Bookshop Wallpaper

Стефан Командарев: Няма български филм, който да излезе на печалба

Цинизъм е да правиш кино, игнорирайки реалността, твърди режисьорът на „Посоки“

„Всички са много щастливи, че последните години са много успешни за българското кино, всички казват „да, прав си, така е“, но реално не правят нищо, за да ни подкрепят“, казва Стефан Командарев. Снимка: БГНЕС

Четено: 4363 пъти E-mail

Стефан Командарев е български кинорежисьор, роден в София през 1966 г. Завършва Медицинската академия през 1993 г., а през 1998 г. – кино и тв режисура в Нов български университет. През 2003 г. неговият филм „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ влезе в краткия списък от девет заглавия, от които бяха избрани петте номинации за „Оскар“ в категорията „най-добър чуждоезичен филм“. В момента кината у нас показват новия му филм „Посоки“, който бе селектиран за програмата „Особен поглед“ на международния филмов в Кан.

– Защо избрахте за герои на „Посоки„ таксиметрови шофьори? Тази професионална група не се радва на особено обществено одобрение, а във филма само един от шестимата е представен в неблагоприятна светлина…

– Първоначалната идея тръгна от една вечер, когато се прибирах към къщи с такси и шофьорът се оказа физик от БАН. Рядко читав човек – той пръв ми разказа тоя виц за песимистите и оптимистите, който после влезе във филма. После започна да ми обяснява, че такситата са като паралелна социална система. Има учители, музиканти, поне трима свещеници. Пълно е с хора, които или работят за малко пари, или са си загубили работата – и къде да отидат – почват да въртят волана. В такситата съм попадал както на изключително интелигентни хора с образование, така и на другата крайност. Но в съзнанието ми повече са останали онези изключително интересни разговори. Като тръгнахме със Симеон Венциславов да развиваме сценария, стана ясно, че можем да разчитаме на подкрепа от една таксиметрова филма, от там ни намериха няколко шофьори с много дълъг стаж, които изиграха ролята на консултанти по сценария.

– Те наложиха ли някакви промени?

– Да, в първите варианти на сценария в такситата се чуваше гласът на диспечера. Но те ни казаха, че в момента над 90% от такситата са с таблети и вече няма диспечери. Така оставихме диспечер само в последната история с Добрин Досев.

А и аз отдавна мечтаех да направя филм-пъзел, подобно на любими мои филми като „Магнолия“ и „Сблъсъци“, и решихме да тръгнем от няколко истории в таксита.

Другата причина е, че – както веднъж ми обясни един шофьор на такси, на тях много често им се налага да влизат в ролята на психотерапевти. Защото, особено при нощните пътувания, анонимността, когато седиш близо до човек, когото никога не си виждал, няма и да го видиш, предразполага към искреност, споделяне, съвети – тази магия ме привлече към темата за таксиметровите шофьори.

– В последните ви филми винаги присъстват спорни теми, по които в обществото няма единодушие. Това личи особено добре и по слушателските реакции в радиопредаването, което са чува във филма. Трябва ли творецът винаги да заявява гражданска позиция в творчеството си?

– Би било цинично, ако не го прави. Защото реално това, което се случва около нас, е толкова силно, толкова важно, толкова жестоко, ако щете, че да се правим, че го няма и да се занимаваме с някакви по-луксозни теми – примерно за живота на някакъв малък елит и житейските им проблеми – ми се вижда по-скоро цинично. Зад всяка история във филма (освен тази по Чехов) се крие истинска драма, която се е случила около нас, и аз се опитвам просто да я пренеса към екрана с надеждата, че ще променя нещата към по-добро.

– Струва ми се, че всеки ваш филм от „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, става все по-бързо от предишния. На какво се дължи това?

– Абсолютно целенасочено е. „Светът е голям…“ ми отне осем години, което беше много време – от идеята до премиерата. В интерес на истината, тогава беше по-трудно и защото правенето на сценарий по литературно произведение е нещо, което отнема много време. И филмът отново бе копродукция между 4 държави.

„Съдилището“ нямаше проблема с превода от литературен на киноезик, но пак отне доста време – над 5 години. Реших, че нещо трябва да променя и съзнателно се насочих към нискобюджетен филм. Бюджетът на „Посоки“ е 4 пъти по-малък от бюджета на „Съдилището“. Когато един филм е с къс снимачен период – „Посоки“ го заснехме за 2 седмици и половина – той е евтин. И много по-лесно се намират пари. Това се опитвам да съветвам и студентите – да имат хубави идеи, което да са и евтини. Има гениални филми, направени с един двама актьори в една стая. Филми, които печелят фестивали и имат сериозна дистрибуция. Напоследък парите за култура в цял свят намаляват и ние трябва да реагираме. Единият вариант е да се вайкаме, другият – да се опитваме да се преборим с това, правейки по-евтино, но не по-малко качествено кино.

– Сега вече нали нискобюджетни сесии – да очакваме ли, че вайкането за пари ще намалее?

– Нискобюджетните сесии доведоха до много добри неща. Появиха се наистина качествени филми като „Слава“. Това доведе и до повече филми, и до по-голяма конкуренция, и да по-добро качество в крайна сметка. Но тази хубава практика нещо май започна да залязва. Ние лятото писахме едно отворено писмо, имахме срещи с министъра на културата… Защото, ако парите са малко, не е ли логично вместо да се дадат пари на 3 или 4 високобюджетни продукции и само един нискобюджетен, да има повече нискобюджетни филми и само един-два високобюджетни? Въпреки всички тия приказки, реалността е, че на последната сесия на Филмовия център се повтори точно тази схема.

– А това от ръководството на Филмовия център ли зависи, или от Министерството на културата?

– Всеки прехвърля отговорността към другия. Всеки казва „заварено положение“, всеки казва „да, прави сте, ние ще ви подкрепим, аз съм на ваша страна“, но всеки намира някакво извинение това да не се промени в крайна сметка.

– Тоест дори и търсенето и намирането на по-малко пари вече не е по-лесно?

– Оказва се, да. Има и нещо друго – немалка част, ако не и повечето от нискобюджетните филми, които са взели от държавата по 400 000 лева, докараха много повече чуждестранни пари в България.

– Те всички са копродукции, нали?

– Точно така. Филмът „Посоки“ имаше държавно финансиране от НФЦ 400 хиляди лева. Ние докарахме немски пари, докарахме македонски пари, докарахме и пари от „Евроимаж“. Вместо да се стимулира този модел, в който държавата дава малко пари, но идват пари от други държави, се правят само филми с финансиране от Националния филмов център – и то голямо. Нека да има и такива, не е лошо. Но същевременно по някакъв начин се намаляват парите за миноритарни копродукции. Ето примерно сега сръбския филм „Реквием за госпожа Ж“, който беше на „Берлинале“, е с български копродуцент. Най-вероятно на следващата си сесия сръбският филмов център ще подкрепи миноритарно български проект. Моите филми са подкрепени от Германия и Македония. Логичното е, при положение, че сме в Европейския съюз, немски проект да бъде подкрепен от България. Но общо взето се отива към едно намаляване на парите за миноритарни копродукции. Иначе всички са съгласни, всички са много щастливи, че последните години са много успешни за българското кино, всички казват „да, прав си, така е“, но реално не правят нищо, за да ни подкрепят.

– Има ли въобще през последните 27 години български филм, излязъл на печалба? Или поне възстановил разходите си?

– Това е голямата разлика между европейската и американската система за финансиране. Няма, освен може би филмите на Люк Бесон, европейски филм, който да излезе на печалба. Затова в цяла Европа е възприет принципа на финансиране чрез фондове.

– Ако броим британското кино за европейско, там се правят филми, които изкарват доста пари…

– Там е по-различно, защото ако ви е правило впечатление, на финала на повечето английски филми пише „финансиран от британската лотария“.

– Е, там лотарията работи за изкуството, тук не е така…

– Именно! Англичаните може би са доста по-бедни от нас и имат нужда от подкрепа от лотарията… Но европейското кино, което създава филми на редки езици – а българският не е от най-популярните в света – теоретически е почти невъзможно да спечели, това сме го учили в европейската програма по продуцентство EAV. При среден европейски бюджет, филмът трябва да има поне 30 милиона зрители. А ние тук се радваме на 100 хиляди като на нещо изключително.

– Но у нас и бюджетите са много по-ниски от средния европейски…

– Може би един-два пъти по-ниски. И като намалим бройката, пак ни трябват 10-15 милиона зрители на филм, което просто няма как да се случи.

– Някои български филми се продават и в чужбина. „Светът е голям…“, доколкото знам – в над 90 страни – това не носи ли печалба?

– „Светът е голям“ е продаден в 93 държави и от тези продажби аз лично не съм получил нито стотинка. Източноевропейските филми обикновено се пускат в малък брой кина, обикновено с артхаус ориентация. Собственикът на салона прибира между 70 и 80 процента от прихода от продадените билети. Което не прибере той, отива при местния дистрибутор за Франция, а ако нещо е останало, го получава световният дистрибутор, който заедно с местния има комисионна, плюс така наречената P&A cost, тоест Print and Advertising такса, там влиза и щандът в Кан, хотелът, обядът дори… Като се обучавахме в една програма по продуцентство към ЕС, ни показваха карикатура с човек, който гледа през обърнат телескоп в смаляващата се далечина и надписът отдолу беше „Продуцент очаква приходите от своя филм“. Така че в Европа самофинансиращото се кино е невъзможно и затова е възприето финансирането чрез фондове. Защото базисната европейска идея е, че киното е част от културния идентитет на нацията, а не толкова бизнеспродукт.

Няма европейски продуцент, освен много често ние, българските, който да извади пари от джоба си и да ги вкара във филм. Европейските продуценти намират парите, кандидатствайки във фондове. Американският продуцент – студиото, инвестира пари, за да може да спечели. Това е масовия случай. Но да не забравяме и че в САЩ има и силно независимо кино, където също излизат много добри неща.

Няма как филм в България да излезе на печалба. Спомняте си Влади Въргала, който казваше „имам 300 хиляди зрители, но не знаех, че кината взимат толкова висок процент“. В крайна сметка твърдеше, че си е загубил апартамента – при 300 хиляди зрители!

1 2Следваща страница


Bookshop 728×90