Bookshop Wallpaper

Смисълът на Лили

Тя има ясна и достъпна философия, с три основни понятия: работа, промяна, щастие

Дните на Лили Иванова се въртят по окръжността дом-кола-гримьорна-сцена-хотел-кола-дом. Без шумни присъствия на шикозни събития, без захранване на воайорския интерес на публиката, извън заетото да гримира суетата си псевдоелитно българско общество. Снимки: Емил Георгиев

Четено: 41530 пъти E-mail

На корицата на последния й албум няма написана нито дума, нито буква. Просто портрет на Лили Иванова, седнала до микрофон на стойка, с леко наведена руса глава и със съвършените си, изящни крака, за които вече тридесет години тихо й завиждам. За тази снимка певицата не е позирала – кадърът е дело на художника Васил Горанов. А върху него няма нищо по една единствена причина – Лили Иванова, неповторимата българка певица, артистът с повече от 4о годишна кариера, първата дама на родната естрада смята, че никой няма право да слага името си върху работата на друг творец.

Каза го самата тя в петък вечер, когато гостуваше в студиото на „Панорама“. Просто защото големият в изкуството си безгрешно знае какво означава изкуството на другия. И уважението към него е нещо, което никога и при никакви условия не подлежи на компромис. Изуми ме това признание. Лили Иванова е от последните мохикани в българското изкуство, които все още пазят честта на колегите си, а с това и достойнството на изкуството изобщо.

Първият ми спомен от Лили Иванова е образът й от една винилова плоча у дома. Беше с голяма шапка с периферия, с късата си по момчешки коса, в черно-бяло. В горния ъгъл с красив и равен почерк имаше посвещение – „На Хиндо с много обич и приятелство. Лили“. Автографът беше за баща ми (актьорът комик от недалечното минало Хиндо Касимов), с когото неведнъж бяха участвали заедно на различни сцени. Между него и нея имаше някаква тяхна си колегиална закачка – той настоятелно я наричаше Лиляна, а тя през смях се съпротивляваше на това обръщение, наричайки баща ми Хихо. Не, че бяха неразделни приятели, но шегите зад кулисите ги бяха събрали и превърнали в „партия“. Някъде по онова време ще да е било, когато за първи път я срещнах. Трябва да съм била единадесет-дванадесет годишна, но останах изумена от това, че Лили Иванова, голямата звезда на българската естрада, жената, която пълнеше сцената с присъствието си и на която цели стадиони ставаха на крака, беше има-няма два пръста по-висока от мен. И въпреки това, дори когато излизаше от стаята, нещо от нея сякаш оставаше да витае във въздуха и те караше да стоиш притихнал и като че ли леко зашеметен.

Зашеметена останах и от интервюто на Лили Иванова в „Панорама“. Не за друго, ами заради абсолютната липса на всякаква претенция, толкова присъща на всичко и всякакво, що днес се изявява по екрани, телевизори и сцени у нас. Не знам дали заради хилядите концерти в кариерата й, заради неоспоримия и постигнат с много личен труд и талант успех, или просто заради абсолютната липса на звездеене и суета, но тази жена умее да казва нещата директно, по най-простия и разбераем начин, с онова откровение, с което могат да се изразяват само децата. В нейния свят категориите са ужасно точно и ясно подредени – смисълът на живота е да се работи. Работи се това, което може да те държи на повърхността и да те кара да се движиш напред – не винаги онова, за което си учил или по което копнееш. Реалността ти налага правила, на които подчиняваш принципите си. Ключът към всяко сърце е любовта. От нея всеки има нужда и всеки я търси. Хората се делят на добри и лоши и са такива навсякъде по света. Щастието е напълно постижимо и се изразява в осъществяването на плановете.

Лили Иванова дори не говори за мечти – тази дума й е твърде художествена и поетична, пък тя е практичен и заземен човек. Мечтите си нарича планове. Осъществява ги един по един. Днес е получила хубав текст, утре някой вече го свири с хубава музика на пианото у дома й, и тя три дни не може да спи от вълнение и щастие.

„После минавам на другия план – искам да направя нещо и просто го правя.“

Някак свикнахме в последните години на измислени герои и подвизи всичко да е сложно. Или поне сложно изказано, защото само така духовните кухини и вакуумът от смисъл могат временно да се запълнят. В този контекст Лили Иванова изглежда като сляза от друга планета. Казва, че живее скромно – дните й се въртят по окръжността дом-кола-гримьорна-сцена-хотел-кола-дом. Без шумни присъствия на шикозни събития, без захранване на воайорския интерес на публиката, извън заетото да гримира суетата си псевдоелитно българско общество. Далеч, много далеч от подигравките. И слава Богу.

Често си мисля, че българската публика има творци, които не заслужава. Защото нашата публика често е жестока публика, двулична. Може да се самозабрави от удоволствие на концерт, но докато си взима палтото от гардероба след него или чака за такси, за да се прибере у дома, злостно и безжалостно да се подиграе с артиста. Българската публика може да е много изобретателна в това отношение. Не съм срещала американец, който да се подиграва например с възрастта на Тина Търнър или Шер. Не познавам французин, за когото Джони Холидей или Шарл Азнавур трябва да спрат да пеят, защото са стари или демоде. За тази, възпитавана с години в уважение към твореца аудитория, изкуството не може да се ограничава от времеви аршини като възраст. Точно както не може да се ограничава и в темите, методите и посланията си – нали затова е изкуство, да преодолява граници. Е, у нас тези, които уж потребяват изкуство, са заети съвсем битово да обсъждат и съдят сурово всичко това, което не се отнася до изкуството, но е част от физическата реалност на артиста. Еди коя актриса е дебела. Онзи писател е пияница. На този певец сексуалността му не е ясна. Лили Иванова е на седемдесет и осем…

Преди три години случайно попаднах на репетициите на Лили преди концерт. Беше в Синеморец, лято, непоносимо горещо. Лили Иванова репетираше целия следобед. На директен пек на сцената, в най-непоносимата жега между три и шест. Без никакво маркиране и замазване като за „наужким“. Зад нея можех да видя провисналите от изтощение физиономии на младите й музиканти, които не смееха да се оплачат, защото самата Лили никога не се оплаква. Професионализмът й е толкова безкомпромисен, че нито един от хората, които някога са работили с нея, не може да го оспори. Струва ми се, че именно оттам идва и най-значимата роля на Лили Иванова в съвременното ни българско изкуство – да бъде негов неоспорим коректив. Защото когато за нищо на света не си изневерил на добрия вкус, когато си устоял на изкушението да ухажваш публиката в най-низките й страсти, когато не си превърнал натрупания си творчески капитал в лесно и сигурно изкаран финансов такъв, ти не просто пазиш критерия – ти си този критерии.

На трети ноември Лили Иванова ще пее в Берлин, а на шести ноември ще е в Мадрид. През юни догодина ще бъде в Милано.

В момента Лили Иванова има турне в няколко български града. В началото на ноември то ще прерасне в международно – на трети ноември в Берлин, а на шести ноември в Мадрид. Следващата година през юни Лили ще пее и в Милано. Спомняте ли си едно време как българските естрадни звезди се пудреха пред телевизионните камери, гордо разказвайки за своите „успешни международни турнета“? И помните ли как на всички ни беше ясно, че зад граница нашите родни звезди всъщност пееха по барове на хотели и туристически круизи. Не че има нещо срамно в това, разбира се – срамното беше в провинциалното им желание да изопачат истината в името на образа, който сами си бяха наумили да надуват. От комплекс. И от същия онзи битов, дребен аршин за мерене.

Лили Иванова не е такъв артист. И никога не е била. Може би нейните концерти зад граница няма да променят историята на съвременната забавна музика, но със сигурност ще са сценични изпълнения от най-висока, световна класа. Просто защото професионализмът няма националност, мащаб или възраст.

А докато гледах интервюто на Лили Иванова в „Панорама“, си мислех, че големите артисти винаги имат много ясна и достъпна философия. И че би било добре просто да я чуем и последваме. В тази на Лили Иванова основните понятия са три – работа, промяна, щастие. И да – без мрънкане, без отчаяние и без оплакване.


Всичко от Мария Касимова в „Площад Славейков“


Кралят Елен