La La Land

Стефан Данаилов към Васил Стефанов: Върни се, братче…

Епизод № 16: Сашо Морфов издигна материалния стимул над моралния

Стефан Данаилов не е бил търсен засега за председателския пост в Комисията по култура и медии.

Четено: 2607 пъти E-mail

Актьорите вършеха малки предателства към Народния театър заради пари, разказва проф. Васил Стефанов в Епизод № 16 от сериала „Театрален роман“ на „Площад Славейков“. Директор на Народния театър по онова време е Александър Морфов. Режисьорът е част от промяната, създадена от Стефанов в първата ни трупа, затова театроведът е силно засегнат от управлението на Морфов. Именно у него професорът вижда голямата вина за кризата в Народния.

Разказът е част от дневника на проф. Стефанов, отпечатан в книгата „Народният театър като съдба“. „Площад Славейков“ я публикува във формата на сериал.

Вижте Епизод № 16: 

24 май 2002, петък

На 10 май заминах за Шумен, където бях председател на журито на тазгодишния театрален фестивал “Нова българска драма”. В журито бяха още Мишо Петров, Борис Луканов, Кремена Бабачева и една непозната дотогава за мен служителка в Министерството на културата Ина Божидарова. Прекарахме 6 приятни пролетни дни, не мога да се оплача от компанията, разбирахме се. Но програмата ни беше доста натоварена – по две, понякога и по три представления на ден, при това повечето от тях трудно се гледаха. Равнището на провинциалния театър е паднало невероятно ниско, там в ход наистина е депрофесионализацията.

От Шумен на 17 май заминах направо за Враца за откриването на тамошния фестивал, на който бях пък селекционер. Присъствах само на откриването, на 22 май се върнах за закриването. Журито, начело с Ромео Попилиев и със Светла Байчинска, Рада Баларева и Боби Петранов в състава си, присъди накрая някои странни награди. Вчера по обед се прибрах. Но ми предстои пътуване до Варна,защото получих покана от Цветана Манева да бъда гост на “Варненско лято” за цялото време на провеждането му. Н. Йорданов ми се обади вчера да потвърди поканата и ми даде някои технически подробности. Така че почти един месец ще се разхождам по театрални фестивали. Не се оплаквам.

Във Враца имах странен разговор с Явор Гърдев. Той ме попита дали нямам намерение да се върна в театъра. Казах му, че по едно време ми е минавало нещо подобно през ума и съм го свързвал с неговото име (това си е чиста истина). Тогава той ме попита Сашо Морфов не ме ли е търсил да говори по този въпрос. Казаното силно ме учуди.

Все повече хора разбират, че кризата, до която беше доведен Народният театър, е извънредно трудно преодолима и че главната вина тя да избухне носи все пак Сашо Морфов, а не някой друг. Той беше този, който издигна “материалния стимул” в първостепенен фактор за  творчеството в театъра. В последните един-два сезона от моето директорство тази естествена тяга към “материалната заинтересованост” ставаше все по-осезаема и нейното засилване (оправдано от ниските заплати на актьорите) беше неизбежно за сметка на също толкова осезаемия спад на “моралния стимул”.

Тази промяна в движещите сили у хората, с които бях се заел да правя театър, беше всъщност най-сериозната причина да започна да обмислям оттеглянето си. Виждах как с всеки изминал ден най-добрите актьори на театъра все по-често поглеждат навън, където биха могли да поемат по-добре платени ангажименти, като с един или друг мотив отказват роли в собствения си театър. Така се трасираше пътят на “измяната” към собствения театър, като се разхлабваше връзката между театъра и онези, които го правят; така актьорите вършеха своите малки предателства към своя “дом”, разбира се, за пари; тяхното обвързване с Народния театър постепенно започваше да придобива формален характер, те се водеха в състава на театъра, но фактически повече не му служеха, не му бяха предани “до самозабрава”, а театърът, от своя страна, не беше особено ревнив към изневерите им.

Аз чувствах и виждах раждането и усилването на този процес и съзнавах, че нямам средства да му се противопоставя и да го неутрализирам. Най-активната част от трупата не получаваше с особена радост новите си роли; явно за предпочитане ставаше участието в 1-2 спектакъла, за да остане достатъчно свободно време за гостувания навън. Театърът губеше своята притегателна сила, своя магнетизъм, своята гравитационна способност. Онези, които съставяха ядрото му, вече показваха готовност да излязат в по-далечни орбити, да кръжат около него, вместо да остават привързани единствено към него. А това беше начало на разпад. Онова, което ние успяхме да постигнем през последните 6-7 години от моето директорство, беше плод преди всичко на един вътрешен подем на тази група хора, която виждаше във възраждането на “своя театър”, в неговото утвърждаване на върха на театралната иерархия, смисъла на своя труд и творчески усилия. Затова в театъра действително имаше творческа атмосфера, имаше желание всеки да постигне повече не в името на собственото си изтъкване, а в името на общото дело. Добър театър се прави само при такава психологическа нагласа. Изчезне ли усещането за “общо дело”, добър, вдъхновен театър не може да се създаде. Поне у нас.

Признавам, аз виждах промяната в манталитета на хората и си давах сметка, че нищо не мога да направя, за да задържа очертаващия се спад (защото провалът на “Майстори”, фиаското с “Платонов” предвещаваха вече този спад). Затова реших да се оттегля. Допусках, че друг на мое място би могъл да обърне хода на нещата.

Сашо Морфов ми даваше такива надежди. Той имаше голямото предимство, че беше “един от нас”, той беше “свой” човек и не само знаеше отвътре как стоят нещата, но имаше и доверието на голямото мнозинство от хората. За съжаление оказа се, характерът му не е за ръководител. А грубата му грешка беше, че наложи “материалното стимулиране” като ръководно начало на своето управление. Даде много пари на един кръг “свои” актьори с оправданието, че те са най-много натоварени – което е истина, – но забрави да отчете, че тяхното натоварване идва от ангажименти, които тъкмо той им осигурява (а това виждат всички останали). Другите, “не-своите” актьори, останаха на ниско заплащане. И по всички правила на логиката лумнаха напреженията. Оттук нататък престана да съществува “общо дело”. И тази психологическа пукнатина в състава вече много трудно може да се запълни.

Сашо уби душата на театъра с изкушението на парите. От тази болест лечение няма. А Масларов е най-невъзможният лечител. 

 4 август 2002, неделя

Доста дълго се колебах преди да се реша да запиша онова, което се случи преди повече от месец. Колебах се, защото за мен “случаят Народен театър” вече е приключил и не желая да се връщам към него дори в спомените си. Но си дадох сметка, че не е зле да оставя все пак някакво писмено свидетелство за неща, които някой ден могат неочаквано да придобият някаква важност. Така че, ще пиша.

На 14 юни, доста отдавна, около 14 часа след обед телефонът ми иззвъня. Мразя обажданията по това време. Тогава обикновено си почивам, понякога дори спя. Този път не спях, но се бях излегнал в леглото и четях вестник. Скочих, грабнах слушалката и чух непознат, приятен женски глас, който попита дали съм аз на телефона, след което каза, че “ей сега ще ме свърже с г-н Стефан Данаилов” и затвори. След минута-две се позвъня отново и този път направо чух гласа на Стефан. “На какво дължа вниманието”, опитах се да се пошегувам. Никога досега не бях разговарял с него по телефона. По какъв случай се беше сетил за мен? Ламбо е народен представител, дори е председател на комисията по култура на Народното събрание. Повече от министър. Сигурно има кабинет и секретарка, която ми се обади. Такъв големец не ме беше търсил, и то по телефона, затова си позволих да започна с шега. Той обаче не беше настроен за шеговит разговор, с делови тон мина направо на темата.

Ставало въпрос за Народния театър. Нещата продължавали да не вървят, това положение не можело да се оставя така. Нещо трябвало да се направи. Преди няколко дни Сашо Морфов се явил пред събрание на колектива, на което заявил, че напуска. Ден-два след това дал и пресконференция по този повод, на която пак подчертал, че воюва с бездарния заместник-министър Румен Димитров (от няколко дни Румен вече е свален от поста) и с неговия шеф Божидар Абрашев.

Сигурно е говорил и други неща. Но Ламбо беше ядосан от интервюто на Морфов, в което той твърдял, че “Ламбо и Софиянски си поделиха парите” от наема от дадения за кафене на открито площад пред Народния театър. “Калпаво излезе това момченце”, казва Ламбо, от което разбирам, че отношенията им са силно влошени. “Много е меркантилен, мисли само за пари”. Претендира, че е художествен ръководител, но не прави нищо за театъра, сезонът свършва, а на голяма сцена няма и няма да има поне една премиера, такова нещо никога не е бивало досега! Актьорите са се разделили, половината от тях вече два сезона нямат нова роля, не се работи в театъра, само сцената на ІV етаж прави премиери, но и те са загубена работа. На хората им е дошло до гуша. Това повече не се трае. Пламен е добро момче, гледа си работата, но той е много мек, не може да подреди репертоар, макар че се опитва, не може да решава кадровите въпроси. Иначе той намира пари. Но Морфов харчи без да знае за какво, някакви капризи задоволява.

Разговорът продължи близо 40 минути. След дългия увод Ламбо изплю камъчето: “Ела, бе братче, върни се, че тази работа няма кой да я оправи”. И ми обясни, че мога да бъда назначен от Масларов за “художествен ръководител” (на длъжността, която Морфов отказа, защото така се оказваше подчинен на Масларов), като ще се занимавам с художествените и кадровите въпроси. Питам го: ами когато трябва да се назначи или уволни човек, кой ще го прави? “Пламен ще подписва заповедите, той ще прави това, което ти му кажеш”. С този въпрос исках да си изясним взаимно моето фактически зависимо положение, ако се съглася на предложението. В края на разговора казах, че ме заварва напълно неподготвен и че макар да съм склонен по-скоро още отсега да кажа “не”, ще поискам малко време да помисля. Той се съгласи, даде си телефоните, като се уговорихме да му се обадя, когато съм готов с отговора си.

Този разговор ме наелектризира. Без да го изтъква, Ламбо разговаряше в качеството си на народен представител. Очевидно работата беше сериозна. Макар самото предложение да не изглеждаше много сериозно. Мисълта да се върна в театъра не е излизала напълно от главата ми, в едни моменти дори доста ме е увличала, в други съм осъзнавал цялата й абсурдност. Тя не ме е напускала по една единствена причина: болно ми е, че онова, което постигнах с толкова усилия, беше зачеркнато толкова бързо, при това с обяснението, че е “продължение на реформата”, която аз съм започнал. Миговете, в които у мен се е надигало желание да се върна в театъра, са се появявали всеки път, когато чета статия или някой ми говори за лошото положение в театъра. Но всеки път, когато премине възбудата, съм имал трезвата способност да осъзная, че завръщането ми – дори ако стане възможно – не може да има почти никакъв полезен практически ефект. Съзнавал съм много добре, че за изминалите две и половина години са настъпили толкова сериозни промени, че бих влязъл в театър, който фактически вече не познавам, който не е “моят” или “нашият” театър, това вече не е театърът, който оставих. Променил се е климатът, променили са се хората, голяма част от тях вече не са същите; колективният дух, който малко-много съществуваше по мое време, вече е изчезнал, наместила се е враждата, омразата; хаосът е изместил реда.

Аз не съм магьосник, за да върна с един жест това, което беше, ако подобна възстановка изобщо е постижима. Всъщност нищо особено не мога да направя, вече няма с кого: няма ги онези хора, с които се хванахме “да правим театър”. Те са там, но са други и аз не мога да ги променя.

По околни пътища научавам, че Морфов е споменавал за мен и за желанието си да се срещнем. Казаха ми също, че в някакво предаване по  телевизията заявил, че единствено аз съм човекът, който в момента е нужен на театъра. Но с това се изчерпва всичко. Засега той не знае какво иска, нито знае накъде върви. Но вероятно е разбрал, че излизането му от Народния театър е за него загуба. Разбрал е, че в никой друг театър той няма да “вирее” така, нито да намери съмишленици. Но това е негов проблем.

Така че, като размисли по-прагматично, човек няма как да не разбере, че едно евентуално мое връщане ще бъде акт на измамени надежди за всички. Аз мога да послужа само за оправдание на неизбежния провал, към който театърът върви, след глупостите и пакостите, които дотук са направени.

Такива мисли ме занимаваха няколко часа след телефонното обаждане на Ламбо.

След няколко дни, на 17 юни, в понеделник, рано сутринта ми се обади Мишо Петров. Той беше член на журито на прегледа тази година в  Шумен; докато бяхме заедно някак се сближихме и сега обаждането и поканата му да се видим беше съвсем естествена. Къде да се видим? Ами, най-добре в ресторанта на Народния театър. Отдавна не бях стъпвал там, съгласих се. Срещнахме се в 19.30, почерпихме се, поприказвахме си. Приказките все бягаха от темата Народен театър, това го очаквах.  Бях повече изненадан от прегръдката и целувката на Мариус Донкин, който по едно време изникна на терасата на ресторанта и като ме видя, ме придърпа и ми прошепна на ухото: “На добър час”. Погледнах го учудено  и попитах за какво става дума. “Е, нали Пламен ви събира тези дни, както говорихме”, малко смутено допълни той. От което се досетих, че нашият телефонен разговор с Ламбо не е тайна. После Мишо ми призна, че е така. “Знам всичко”, каза ми той. Започнах да мисля, че Мариус и Мишо са може би част от подетата акция за завръщането ми. За да охладя ентусиазма им, за пореден път казах пред Мишо, че намирам положението на театъра изключително тежко, почти непоправимо и че не виждам човека, който може да го промени за добро. Изтърваното от Мариус “на добър час” издаваше, че те вече ме виждат да се връщам.

От ресторанта си тръгнахме рано, но останахме още малко на улицата за някоя и друга приказка. Тогава аз се издадох, че съм поканен да стана “художествен ръководител” и че смятам да откажа. Прибавих, че предложението ми е донякъде обидно: близо 10 години съм бил директор и художествен ръководител на същия театър, да бъда сега само едното, и то като подчинен на Масларов е по-скоро унизително.

На другия ден след обед ми се обади Стефан Данаилов. “Хайде бе, чакам да се обадиш, никакъв те няма”, започна той. Извиних се, че съм изчакал да мине заседанието, което Масларов свиква на 19-ти. “От това заседание няма да научиш нищо, Пламен ви вика във връзка със 100-годишнината на театъра”, каза той. Във всеки случай продължителното ми мълчание трябва да го е подготвило за отказа, който щеше да чуе. Казах му, че съм размислил сериозно, но не мога да приема предложението: имам добре платена и спокойна научна работа, вече е трудно да се настроя за динамиката, която налага работата в театъра. “Ти няма да идваш всеки ден, както беше по-рано”, опита се да възрази той, но общо взето бързо схвана, че е безполезно да ме убеждава, затова заключи: “Все пак ти си знаеш, ти решаваш”. Почувствах огромно облекчение, когато затворих телефона.

На 19 юни Масларов събра консултативния комитет, който сам беше избрал и назначил; в него влизат Кольо Георгиев, Миряна Башева, Велко Кънев, Коста Илиев, моя милост, зам.-министърът на финансите; задачата ни е да подготвим юбилейното честване. Масларов започна с излишно дълго експозе главно за финансовото състояние на театъра, което накара Кольо Георгиев малко изнервено да попита: “Пламене, това събиране има ли дневен ред? За какво си ни извикал?”. Смутен от тази реакция, Масларов продължи да се оправдава, че не може да се справи с товара едновременно  на художествените и кадрови проблеми на театъра. После се подхвана разговор. Имах възможност да видя очи в очи колко безпомощен е Масларов като ръководител на дейност, от която почти нищо не разбира. И мислено благославях, че устоях на изкушението да застана до този човек.

При първия разговор със Стефан Данаилов ясно пролича неговата тревога не толкова от състоянието на театъра, колкото от неизвестността кой би могъл да стане следващия директор на Народния театър, ако се стигне до такъв избор. Когато ми обясняваше по какъв начин ще се извърши моето назначаване, ако приема предложението, той вметна, че ще трябва да убеди министъра да не обявява конкурс за нов директор, както му налага законът, защото, каза той, “не се знае какъв фатмак ще вземат да изберат”, от който после да се чудят как да се отърват. С моето назначение се цели да се отложи за две години конкурсът за директор, като за оправдание ще служи както моето име, така и предстоящото честване.

Положението е доста заплетено. Когато Морфов беше назначен за директор, той използва аргумента, че “продължава мандата на Васил Стефанов”, какъвто мандат всъщност не съществуваше. Строго погледнато и Морфов, и Павел Васев, и Масларов са “нелигитимни”, назначени са без конкурс, поради което Министерството държи тази есен да проведе най-после конкурс. Само че никой не знае кой ще се яви на конкурса и какви са шансовете този или онзи да го спечели. Ламбо се тревожи точно от тази неизвестност. Конкурсът може да излезе от контрол, могат да изникнат скандали, може да спечели неочаквана кандидатура и т.н.

Така завърши поредицата от разговори във връзка с идеята за моето връщане в Народния театър.

15 декември 2002, неделя

Късно след обед на 6 декември, петък, ми се обади по телефона непознат женски глас. Каза, че ме търси от името на министър Абрашев. И ми предаде, че  министърът ме кани на среща на 11-ти, сряда, в 11 часа.

Това обаждане ми подейства шоково. Първото, което ми  мина през ума, беше, че министърът ме вика да ме увещава да се върна в театъра. След като шокът премина, започнах да си мисля, че могат да ме викат за нещо съвсем различно от онова, за което предполагам. Но за какво? Защо в течение на срещата се оказа Красимира Филипова, директорката на Театралния център? За щастие, до срещата имаше толкова много време, че в сряда вече бях напълно спокоен и така тръгнах към Министерството.

Близо до входа на Министерството срещнах Стефан Илиев, председателя на Съюза на артистите, с когото пътьом разменихме някоя дума. Видях, че той тръгна към официалния вход. Аз тръгнах към другия вход, както обикновено, но там прочетох бележка, че поради ремонт влизането е през официалния вход. На официалния вход ми казаха, че министърът има прием. От което веднага заключих, щом там отива и Чечо Илиев, че всъщност съм поканен за този прием, а не за разговора, който очаквах. Изведнъж усетих, че от сърцето ми падна камък. Така олекнал се изкачих с асансьора до 6-ия етаж. Почуках на вратата на министъра и влязох, като очаквах секретарката да ме пренасочи към друга стая, където е приемът. Но тя ме посрещна без никакви такива приказки. Разбрах, че срещата ще се състои така, както си я представях.

Министърът не ме остави да чакам, прие ме след минути. Ръкувахме се, каза ми, че отдавна искал да се запознае с мен и почти веднага след като седнахме мина към въпроса: искаме да обявим конкурс за директор на Народния театър, но ще го обявим само ако вие се съгласите да участвате. Говорихме още 5-10 минути за доста общи неща. Аз поисках време да обмисля отговора си. И така се разделихме.

Същия ден след обед потърсих Красимира Филипова. Тя очакваше това. Уговорихме си среща за петък, по нейно желание тя стана извън Министерството.

Срещата мина без особености. Основна тема на разговора беше Пламен Масларов. Разказа ми скандални неща, които не са за вярване. Аз исках да зная какви са сключените от Масларов договори, какъв е щатът на театъра сега, каква ще е заплатата ми. Тя беше много любезна, обеща ми пълно съдействие и ме увери, че ме смята за единствения човек, който може да се справи с положението в театъра. С други думи, аз влизам в играта с конкурса, за да се върна легално в театъра.

Красимира не можа да ми каже каква ще бъде реакцията на Стефан Данаилов, но министърът ми заяви, че няма да слуша никого, а ще прави конкурс. Положението изведнъж стана много сложно и много трудно за маневриране. Дотук намирах сравнително лесно начин да се измъкна от капана с един или друг  аргумент. Но поставен така, както Абрашев го постави на срещата ни, въпросът  се оказва без алтернатива.

Какво мога да отговоря? Почти е невъзможно да откажа. Вече съм готов да взема опасното решение да участвам в този конкурс, стига да не ми скроят номер.

 

Следващата неделя очаквайте последния Епизод № 17! Завръщането на Професора.


Безкрайната градина / Корабът Нощ