Bookshop March 2017 2

Стефан Цанев: Злото е неунищожимо, огледайте се

Държавата загива, когато децата й започнат да бягат от нея, казва писателят в интервю пред журналистката Ива Йолова

„Театърът е държава в държавата и тази държава е безсмъртна, защото, докато на земята има двама души, единият ще играе театър пред другия“, казва Стефан Цанев. Снимка: Емил Георгиев

Четено: 2508 пъти E-mail

Няма литературен жанр, в който Стефан Цанев да не е пробвал таланта си – публицистика, есеистика, поезия, проза, драматургия… И това май не е случайно – пътят му към литературата е необичаен. Роден на 7 август 1936 година, той завършва Математическата гимназия в Русе и журналистика в Софийския университет. Следва две години право и чак после учи пет години драматургия в Москва.

Бил е драматург в четири столични театъра – Сатиричния, „199“, „София“ и „Армията“. Негови стихове са превеждани, а пиесите му са играни по цял свят. Четирите тома от „Българските хроники“ са едни от най-тиражираните съвременни наши книги.

От разговорите си с поета драматург Ива Йолова избира два за своята книга „По думите ще ги познаете“ – сборник с очерци и интервюта от срещите на журналистката в продължение на десетки години с много от най-големите фигури в българската култура. Избраните откъси от интервютата със Стефан  Цанев са от навечерието на 24 май 2012-а и преди театралната премиера на „Процесът против богомилите“ през 2015 г. в Народния театър. Ще се уверите, че думите му са валидни и днес.

–  Депутатите се отказаха пак да приемат Закон за езика, но всъщност нужен ли е такъв закон, г-н Цанев? И кой днес у нас има право да говори за езикови правила и правилен български език?

– Е, как искате да приемат закон против себе си? Ако сериозно смятаме, че езикът ни е в опасност, че от това зависи съдбата на нацията ни и че е необходимо да запазим – трябва да започнем с изисквания към публичните личности, към държавниците и политиците, към народните представители. Това, че те говорят нехаен, немарлив, примитивен, беден, мършав, блудкав, груб, неграмотен, развален български език, не е само техен личен проблем – техният език, който се лее денонощно по радиа, телевизии, интернет, по списания и вестници, влияе върху езика на цялата нация. Децата подражават на родителите си, учениците – на учителите, народът, за съжаление, подражава на тях. Законът е умряла работа, за архива – би трябвало да се въведе строг езиков ценз за публичните личности: щом се готвиш за политическа кариера – научи се преди това да говориш добре, иначе – мълчи!

Кирилицата е създадена от българи, значи трябва да се нарича българска азбука 

– Носи ли някакви предимства за културата ни фактът, че сме в Европейския съюз, а езикът ни „по протокол“ се счита за официален там? Или увеличава комплексите ни?

– При влизането ни в Европейския съюз нашата азбука бе призната официално за една от трите, съществуващи на Стария континент, и вместо да запишем гордо в неговите анали, че тя е българска – нашите държавници, поради подмазвачество или от вродена склонност към национален нихилизъм, а най-вероятно поради невежество, я записаха като „кирилица“. Което се възприема от латинския свят като „руска“. В старите ни книги понятие „кирилица“ не съм срещал, така е наречена тя по-късно, вероятно през ХVIII век в Русия по времето на Петър І, за да се заличи споменът от кой народ руснаците са взели тези букви (допреди 20 години дори писателите в Съветския съюз не знаеха). В житието на Климент се казва, че той „изобретил и други форми на буквите за по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил“, но това не дава никакво основание изобретената от Климент азбука да бъде наречена „кирилица“ – ако тя ще се нарича на създателя си, то кирилица би трябвало да е създадената от Кирил глаголица, а тази – от Климент или Наум, би трябвало да се нарича климентиница или наумица.

– И пак стигаме до комплексите ни…

– Всички други азбуки по света носят името на народа, който ги е създал: гръцка, арменска, грузинска, етиопска, китайска, японска и т.н., и ако за глаголицата може да се спори кой и защо я е създал (Кирил не е българин и азбуката му е била предназначена за Великоморавия), то тъй наречената кирилица е създадена от българи в България и на нея са написани първите книги на български език – и до ден-днешен, следователно тази азбука трябва да се нарича българска. Толкова ли много богатства имаме, та така лекомислено харизваме тази наша драгоценност?

– „Науката е слънце“, пеем на 24 май – как се връзва тази повтаряна от години мантра с факта, че днес всеки десети безработен у нас е висшист?

– То науката пак си е слънце, но по-добре са тия, дето са на сянка.

– Злоупотребяват ли днешните ни управници със знанието, с изкуството? Не крие ли всяко знание заплаха за властолюбивите стремежи?

– О, не, тези две неща са извън полезрението им.

– От двете страни на политическата барикада цари мрачна забава. Сините продължават да се люспят неконтролируемо, червените си мерят лидерите като на женски пазар, партийното номадство преживява нов апогей, Яне Янев прелита огромни „идейни“ пространства при всяко духване на политическия вятър… Това добре ли е за демокрацията, или не съвсем?

– Това е добре за комедиографите.

Губили сме по-малко жертви във войните, отколкото хора, емигрирали след 1989-а

– Разпилели сте деца и внуци из Европа. Та може би ще направите някакви аналогии между положението и психологията на младите оттатък и у нас?

– Най-страшният предупредителен знак за това, че една държава загива, е, когато децата ѝ започнат да бягат от нея. Във войните през цялата си многовековна история България е дала по-малко жертви, отколкото загубихме през последните 20 години – повече от милион и половина предимно млади и интелигентни хора напуснаха Отечеството си. Ние губим не само тях, но и техните вече родени или бъдещи деца. Нацията ни се обезкръвява, остарява, оглупява.

– В една от най-новите ви пиеси „Деца на света“, която се появи и в книга, пишете точно за това „обезкръвяване“ на нацията…

– Да, става дума за съдбата на децата, които напускат Отечеството си, и за съдбата на Отечеството, напуснато от децата си. Това е много, много тъжна комедия, целта ми е зрителят да преживее катарзис, да се разплаче, за да се замисли най-сетне какво ни чака. В книгата е публикувана и втора пиеса, смешна трагедия – „Духът на поета“. В нея става дума за това как един бивш борец за свобода и демокрация (действието се развива преди 120 години и става дума за Стефан Стамболов) установява диктатура с демократични средства – не с оръжие, не с революция, не с преврат, не с насилие, а чрез законни избори, чрез законното завземане на трите власти, с помощта на интелигенцията и при мълчаливото съгласие на народа.

Социализмът не си е тръгвал от театрите

– И понеже сме на тема театър – как оценявате ефекта от театралната реформа като автор и потребител на сценичното изкуство?

– Не знам защо се самозалъгваме година след година, правителство след правителство. Социалистическото устройство на театрите не е помръднало – всички театри са държавни (с изключение на четирите общински в София, които си бяха общински и преди), всичко е централизирано, за всичките над 50 театри, опери и оркестри се грижи Министерството на културата – думата „се грижи“ я употребявам съвсем условно, всъщност става дума за чиновническо администриране. Навремето, при социализма, тази централизация и тези „грижи“ бяха оправдани – те означаваха централизирана цензура, а сега? Ако говорим сериозно за реформа, държавни трябва да останат в столицата само Народният театър, Народната опера, Софийската филхармония, може би и Музикалният театър, за разкош – държавни биха могли да бъдат още 4-5 театъра извън София (да речем, в Пловдив, Бургас, Варна, Русе, Плевен) – не повече! За тях държавата трябва да се грижи като за елитни театри във всяко отношение.

– А останалите – няма театър, няма проблем?

– Всички други следва да бъдат дадени на съответните общини. Бойко Борисов, като беше кмет на София, знаеше в кой от общинските театри столовете са счупени, в кой прожекторите са изгорели, къде работата върви, къде не върви. Така и кметовете на всеки град ще знаят – ако театрите са техни и всеки град ще има такъв театър, какъвто иска да има и какъвто заслужава. Просто и ясно. Не откривам Америка – така е по света, така е в Англия, така е в Турция. Навсякъде съществуват три вида театри: държавни, общински и частни – държавните са престижни и представителни, общинските са истинските народни театри, в частните се ражда авангардът. У нас общински има само в София, частни въобще не съществуват (имаше два, но изчезнаха) – нашите богати хора толкова ли са по-тъпи и бездуховни от английските си или от турските си колеги? Не, явно нашата държава не им предлага стимули за духовна дейност.

– Сам напомнихте в интервю неотдавна, че в зората на демокрацията сте изпратили до Народното събрание проектозакон, според който всичко, придобито по време на власт, трябва да се конфискува. Да не би пък вие да сте родоначалникът на „закона за конфискацията на незаконно придобитото имущество“? Как ще коментирате разликите и приликите между собствената идея и тази, която реализира сега ГЕРБ?

– През юли 1994 г. аз наистина предложих на Народното събрание проект за Закон против корупцията на лица, упражняващи държавна власт, смисълът на който бе: всичко, придобито по време на власт, надвишаващо заплатата, да се смята за откраднато и да се конфискува. Тогава, доколкото разбрах, хората, упражняващи държавна власт, си рекли, че съм луд или че си правя майтап, а и сега, понеже не съм запознат подробно с новия закон, не знам – става ли там дума за конфискация на незаконно придобитото имущество и от лица, упражняващи държавна власт (както предвиждаше моят проектозакон), или те пак са се самообявили априори за честни и поради това пак ще са неприкосновени?

– Най-лесно е да си отчаян – ми казахте в интервю преди години. Докъде стигнахте в личната битка с песимизма?

– Боря се поетически. Вчера написах следното стихотворение:

Този отсреща в огледалото
не ми харесва.
И колкото пo го гледам –
толкова пo се убеждавам,
че това не съм аз.
Аз съм онова момче
с ръжените коси,
което мъкне хоругвата
нагоре по хълма
към селското оброчище,
пада там на колене,
вдига ръцете си
към сухото безоблачно небе
и вика:
– Дай, Боже, дъжд!
И заваля.
Това съм аз –
тъй силно вярващият,
тъй силно искащият,
тъй силно викащият –
че и Бог ме чува!
Не,
онзи в огледалото –
намръщеният,
мърморещият,
отчаяният –
не съм аз.

– Защо точно сега, през 2015-а, решихте да възкресите вашата пиеса „Процесът срещу богомилите“, написана преди повече от 45 години? Може би смятате, че днешният политически фон е подходящ за темата, или…?

– Не само политическият, но целият фон на днешното общество е подходящ за високите идеи, прокламирани от пиесата. При днешната брутална алчност, при моралната поквара на държавници и архиереи и отчаяното безверие на народа – идеята на богомилите за възкресяване на духовната божествена светлина в човека е свръхнавременна идея.

– Каква беше причината да не позволят поставянето ѝ навремето? Кое плашеше най-много цензорите? Все пак в основата е исторически факт – процесът срещу богомилите и техния водач, предизвикан от цар Борил далече в Средновековието… Дали пък отново не са „разпознали“ в героите някой от тогавашните първенци или карикатури на важни персони?

– Аз писах трагедията за богомилите през есента на 1968 година – след като съветските и нашите танкове прегазиха Чехословакия. Пражката пролет, идеята за „комунизъм с човешко лице“ не бе контрареволюция, но в очите на ортодоксалните комунисти тази идея бе опасна ерес и те се разправиха с тази ерес по същия жесток начин, по който цар Борил у нас и папа Инокентий в Европа се разправиха с богомилската ерес. Богомилството също не е разрушителна ерес, за каквато я представят, а морален коректив на нашата тогавашна църква, станала слуга и опора на деспотичната светска власт, превърнала Исус от защитник на бедните и онеправданите в бич в ръцете на богатите и тираните. Паралелът с идеите на комунизма беше очеваден, даже се учудвам на тогавашното си нахалство. Не съм се мъчил да визирам в историческите личности този или онзи тогавашен държавник – те сами се разпознаваха в пиесата. Викът ми, че човек трябва да има свободата да не изповядва задължителната вяра, налагана с насилие, да има правото да бъде еретик – този вик бе бързо задушен от тогавашната цензура.

– А ако ви помоля да цитирате сега някои реплики, които биха прозвучали еретично и днес…

– Една реплика, която е девиз в живота ми:

„Не допускай никакво насилие над себе си, откъдето и да иде то – от цар или бог, от меч или слово, дори когато е от обич!“.

1 2Следваща страница

ДС