016 г. човек се оказа масово смъртен, смъртен в голям брой… а и в голямо качество. На фона на войната може да прозвучи дори нелепо, че говоря за това, но освен хилядите неизвестни жертви на касетъчните и варелните бомби, на удавянията в Средиземно море, болестите, глада и куршумите, 2016-а ни отне личности като Умберто Еко, Дейвид Боуи и Ленард Коен. Всъщност, черната серия май започна три дни преди самото начало на годината, още с кончината на Леми Килмистър. Косата пожъна и Принс, и Джордж Майкъл, и, да, най-сетне стигна и до Кари Фишър.

Нека ми бъде простено, че тук ще кажа: сбогом, принцесо Лея. Нека Силата бъде с теб. Това е още едно сбогуване с детството.

Изкуство

Бога ми, добре че го има, иначе щяхме не просто да умираме и да бъдем лъгани, но и да полудеем. Кристо накара хиляди хора да ходят по вода като Иисус. По-голямо чудо никога не е било виждано край бреговете на Изео. Да, изкуството няма да ни спаси. То е само капката мед на дъното на чашата с отрова – но все пак е хубаво, че съществува.

Иначе през годината се говори за новооткрити (и спорни) работи на Караваджо и Ван Гог, а това само по себе си е невероятно стимулираща тема. Земетръсите в Италия показаха не само най-добрата страна на италианците като хора, които си помагат с истинска човечност и солидарност, но и грижата им за спасяването на заплашените и повредените произведения на тяхната велика културна традиция. През 2016 година Италия може и да пострада – както от природните стихии, така и от собствената си лековерна податливост на пост-истина – но и още веднъж беше фар на света. В дни на войни, лъжи и гибел, човек винаги може да помисли за Италия. Тя все пак е нещо като Артуровото царство, страна на високи идеали и на безсмъртна красота. Видение от един по-друг свят.

О, да, бяха открити и досега неизвестни рисунки на Микеланджело, после и на Леонардо, при това – без съмнение в автентичността им. Това може би донякъде смекчава горчивия вкус на отминаващата отвратителна година. Тя все пак беше и Година на Шекспир, а той прави така, че дори трагедиите да имат смисъл.

Декември изтича. Над венецианската лагуна небето е сиво, без онзи лазурен цвят от картините на Търнър. Навършват се триста години от победата на граф Шуленбург над османците в Корфу. А това значи, че се навършват и триста години от създаването на ораторията „Триумфиращата Юдит“ и на включения в нея венециански химн от някой си отец Антонио Вивалди. Все пак, може би, кой знае, Италия и изкуството в някакъв смисъл ще надделеят над войната и пост-истината. Ако не смъртта, то поне Пратчетовият герой Смърт би изпитал меланхолично задоволство от това.