Социалистът, който обича само най-скъпото шампанско

За книгата „Роджър Уотърс. Човекът зад стената“ от Дейв Томпсън (изд. „Сиела“)

Последният концерт на Роджър Уотърс в България през месец май 2018-а предизвика противоречиви реакции у публиката заради проруската реч на музиканта. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Социалистът, който обича само най-скъпото шампанско

Последният концерт на Роджър Уотърс в България през месец май 2018-а предизвика противоречиви реакции у публиката заради проруската реч на музиканта. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Знаете ли, че по средата на един от концертите от първото си самостоятелно турне (с албума „The Pros And Cons Of Hitch Hiking“) Роджър Уотърс, побеснял от яд, че публиката става на крака на всяко соло на Ерик Клептън, хвърля инструмента си на земята и напуска залата с думите „Слушайте си Клептън“?

Е, вече го знаете – благодарение на книгата „Роджър Уотърс. Човекът зад стената“ на Дейв Томпсън, издадена от „Сиела“. Макар и показателен за настроенията, които понякога обхващат човека зад Стената (няколко дни по-късно Уотърс се извинява за крайно непрофесионалното си поведение), този пример далеч не е най-лошото, което феновете ще научат за своя идол. Но това не бива да ни води до заключението, че авторът се опитва да очерни главния обект на биографичната си книга. Напротив, за Томпсън Уотърс е по-скоро герой, особено като движеща фигура в творческия път на „Пинк Флойд“ и рока.

Музикалният критик Дейв Томпсън (писал биографии на поне десетина прочути музиканти) дели творческия път на Роджър Уотърс на два етапа – след „The Wall“ и преди албума, който му донесе увереността да разбие стената на „Пинк Флойд“, да се измъкне от групата и да продължи сам, не толкова успешен, но свободен. Редът на двете части е точно този, а не банално хронологичния „преди и след“. Това е добра идея, която освен всичко друго, осигурява на разказа взривно начало и великолепна кулминация.

Америка за България

Първата част на „Човекът зад стената“ започва със създаването на „The Wall“ и продължава със соло кариерата на Роджър Уотърс. „Човекът зад Стената“ преминава през битки със системата и с музикалния бизнес, а също и през по-сериозни сблъсъци – с останалите трима от „Пинк Флойд“ и (с извинения за клишето) със собствените си демони. Това е описано чрез спомени, разсъждения и откъси от интервюта с десетки близки, колеги и приятели на Уотърс. Пътьом, както подобава на музикален критик, авторът се спира подробно и анализира всеки от албумите му – от „The Pros And Cons Of Hitch Hiking“ до „Amused To Death“, като се старае да посочи и силните, и слабите им страни. Не пропуска да запознае читателя и с някои по-слабо известни, но интересни произведения и тяхната история.

Във втората част е използван същия балансиран подход, но тук виждаме как Уотърс участва в създаването на групата и от само басист в сянката на Сид Барет е принуден от обстоятелствата (и от амбициите си, разбира се) да поеме лидерството в състава и да се развие като много добър композитор и един от най-добрите автори на текстове. Пак има много интересни подробности и критически анализи за отделните албуми, но в тази част самите албуми, за които се разказва, са по-интересни.

Браковете на Уотърс (4 или 5, няма значение) са споменати с по 2-3 изречения, всеки в контекста на творчеството му. Повече внимание е отделено на политическите му убеждения, но само доколкото те влияят върху творчеството му – обикновено не положително.

Роджър Уотърс не е просто социалист, който си пада по шампанското. Той е социалист, който си пада по най-скъпото шампанско.

Best of Swing

Този цитат е по-скоро изключение, книгата не е политически портрет на рокзвездата с леви убеждения, а музикален.

Ето и още един цитат (от главата за създаването на „Dark Side Of The Moon“), показателен за балансираното отношения на автора:

„В „Atom Heart Mother“ Уотърс все още е убеден, че трябва да предаде посланията си чрез музиката, без да разчита на по-мързеливата алтернатива да работи чрез думите. (…) Но сега е открил езика, силата и красотата му. За първи път в кариерата му на текстописец за него думите не са просто добавка към звука. Те са двигателят, който задвижва песента.

Освен това са единственото нещо, което Уотърс прави сам. Музиката, която ако трябва да бъдем честни, е истинската сила на албума – от началото до края му е композирана от четиримата музиканти“. (За разлика от „The Wall“, в който почти всички песни, без музиката на „Comfortably Numb“, са написани от него.)

Не всичко обаче е идеално. На места авторът изразява и някои странни мнения, които изглежда и не навсякъде са преведени добре. Ето един пример:

„Dark Side Of The Moon“ не носи кухата корона на „Stg. Pepper“, за който всички казват, че е най-великият албум на всички времена, защото не смеят да изразят истинското си мнение“.

Без дори да повдигаме въпроса кой албум е по-добър, това изречение е сбъркано на няколко нива. Първо – съвсем не всички казват това. Второ – какво означава „куха корона“, има ли други? Трето – обвинението, че критиците масово „не смеят“ да изразят истинското си мнение е несериозно. Четвърто – повторението на думата „всички“ би могло да бъде избегнато.

За съжаление има и други подобни пасажи, но като цяло книгата е богата фактологично, образователна е и с интересни анализи. Ценна е за всеки фен на Уотърс, „Пинк Флойд“ и рокмузиката и събужда желание отново да се потопим в този океан от звуци – от първия албум със Сид Барет до последния на главния герой, записан 50 години по-късно, за да открием в тях нови неща. Но така е винаги с добрата музика.

„Роджър Уотърс. Човекът зад стената“ рисува добър портрет на една сложна и много интересна личност.

Вижте още: С ВЪЗРАСТТА ВСЕ ПО-НЕПРИМИРИМ

РАЗОЧАРОВАНИЕТО ОТ РОДЖЪР УОТЪРС

ДС