La La Land

След Десети пълзим обратно към Девети

Днес носталгията владее осиротелите ни души, които плачат за господар - да ги осинови и стопанисва. Господар, в чийто елементарен образ да разпознаем себе си

Близо 30 години след Десети ноември продължаваме да полагаме ритуални венци пред Паметника на нашите поробители в сърцето на столицата. Снимка: Емил Георгиев

Четено: 1598 пъти E-mail

Две са паметните дати в най-новата ни национална история: Девети септември и Десети ноември. Двете дати са по-скоро противопоставени, отколкото сродени. Противопоставени са като политическо съдържание, а са сродени, доколкото са белязани от една обща народопсихология. Както психологията е по-силна от морала, така и манталитетът е по-силен от конюнктурата – която и да е тя. И най-коравата, и най-деспотичната, и най-тоталитарната гражданска конюнктура не може да надмогне един национален манталитет – тя е в състояние да господства, само съобразявайки се с него, само в рамките на поставените от него лимити – не и извън тях. А тези лимити са колкото невидими, толкова и неумолими. Какво да се прави – нравът е по-силен от гражданската обстановка. Казаното е еднакво валидно както за личности, така и за народи.

Докато с Деветосептемврийския преврат през 1944 г. стартира най-безпощадната, най-ожесточената и кървава диктатура в хилядолетната ни национална история, на Десети ноември 1989 г. започна нейната гибел и преходът ни към демократизиране на обществените отношения. И това е най-същественият признак на противопоставянето между двете тенденции. Много мои тъмносини литературни колеги и политически родственици и до днес твърдят, че Десети ноември не е променил нищо в гражданската ни съдба. Това е толкова невярно, колкото и твърдението, че и Девети септември нищо не е променил. Докато преди ноември 1989 г. за един прошепнат политически виц арестуваха, уволняваха от работа, изключваха от университета, въдворяваха на местожителство, а понякога и къртеха ченета и кършеха ребра по кварталните участъци на Народната милиция, след тази дата политическият виц нормализира статута си – престана да бъде опасен и стана само смехотворен. А това е една много сериозна разлика. (Само мимоходом ще отбележа, че в онези злокобни времена всичко – и армията, и спортът, и циркът дори – беше народно. Що се отнася до милицията ни, народносният ѝ характер бе легитимен само в едно отношение – неин обект бе редовият гражданин, сиреч народът.)

Десети ноември бе рождената дата на фундаменталните ни човешки права и граждански свободи, които в Царство България бяха частично, а в Народна Република България – изцяло потъпкани. А тези права и свободи нямат приемлива алтернатива – тяхното съблюдаване и несъблюдаване трасира границата между цивилизация и варварство. Приканвам всички онези, които твърдят, че Десети ноември с нищо нищо не е променил, да си припомнят дали преди тази паметна дата имаха в джоба си задграничен паспорт, дали можеха необезпокоявани да изповядват вярата си, дали членуваха в независими синдикати, дали имаха избор в коя политическа партия да встъпят и в коя държава да работят или учат, да крадат или просят, дали гласуваха в свободни парламентарни избори по съвест…

Всички тези права и свободи днес са не мистификация, а даденост. Даденост е, с други думи, свободата, на която се радваме, кой как умее, вече цели трийсетина години. А с какво политическо и с какво морално съдържание ще изпълним тази свобода, дали ще вложим в нея потомствения си примитивизъм и балканското си почвеничество, или ще вложим европейска култура и цивилизованост, е друг въпрос. Отговор на който ние днес даваме не под натиска на външни (униформени и цивилни) императиви, а според вътрешните си убеждения, според собствения си светоглед, според собствените си политически симпатии и антипатии, според собствените си нравствени лимити. Защото ако едно тоталитарно общество се изгражда по образ и подобие на тоталитарните му лидери, демокрациите се изграждат по образ и подобие на гражданството, което ги легитимира.

Казано по-кратко и ясно, докато деспотичните режими са портрет на върховния деспот, демократичните системи са наш автопортрет. И ако ние, българите, отхвърлихме през началото на 90-те онези конструктивни социални модели, които най-проспериращите държави под слънцето щедро ни предлагаха и тръгнахме да реанимираме от дебрите на историята старите, обезчовечени, асоциални домарксови прототипи, присъщи на първоначалното натрупване на капитала, външният свят ли ни е виновен?! Нима Америка и Западна Европа носят вината, че превърнахме реституцията си не в социална справедливост, а в пладнешки обир?! Нима Америка и Западна Европа са отговорни за обстоятелството, че, за разлика от останалите европейски членки на бившата Съветска империя, не съумяхме да се разграничим убедително от зловещото комунистическо наследство, че вместо да противопоставим на жилавите комунистически останки една безпощадна лустрация, ние предпочетохме да ги приобщим, да ги интегрираме в новите структури?! И ги приобщихме и интегрирахме така, че не само бивши редови партийни членове, а и партийни функционери от първата фаланга, и водещи кадри на репресивния апарат дори, довчера громели с огън и меч всяка свободолюбие, днес се оказаха елитът на новородената ни демокрация!

Кой е виновен, че ден след ден пълзящата реставрация на комунизма става все по-малко пълзяща и все по-открито настъпателна, че ако през 90-те години апаратчиците на режима криеха от кумова срама комунистическото си минало, днес гордо го демонстрират. А го демонстрират, защото изминатите десетилетия го превърнаха от бреме в крило, в гаранция за обществен престиж, за политически, ведомствен и икономически възход. И когато вече от дълги години неокомунистите са втора парламентарна сила, когато пред очите ни цели партии са изкупувани, продавани и препродавани ангро от Кремъл, когато високопоставени функционери не само на БСП, а и на останалите (псевдо)демократични партии, и на държавната ни администрация дори честват в сянката на монумента на най-малограмотния и безскрупулен тиранин в цялата ни история неговото пъклено дело, когато цели министри полагат ритуални венци пред Паметника на нашите поробители в сърцето на столицата, когато многолюдни тълпи горят и тъпчат по сборищата си европейското и развяват руското знаме, нима ЕС и НАТО са виновни?! Или е виновна собствената ни гражданска инфантилност, незрелостта ни, онзи наш, роден политически садомазохизъм, който ден след ден изпепелява страната ни.

Неотдавна писах, че ако (Боже, опази!) Тодор Живков, неслучайно наричан от милионите си фенове ласкаво „Тато“, изневиделица възкръсне и се яви на следващите парламентарни избори, ще ги спечели убедително. Сам-самичък, еднолично ще ги спечели, сам ще тръшне всичките си демократични съперници в земята – няма да му е нужна дори подкрепата на милионите му последователи от БСП. Ще ги спечели психологически, защото неговият болшевизъм, генетичният му народняшки примитивизъм се родее с примитивизма на онези маси, които решават политическата съдба на всяка демократична държава. А граждански ще ги спечели, защото онези неизтребими пазители и хранители на злото днес мандат след мандат го реставрират, защото носталгията по добрите стари времена владее осиротелите ни души, които плачат за господар, който да ги осинови и стопанисва. Господар, в чийто елементарен образ ние да разпознаем себе си, да се себеразпознаем в неговото безличие, господар, който да ни е социално близък, господар с каскет на главата и с „комунизъма и социализъма” на уста. Демокрацията не е в състояние да го спре, без да престане да бъде демокрация. А това е прекалено висока, неприемлива цена.

Да спрем неговия триумфален възход можем само ние самите. Можем да го сторим нецивилизовано, балкански и превратаджийски, по деветосептемврийския модел можем да го сторим. Можем обаче да го сторим и цивилизовано, като европейците, които все копнеем и все не смогваме да станем.

Лично аз предпочитам втората опция. Тя ни е подръка: десетоноемврийското наследство ни я обезпечи. Но не само на нас – тя е общодостъпна. Ще победи онази част от българската общественост, която най-ясно осъзнае, че по своята органика демокрацията е оръжие – както на цивилизоваността срещу варварството, така и на варварството срещу цивилизоваността.


ДС